Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Двусмислена публикация

И ПОЛУИСТИНАТА В ПОМОЩ НА ЛЪЖАТА

Д.и.н. СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)



И така, в своята поезия, в своите дела и думи, докато е свободен, Вапцаров (също както и останалите си съмишленици от Македонския литературен кръжок) определя и смята себе си за македонец по националност с родина Македония, мечтае за бъдеща македонска република, смята, макар и да пише на български език, че създава македонска художествена литература и приема да го наричат македонски поет.

Всичко това не може да се заобиколи с твърдения, че Вапцаров, видите ли, през 1941 г. станал редактор в „Литературен критик”, който поддържал български националистически позиции. Защото той не е собственик на вестника, нито определя идеите и политиката му, а трябва да се работи някъде, за да се живее; известно е, че той е измъчван от безработица по това време. Но да се върна към разглежданата книга.

„Българин, източноправославен”

Ако не броим обвинителния акт и присъдата, то три са документите в публикуваните обогатени останки от делото, които „доказват”, че Вапцаров е бил българин. Първият е разпитът и записаните показания, вторият е саморъчно попълнен въпросник месец след арестуването, а третият е колективно възражение срещу обвинението, написано от адвоката, но с подписите на подносителите. Това са и въобще всички „доказателства“, че Вапцаров бил българин – всички до един по времето, когато над главата му виси заплахата на смъртната присъда. Дори само това обстоятелство би било достатъчно, за да се отхвърлят – за каква свободна воля можем да говорим при човек, заплашен със смърт? Никой съд не би приел такива „доказателства”.

Но да ги видим поред.

Първо – показанията от разпитите.

„ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТ. Именувам се НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ, род. на 24.11.1909 г. в гр. Банско (....) българин, православен, грамотен, женен, неосъждан, машинен техник, казвам: В момента на арестуването ми заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия....” (Дело, с. 246). Никъде повече в текста няма да срещнем какъвто и да е намек, че Вапцаров е българин. Текстът е печатан на машина – очевидно не от самия Вапцаров, и не е подписан. Въпреки твърдението накрая, че е написан саморъчно, това е в най-добрия случай препис на неговите показания, препис, направен от служител на полицията и при това неподписан от Вапцаров.

От самото име на този и серията подобни документи – протокол за разпит, се вижда, че е съставян от някой от разпитващите. Това в някои случаи е и специално посочено. Например: „Подписаният (............) съставих настоящия протокол, като разпитах лицето... Именувам се Крум Цветков Радойнов...” (Дело, с. 228, виж и с. 332, 336, 392) , което не пречи накрая да се вмъква фразата „Горното написах саморъчно” и „Подпис на разследвания”, но без подпис. Много рядко е посочено, че машинописният текст всъщност е „Препис”.

Това начало на документа е шаблон – такива са останали от всички разпити, направени в софийската полиция. На практика всички македонци са писани българи и източноправославни: Атанас Романов (с. 273), Стоян Сотиров Биров от с. Градево, Горноджумайско (с. 284), Иван Николов Масларов, роден в Якоруда (с. 304), Атанас Христов Василев от Хърбашел, Кукушко (с. 307), Костадинка Николова Зафирова от Кратово, Кирил Николов Георгиев (с. 352, същият обаче, когато говори за родителите си от Македония, за възпитанието си, за членуването му и на братята му към различни македонски организации, за писането на статии, избягва да употреби думата българин), Лазар Божинов Димитров от Солун (с. 357), Павел Шатев (с. 372), Мара Междуречка от Влахи (с. 376), съпругът й Александър Гоцев Междуречки от Кукуш (с. 377, той единствен изпуска да заяви религия), Борис Вапцаров (брата на Никола Вапцаров, който посочва, че е евангелист, с. 378), Методи Тодоров Апостолов от Воден (с. 394), Арсо Пандурски от Горноджумайско (с. 400), офицер Ефтилиян Николов Максимов от Грамада, Горноджумайско (с. 402), Бойка Вапцарова от Кочани (с. 407), Райна Иванова Попова от Влахи (с. 407), Лилия Филипова Димитрова от Горна Джумая (с. 407), Антон Попов от с. Гега, Петричко (с. 280).

И всички останали разпитани масово са писани така, като само единици са пропуснати вероятно поради най-обикновено недоглеждане: Елка Пейчева Пейчева и Татяна Борисова Копчева - само източноправославни (с. 378, 380). И двете са българки, родени в София. Сред мъжете това изпускат да направят Димо Цонев Димитров, роден в разградското село Езерче, източноправославен (с. 386), и Георги Димитров Велчев (който обаче не дава на практика никакви данни за себе си (с. 397), Ангел Тодоров Тончев от с. Ботунец, Софийско (с. 398), т.е. все българи – никой македонец не е пропуснат.

Дори и Зойка Иванова Морунова, родена 1900 г. в гр. Лесковец (с. 340), и роденият в същия град Енчо Иванов Стателов (с. 384), които според мястото на раждането, изглежда са сърби – и те са писани българи.

Пощадени от тази българизация са само една рускиня и един евреин.

Клишето с „българин(ка), изтчно православен” е характерно за Софийската дирекция на полицията. Не я намираме, да речем, в един разпит на началника на ДС в Стара Загора (с. 344). Всички разпити, правени в София, започват с даване на данни по почти един и същ начин, така че ясно е, че не става дума за свободен текст, съчинен от разпитваните.

Едно сравнение може да се направи с практиката на ДС в София през 1968 г. Така в протокол от разпит на известния македонски активист Вангел Тиков, направен на 14 декември 1968 г., за него е записано следното: „Вангел Стоев Тиков, роден ... българин, български гражданин...” и това, въпреки че е обвинен за агитиране на хората, че са македонци, а не българи, че се бори за обединение на Македония, и въпреки че той в същия протокол в прав текст заявява: „при преброяването през 1965 г., когато насила бях писан българин”. Старите навици в ДС умират трудно.

Колко има истина в тези клишета, може да се види при сравнение с другото клише – източноправославен. Така Никола Вапцаров се оказва такъв, докато брат му, който не е заплашен от смъртно наказание, се пише евангелист. Вапцаров и останалите разстреляни са писани източноправославни, но преди разстрела „всички отказаха” предложението на свещеника да се изповядат (с. 595, протокол за разстрела). Всеки, който познава дори най-малко вярата на православните, знае, че хора отказали изповед преди смъртта си, не могат да бъдат православни в ни най-малка степен. И така, думата „източноправославен” в тези машинописни преписи се оказва просто празна дума, клише, по което са класифицирани хората, без да се отчитат личните им убеждения. На практика същото е и с клишето „българин”. Просто хората са били класифицирани като някакви животни или минерали, а не според самосъзнанието и убежденията им. „Трябвало” е да бъдат такива, значи са ги (са се) пишели такива, каквито „трябва”.

Вапцаров е толкова българин, колкото е бил източноправославен. Той дори не е вярващ, както личи от стиховете му (виж „Вяра”), а Христос се появява само веднъж, колкото да се изрази идеята, че „и той да би слязъл сега”, не би могъл да помогне на бедните рибари („Христос да би слязъл / сега, / с две риби / какво ще направи?” „Рибарски живот”). Вапцаров и останалите просто не са искали да дразнят допълнително съда, когато животът им е бил на косъм, а и едва ли са имали някаква възможност да постъпят другояче в онези времена.

Интересен в това отношение е случаят с Антон Попов. Той също фигурира като българин: „Протокол за разпит, препис, Именувам се: Антон Николов Попов, род. на 20. Х. 1915 год., в с. Гега, Петричко, жив. София, бул. Витоша № 29, българин, източно православен, грамотен, неженен, неосъждан, журналист в. „Дъга”, казвам следното: .... (с. 280). А нито в текста, нито в неговото възражение пред съда, нито в съда, нито другаде по нищо не личи той да се е чувствал българин, нито кани свидетели да доказват, че е такъв, както правят много други македонци (виж по-нататък) – напротив, една от причините да бъде осъден е именно неговото проповядване на създаване на независима македонска република (виж по-долу).

Цялата тази висяща във въздуха аргументация за българско самосъзнание на Вапцаров обаче е „циментирана” със саморъчно попълнен от Вапцаров „Въпросник за установяване на самоличност на лицето” от 2 април 1942 г., в който с почерка на Вапцаров е попълнено „българин” и източноправославен (с. 612). Защо Вапцаров е попълвал такъв формуляр месец след задържането си? Защо дотогава не му са установявали самоличността? Защо са го правели после, след като от началото са знаели кой е, а са имали и личните му документи? Възниква друг въпрос: защо никой друг не е попълвал такъв въпросник – поне от никой друг не откриваме такъв в тази книга. Сякаш някой е съзнавал, че неподписаните преписи от разпитите пет пари не струват, и се е погрижил да осигури саморъчно написана и подписана декларация на Вапцаров, че е българин?! А такава не е чак такъв проблем да се осигури посмъртно – достатъчно е да си безочлив, националист и да имаш възможноститие, каквито една управляваща тоталитарна партия и държава ги имат в изобилие. И още – защо този въпросник не е даден в делото, а отделно, на края, след предложението за отмяна на присъдата от 2004 г.? Значи не е част от Делото? А ако не е, как тогава се е появил този документ от 2 април 1942 г., когато Вапцаров е следствен? Защо го няма в съдържанието на книгата?...

Но дори да е оригинал, това малко нещо променя нещата – през април Вапцаров напълно осъзнава, че се намира в смъртна опасност. В началото на април, месец след ареста, той написва първия куплет на своето предсмъртно стихотворение и първата версия на прощалното стихотворение до жена си (с. 45). Нека припомня този първи куплет:

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени
и..толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!


Има сведения, че, съсипан от инквизициите, се е опитал да се самоубие в ареста.

Колко биха могли да струват думите на изтезаван, доведен до мисъл за самоубийство човек, над когото е надвиснала смъртната присъда; думи написани за неговите инквизитори?!? Дори и наистина да ги е написал?

„Българи” във възраженията срещу исканите смъртни присъди

И така, що се отнася до протоколите, ясно е, че дори някои от разследваните да е бил дотам дързък да се пише македонец, то полицията или е нямало да допусне това (нали такива „няма“), или да го използва против подсъдимия, който би бил виновен и в „предателство”, и „родоотстъпничество”. Защото не бива да се забравя, че говорим не за ня каква демократична страна, а за профашистка, управлявана с фашистки закони, в която българският национализъм е мерило за оценяване на човека от страна на властите и се вменява в дълг на гражданите. Да се отметнат от него е било равно на предателство. Това личи на много места в публикуваните документи.

(Продължава в следващия брой)

   НАРОДНА ВОЛЈА
“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?!
Читај
„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај
ЗА ДЕБАТИТЕ, БЛАТОТО И ДОГМАТИТЕ
Читај
ГОЛОГАНОВ: НИЕ МАКЕДОНЦИТЕ НЕМАМЕ ТОЛКУ МАКА ОД ТУРЦИТЕ, КОЛКУ ОД ГРЦИТЕ, БУГАРИТЕ И СРБИТЕ
Читај
ОТБЕЛЯЗАН ДЕНЯТ НА ГЕНОЦИДА НАД МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
Читај



На специална церемония Стойко Стойков

ОФИЦИАЛНО ПОЛУЧИ ТИТЛАТА “ДОКТОР НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ НАУКИ”

На 12 юни т.г. в тържествената зала на ректората на университета „Св. Кирил и Методий” в Скопие зам-редакторът на вестник “Народна воля” Стойко Стойков на специална церемония получи докторската си диплома, с което вече съвсем официално получава титлата „Доктор на историческите науки”. Както “Народна воля” вече писа, Стойков защити докторантура на 17 януари тази година. На церемонията бяха номинирани 13 нови доктори на науките. Стойков бе представен от декана на Философския факултет - проф. д-р Горан Айдински, а дипломата му бе връчена от ректора на университета д-р Велимир Стойковски. На церемонията присъстваха членове на семейството и приятели.



Както вече вестник “Народна воля” съобщи, подготвя се сборник с материали (документи и спомени) на македонци, пострадали по времето на комунизма. Ако решите да оставите в историята болката си от това, че сте били и сте македонци, обадете се на телефон 0887975531, за да научите как да бъдете включени в книгата. Тя вече се оформя. Побързайте!

От съставителя на сборника


Нова книга



Излизе от печат дългоочакваното издание на спомените на известния анархист революционер и борец за освобождението на Македония Петър Манджуков -
“Предвестници на бурята”
Той е един от групата на легендарните „гемиджии“ - солунските атентатори, организирали най-големия на Балканите акт срещу символите на турския и европейския империализъм през пролетта на 1903 г. Манджуков е увлекателен разказвач, оставил безценни свидетелства за времето, културата, политиката, хората и техните борби.
Спомените си Манджуков пише между 1946 и 1959 година. По-късно той ги изпраща нелегално в Париж.
Книгата е с формат: 165 х 235 мм, с 603 страници и струва 15 лева.

За контакти: в-к. “Народна воля”, тел: (073) 88 63 36.



ОМО ’Илинден’ - ПИРИН

Macedonian Human Rights Movement International

European Free Alliance

TJ-Hosting
НачалнаЗа насАрхивЗа врзакаЛинкове
© 2007-2019 Народна Волја - Всички права запазени.
This website is hosted and under development by: TJ-Hosting