От непресъхващия извор на болката

ПОСТРАДАЛ, ЗАЩОТО Е МАКЕДОНЕЦ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ


След излизането на сборника „Табу, време на страх и страдание”, посветен на репресиите срещу македонците в България, съм получавал много честитки и само една забележка. Че не е комплектен. Забележка напълно основателна – защото не една книга (та била тя голяма, колкото е „Табу”), дори и десет книги едва ли биха могли комплексно да обхванат всичко за страданието на хората заради македонското им самосъзнание в България. „Табу” и не си поставяше подобна амбициозна цел – тя трябваше само да извади на показ достатъчно много от тази премълчавана в България истина. И тази цел бе постигната. Доказва го и мълчанието на онази част, специализираните с манипулирането на македонската история „историци“ в България. Това обаче не означава, че събирането и публикуването на спомени и документи е спряло. Напротив – нека всички, които имат такива спомени (за себеси или свои близки), ги запишат и изпратят, а също така и онези, които имат документи (присъди, обвинителни актове, извлечения от досиета и т.н.) Тук публикувам един спомен, предоставен ми от Зорка Андонова Илиева от село Самуилово, Петричко, през месец март 2015 г.

Казвам се Зорка Андонова Илиева от с. Самуилово, община Петрич, и съм на 76 години. Ще се опитам да ви разкажа за преживелиците, лишенията и мъченията, които изпитаха моят баща[1] и семейството му от комунистическия режим за това, че моят баща се чувстваше като македонец и като такъв искаше да докаже, че населението в Пиринския край е с македонско самосъзнание и се чувстват като македонци. За това му деяние беше задържан и изпратен без съд и присъда за две години (1956-1958) в концентрационен лагер „Белене“.
Кой е баща ми?
Казва се Андон Вангелов Илиев, роден през 1913 год. в семейството на Вангел и Гюрга Илиеви (Заикови) от с. Димидово, понастоящем Самуилово. Баща му Вангел през 1912 година взема активно участие при изгонването на турското население от селото – в момента няма нито един мюсюлманин в селото.
Баща ми Андон е бил много ученолюбив. Първоначалното си образование и прогимназия (III-VII) клас завършва в съседното село Коларово. Тринадесетгодишен остава без майка, която предварително е заявила на мъжа си: „Вангеле, продавай всичко, що имаш, но това дете да не го спираш да учи, а да продължи да се образова“. И така баща му го записва в мъжка икономическа гимназия в гр. Горна Джумая (Благоевград), където завършва с отличен успех.
Голям приятел и другар на Андон Николов Попов и Георги Стоянов Яков. Едни от най-образованите хора по това време в селото. И тримата са учителствали по района. Ползвали са се с голям авторитет сред населението и младежта, организирали са много културни мероприятия, провеждали са театрални представления (вечеринки), излети и тържества за младежта.
Моят баща като икономически образован е бил назначен като секретар бирник в общината по това време в село Камена – в с. Скрът, и впоследствие до арестуването му през 1956 год. – като данъчен инспектор към общината в с. Коларово. През пролетта и лятото на 1956 год. дома ни започнаха да посещават непознати хора и често пъти ги канехме на обяд или вечеря – не подозирахме, че се върши някаква противозаконна дейност. Аз бях на 17 години и не ми правеха впечатление тези срещи с непознати хора. Но на майка ми не се харесваха тези срещи и един ден присъствах на разговор между майка ми и баща ми, където майка казваше: „Андоне, какви са тези срещи, защо се затваряте в стаята и какви са тия разговори? Внимавай, имаш семейство!“. А баща ми й отвърна: „Стано, ти си гледай децата. Това не е твоя работа, аз знам какво върша и няма нищо страшно.“
Докато един ден, в началото на месец октомври 1956 година, ден като всички други, баща ми закуси, взе си чантата и замина на работа в общината в с. Коларово. Някъде към 12 часа, вече бяхме сложили софрата и привършвахме с обяда, майка ми, дядо ми Никола, сестричката ми Мария (на 3 год.) и аз по едно време слушаме групови стъпки по дървената стълба, която водеше към етажа, в който живеем. Майка ми каза: „Зорке, вдигай бързо софрата, татко ти води някои гости, да не ни заварят на софрата!“ В това време вратата се отвори и на входа се показа баща ми, а след него се показаха двама цивилни агенти и един въоръжен милиционер. Ние останахме вцепенени, уплашени.
Баща ми се обърна към майка: „Стано, аз съм задържан. Събери ми някои дрехи, не се знае какво ще се случи с мен“. Същото потвърди и един от агентите: „Вашият мъж е арестуван и предстои да направим обиск на дома ви, а вие ще стоите тук и няма да напускате стаята!“, и нареди на милиционера да застане на вратата и да не ни пускат да излизаме навън. Ние с майка ми викнахме в един глас, аз се хвърлих към баща ми, милиционерът ме изблъска с приклада, аз паднах и не можах да се доближа до татко.
Започна обиска по стаите. Първо в стаята, в която бяхме ние, под леглото, обърнаха дюшека, възглавниците. Прехвърлиха се в другите стаи – същото. В една от стаите имаше сандък, в който като момиче си събирах разни плетива и везеници, събирах си чеиз за в бъдеще. Много мъчно ми стана, когато видях, че всичко ми беше разхвърляно по пода. След обиска по стаите агентите се качиха на тавана, който беше пълен със сандали, тютюн. След като приключиха с обиска, написаха един протокол. Извикаха кмета на селото Крум Стоянов и един от насъбралите се комшии, които любопитстваха какво се е случило – Димитър Стоянов Трайков. Прочетоха пред тях двамата и пред нас протокола, в който се описваше, че не е намерено оръжие и литература. Подписаха го. След това подкараха баща ми към джипа, който беше спрял на около петдесетина метра от къщата ни. Успяхме да си вземем довиждане с баща ми, а той успя да вдигне и прегърне малката си 3-годишна дъщеричка, преди да подкарат към джипа. Преди да се качи, той се обърна и отправи поздрав, сбогом към всички.
По това време забелязах, че докато са правили обиск, е имало и друг милиционер на входа на къщата и не е пускал никакви хора в двора.
И така баща ми го отведоха и до три месеца никаква вест от него въпреки усилията и опитите на майка ми да узнае от милицията къде е и защо е задържан баща ми. Докато един ден, когато ние с майка ми диплехме тютюн, дойдоха две жени от съседното село и казаха на майка: „Стано, днес ние бяхме на влачарка и видяхме Андон как го прекараха двама милиционери към жп гарата, целият брадясал и отслабнал“. Ние с майка се успокоихме, че поне са го видели, че е жив. След този случай майка няколко пъти ходи с чичо Борис до окръжната милиция, дано разбере нещо за баща ми, но резултати никакви. Ходиха и до посолството на Югославия, а от там са казали, че нищо не могат да направят.
Един ден получаваме писмо от лагера в Белене, в което баща ми описва, че е жив и здрав и че има право да получава на три месеца по един колет и писмо. И така след тормоз и мъчения изтърпя без съд и присъда две години лагер и лишаване от граждански права. И така, докато един ден, през месец октомври 1958 г., майка получава една телеграма от баща ми: „Стано, чакайте ме, аз си идвам. Андон“.
Майка и аз започнахме да плачем от радост и с нетърпение очаквахме да си дойде. На другия ден, научили новината, почти цяло село се стече на спирката и очакваха рейса, с който требваше да пристигне баща ми. По едно време рейсът пристигна и от вратата се показа баща ми. Всички се юрнаха да го посрещат и със сълзи на очите да го целуват и прегръщат. Прегърна ни и нас с майка и потеглихме за дома, а след нас вървеше тълпа от народ и някои плачеха от радост.

(Продължава в следващия брой)