НАРОДНА ВОЛЈА

Когато фактите говорят, ”ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продолжува од минатиот број)

Например Пърличев прави превод на „Илиада” от гръцки не на български или македонски, а на създаден от самия него общославянски език. За този негов превод Ботев ще напише: „Защо не съм и Пърличев, / да преведа „Илиада”;/ но с такъв превод, за който /и лобут да ми се пада?“ Не само македонските деца, но и учителите им, като Пърличев и Мачуковски, а по всичко изглежда не само те, имат определени проблеми с българския език, за да може Пърличев да каже, че на гръцки пее като славей, а на български не може да реве и като магаре.

Към тенденцията за създаване на отделен литературен македонски език се присъединява - и същевременно представлява неин най-ярък представител, Георги Пулевски, който издава през 1875 г. в Белград „Речник от три йезика с македонски, арбански и турски“ а през 1880 г. и македонска граматика в София.

Българските възрожденци обаче, макар и премълчано, ясно смятат македонското наречие/език за несвои и се стремят да наложат българския литературен език/наречие в Македония и категорично се противопоставят на исканията за изучаване на македонски език и издигането му в ранг на литературен.

Както ще видим, тези разположения в Македония за свой език с времето се засилват, обединяват се с искането за собствена църква в лицето на Охридската архиепископия и стигат дори до търсене на уния с католическата църква.

Това се случва през 1874 г., когато в Македония се засилва едно движение за обединение (уния) с католическата църква. Успехът на това движение би означавал едновременно скъсване на връзките както с Патриаршията, така и с новооснованата Българска екзархия. Силно изплашени от това и осъзнавайки, че унията означава де факто край на българщината в Македония, Екзархията изпраща Петко Славейков да разузнае какво е положението и да провали някак си това движение. Славейков от Македония изпраща редица писма, които осветляват положението. В тях се намират многозначителни текстове и признания.

В първото му писмо од втората половина на януари 1874 г. в Солун той казва на екзарха следното: „Види ся, че еще преди решението на въпроса, с първото еще пробуждание на населението от тадешните страни, поради неразумните проповеди на ограничените и късогледи тукашни патриоти ся е породило некакво неразположение на тукашните българи към българите от Дунавский и Охридский (грешка вместо Одрински - бел. С.Р.) вилаят и завист някаква към тяхното по-ранно разбуждение и видимото преобладание на техний язик в книжевността. Едностранчивото, с пръв поглед, решение на въпросът в полза само на придунавските и тракийските българи потискало еще по-нататък туй нерасположение, а при неприсметванието на обстоятелствата, които създадоха това не в пълно удовлетворително решение на въпроса, реченото неразположение лесно ся превърнало в недоверие към дейците по въпросът и родило в тъдяшните патриоти гибелната мисъл да действуват сами по себе си за провъзвеждание на своето им местно наречие и по-нататък за своя им особена, собствена македонска иерархия-българска - мисъл, по нещастие засилена, както можах да разбера, и от излишната ревност на едного от нашите Владици (Вероятно Натанаил Охридски - бел. С.Р.), който в желанието си да ползува и да ся ползува, неусетно, а може би и исхотищего, подклал еще повече, допустил да ся промъкнат и разпространят тези гибелни идеи наедно с народното съзнание по тези страни. ...“

Освен недоверието към българските възрожденци и дейци, тук Славейков ясно посочва, че много македонски дейци са стигнали до идеята за въздигане на собствения си език в книжовен и създаване на собствена македонска църковна йерархия (която, вероятно поради непоносимостта на тази мисъл за него, нарича съвсем неуместно и българска, а пък езика – наречие, и избягва да каже докрай, че стремежът е да го направят литературен, а говори само за „провъзвеждание“ – в какво?).

Доста интересна е и останалата част от писмото. Виждаме например, че стремежът на македонците е възкресяване на Охридската архиепископия и че ако католическият епископ Нил успее да получи разрешение (берат) от султана и дойде в Македония, една голяма част направо ще се присъедини към него, а и останалите „ще се разклатят“ и както красноречиво резюмира: „сбогом Македоние“.

„По всичко, що видях и узнах, без да земам във внимание празни слухове, искрено мога да ви кажа, че ако м[онсиньо]р Нил ся завърне с ферман тука да остане дето и да е по тези страни, не само Полянската епархия ще го приеме, но ще ся присъединят нему и Струмската и Воденската и много от селата на Солунската, Драмската, Серската и др., но покрай тях ще да ся разклатят и всичките други македонски епархии. Треба да имате пред очи, че най-напред ще ся разстрои Велешката, от която и сега частни лица вземат не малко участие в това вълнение. Тая епархия, от една страна незадоволна от владиката си и от друга велешчане, подбуждани от свойственото тям властолюбие и домогвание да властвуват над Южна Македония в черковно отношение, подпомагат това движение... няма никакво сумнение, че ако тука има еще някоя надежда за увардвание на православието, тая надежда е в присъединението с Екзархията, осуети ли ся тая надежда, нека знаят всички онез, който действуват в този дух, че присъединението на македонските българи с римската черква е дело свършено и не ще бъде частно, но целокупно, под домагванието да възкресят Охридската архиепископия, с което мамят днес и охридчане и както искат да кажат, че и те, както и скопяне били уж съгласни на това и ще траят до възкресение в надежда на Екзархията и ако не ся даде някоя сьокюнтия на 10-й член - сбогом Македоние!“ (ЦДА, ф. 989 к, оп. 2, а.е. 290, л. 3-4. Оригинал. Ръкопис.)

В третото си писмо от Македония (Солун, февруари 1874 г.) Славейков допълва още информации за силата на македонското униатско движение. „Гидрата не владее едно място, за да я вардим и поразим на едно място, което е твърде лесно, но е разиграна на въз много страни. ... Най-голямото шило на движението от Цариград е Сарафов. Той смущава много двоедушните, издава тайните, които граби от заплясните владици, той е в сношение с главните предводители тука, които са Димитрий Малешевский и Дорянскийт представител Никола Г. Ахазаров. ... Съдържанието на другото ми писмо е напълно вярно и движението е сериозно и опасно... Непременно треба да ся обходят по веднаж и по дваж епархиите Струмичка, Воденска, Полянска, Драмска, Серска и Мелничка. Нуждно е еще да ся иде и до Велес, Скопие и Охрид да ся поискоренят някои трънчета и да призоват тези общини да не окрилят неразумното желание на предпоменатите епархии и да ся турят на нога да противодействуват и сами на разпространението на унията.“ (ЦДА, ф. 989 к, оп. 2, а.е. 290, л. 1-2. Оригинал. Ръкопис).

На 5 март 1874 от Солун Славейков праща четвъртото си писмо, в което подчертава тясната любов на македонците към родината им и предпочитанието им към родното слово като основа на проблема. Съобщава и за опити на сръбската и гръцката пропаганда да се възползват от това движение. При това обаче той некоректно им приписва, че правят внушения, каквито сам признава през 1871 г., че мнозина от македонските дейци са си ги имали. Това вероятно е и първият непочтен опит сред българската интелигенция да се припишат и представят като вина на чужди пропаганди македонските стремежи и чувства. Абсурдността на неговите обвинения към сръбската и гръцката пропаганда и фактът, че им приписва свои мисли и схващания, е очевиден от невероятното обвинение, че те били внушавали на македонците, че те трябвало да ръководят българския народ (?!). Ето и част от писмото.

„Не е ли чудно дето и като Робева (брат) человек от Манастир, с когото ся срещнах преди тука в Солун, да дойде до тези убеждения че няма друго спасение освен унията?... но най-опаснийт враг е този: На малкото онези дребни честолюбци българи от Македония, които от тясна любов към родината си и по неразбрано предпочитание към родното си слово, що ги възблазнило да работят за неговото преобладание прибавили са се напоследък сръбската пропаганда и гръцката, които без да показват на населението задните си мисли, внушават им идеи много гибелни: напр[имер] че те не са българи, но са македонци, т.е. нещо по-горни от другите българи (Александрови потомци!), че те могат и треба да бъдат водители и първенствующи на българскийт народ, защото и йерархията българска е била и е тяхна, с таквизи проповеди на чужденците подкрепени и от наши неразумници, раздразневайки населението пристигнали са да разпространят доволно тези мисли и да ги настроят на гибелнийт път за отделение, а пръв плод на тези проповеди са: недоверието към Екзархията и тайното противодействие на нейните домогвания да ги обедини в черковно отношение. Котилото на тази гадна и гибелна мисъл е днес за днес Велес, отгдето аз твърде тежки и тъжни впечатления изнесох. Велешане ... запенени ся блъскат да пробият и прокарат идеите си... те са направили и ще направят еще голямо зло като приверженици на тези идеи.“ (ЦДА, ф. 989 к, оп. 2, а.е. 203, л. 2-3. Оригинал. Ръкопис).

Виждаме, че става дума за силно и разпространено движение, в което вземат участие влиятелни личности като Робев, Димитър Малешевски и др. При това в петото си писмо същият признава, че „днес само Кукуш е искрено за унията и Малешево, което слуша Димитра“(ЦДА, ф. 989 к, оп. 2, а.е. 203, л. 28-29. Оригинал. Ръкопис.), т.е. ако съпоставим данните в различните писма, ясно е, че не религиозните чувства са в основата на униатското движение, искрени униати има само в Кукушко и Малешевско, а движението е обхванало голяма част от Македония. Също така от написаното от Славейков е очевидно, че в основата на това движение за обособяване е желанието на мнозина македонски дейци за въздигане на своето наречие в литературен език, възстановяването на Охридската архиепископия, любовта им към тяхната родина Македония и недоволството, че църковният въпрос се решава в полза на българите.

Че това противодействие на българските стремежи и желанието за обособяване се базират на национални стремления, а не на някакви случайни стечения на обстоятелствата, лесно се установява, ако се хвърли поглед на едно паралелно явление. Още с появата на българизма в Македония в края на 50-те години на XIX век се забелязва, че македонците, дори и онези, които прегръщат българската кауза, смятат Македония за своя родина, отечество, татковина, патрида. Цитираното от Славейков за тясната любов на македонците към тяхната родина добре показва това. Нека посоча още няколко примера. Така през 1858 г. Димитър Миладинов в две свои писма нарича Македонија patrida (Братя Миладинови – преписка, ред. Никола Трайков, Българска академия на науките, Институт за история. Издателство на БАН, София, 1964, с. 44, с. 56). След това през 1865 г. свещеник Димитрия от Крива паланка ще каже, че „моето отечество Македонија страдало од Грците“ (Документьi о борбе македонского народа за самостоятельност и национальное государство, том первьi, Ск. , 1985 г., 221). През януари 1867 г. Т. Ив. Кусев от Битола пише до в. „Македонија“, като казва, че този вестник «удивил всеки в Македония и всеки бързал да види вестника, който носи името на нашата земя», а след това заявява и че гърците няма «да изкоренят чувството в това отношение, та македонците да престанат да бъдат македонци» (Документьi..., 222), от което е видно, че македонци съвсем не е географска принадлежност за автора. През 1875 г. Георги Пулевски в цитирания речник от три езика (Документьi ...., 296) заявява: „место во које живувад народ се вељид отечество од тои народ. Така и Македонциве се народ и местово њивно је Македонија.“

(Продължава в следващия брой)

НАРОДНА ВОЛЈА

КОЙ УНИЩОЖАВА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИСТИНИ? КОЙ ПРАВИ КОЩУНСТВО В БОЖИЯ ХРАМ?
Читај

КЪМ ВЪПРОСА ЗА НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ
Читај

„...НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“
Читај

МЕМОРАНДУМОТ НА МАНУ, МПЦ-ОА И УКИМ ПОВИКУВА НА ОДБРАНА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ
Читај

СО БЛЕДСКИОТ ДОГОВОР БУГАРИЈА ПРИЗНАЛА МАКЕДОНСКИ ЈАЗИК, НАРОД И МАКЕДОНЦИ, СЕ ШТО ДЕНЕСКА СПОРИ
Читај

110 години от героичната гибел на големия син на Македония Гоце Делчев

АПОСТОЛ НА МАКЕДОНСКАТА СВОБОДА

На 4 май 1903 година край село Баница в сражение с турския аскер загива Гоце Делчев - титанът на македонското националноосвободително движение. Той е човек, който заема най-свидно място в народните сърца. Животът му и до днес е символ на пълно себеотдаване, на най-висок патриотизъм, нравствена чистота и човеколюбие.

С неговата смърт Македония загубва най-активния си и непримирим ръководител и голям войвода, превърнал се в легенда. За Гоце македонският народ създаде много и много песни, чрез които му изгради вечен паметник в душите на македонските генерации, и той остана завинаги в историята на Македония.

Катерина Трайкова-Нурджиева

IN MEMОRIAM

ИВАН ГЕОРГИЕВ

На 28. ХI. 2012 година почина Иван Младенов Георгиев, роден на 15.Х. 1956 година в село Полена, Благоевградско. Един от първите членове на ОМО „Илинден” – ПИРИН в село Полена. Активно участва във всички мероприятия на партията.

Председателството на ОМО „Илинден” – ПИРИН и редколегията на в. „Народна воля” заедно с всички членове на партията и читателите на вестника споделят болката на близките на починалия по повод 6 месеца от смъртта му!

Македонска народна песна

АКО УМРАМ, ИЛ ЗАГИНАМ

Ако умрам ил загинам,
немој да ме жалите,
напијте се рујно вино,
скршите ги чашите.

Еј верни другари
песна запејте
мене спомнете.

Ако умрам ил загинам
поп немој да викате,
вие на гроб да ми дојте,
оро да заиграте.

Начална • За нас • Архив • За врзака • Линкове