Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


Именно това македонско другарство на заседанието си от 29.XII.1902 г. след изложение по въпроса от Чуповски ще пристъпи към определяне на границите на Македония, което 10 години по-късно ще залегне в основата на първата македонска национална карта. Освен това пак по предложение на Чуповски е въведена и отделна книга, разпределена по графи, в която да се внасят „характеристични думи“ от македонския език с превод на чужди езици – български, сръбски и руски, чрез което да се покаже самостоятелността на македонския език, противно на манипулациите на пропагандите. Също така е решено подобни другарства да се отворят и по други университети в Русия и в тази насока са предприети пътувания в Москва, Киев и Одеса. Стефан Дедов отива в София, за да организира тамошната македонска емиграция и образува такава група. Опитите му да издава вестник, проповядващ македонските идеи, обаче се провалят – първият му вестник „Балкан“ (1903) е забранен от българските власти, но той продължава да прави опити и през следващите години: „Куриер“ (1904) и „Балкански куриер“ (1905). Мисирков също идва тук и издава прочутата си книга „За македонцките работи“ (1903), чийто тираж обаче е иззет и унищожен. Друг деец от другарството – Диамандия Мишайков, отива в Битола да проповядва идеите на другарството. Чуповски остава начело на самото другарство в Петербург.
Естествено, дейността на тези македонски интелектуалци среща силна съпротива от страна на България и Сърбия и затова не успява да се наложи на тяхна територия, а активно им се пречи от същите държави и в Русия. Макар руското общество да се отнася толерантно и със симпатия към техните идеи и дейност и дори намират привърженици, самата руска държава не е заинтересована и не ги подкрепя. Въпреки липсата на помощ и въпреки съпротивата на България и Сърбия това другарство успява да просъществува благодарение на ентусиазма и идеализма на членовете си и да внесе своя важен дял в развитието на македонската национална идея. Този пример ни показва, че при наличие на благоприятни или поне неутрални условия македонската идея е била в състояние бързо да избуи. Трагедията на македонците е, че именно такава среда е липсвала, а фатална е и липсата на силен съюзник, който да я протежира. Това е и основната разлика между македонската национална идея и тези на Гърция, България и Сърбия.

ЧУЖДЕНЦИ ЗА МАКЕДОНИЯ И МАКЕДОНЦИТЕ

Често можем да чуем и прочетем в България, че всички чужденци, посетили Македония, били констатирали нейния и на населението й български характер. Разбира се, при това се премълчават онези случаи и онези чужденци, които са се изказали в полза на гръцкия или сръбския характер на Македония (а такива има, и то немалко). Очаквано премълчани са и случаите, когато чужденци са констатирали отделния македонски характер на населението в Македония.
Един от по-ранните е Карл Хрон, етнически чех и гражданин на Австро-Унгария, който много добре познавал Западните Балкани, а след 1888 г., когато станал репортер на известния будапещенски вестник „Пестер Лойд“, посетил и Македония. През 1890 г. във Виена издава своята книга „Народността на македонските славяни“ (Das Volksthum der Slaven Makedoniens) и още в предговора й заявява: „След моите собствени изследвания на сръбско-българския спор стигнах до убеждение, че македонците както според своята история, така и според своя език са отделна народност. Значи те не са сърби, а още по-малко са българи, ами са потомци на онези славянски празаселници, които са населявали Балканския полуостров вече дълго преди сръбската и българската инвазия и които по-късно не са се смесили с нито едната от тези две нации“. Тази книга била жестоко критикувана в Сърбия и гробовно премълчана в България.
Заслужава да се подсетим и на констатациите на Брейлсфорд: „Славяните в Европейска Турция все още нямат национално съзнание, а и онова малкото, което притежават, е скорошно. Нямат страст за тяхната националност, а за тяхната земя… Нация на селяни, която тръгва с такива консервативни отлики, бързо ще развие истински локален патриотизъм. И това фактически се е случило въпреки противните обстоятелства. Техните балади, в които думата Македония се явява във всеки припев, доказват, че те вече имат родина (Хенри Ноел Брејлсфорд, Македонија, Нејзините народи и нејзината иднина, Ск. 2003, с. 184).
Също така и на свидетелството на Ален Апвърд от 1908 година: „Попитах го какъв език говорят и моят гръцки преводач невнимателно отговори: български. А човекът самият каза: македонски. Обърнах внимание на тази дума и очевидецът обясни, че той не смята селския диалект, който се използва в Македония, за еднакъв с българския, и отказа да го нарече с това име. Това беше македонски, славянска форма на македонския език, за който чух по на север в гръцката форма: македоникос“. (Вамваковски, цит. дело)
През август-септември 1907 г. руският консул Петраев заедно с австро-унгарски представител придружили генералния управител Хилми паша на обиколка из Македония. В доклада си до руското външно министерство Петраев съобщава: „В костурска каза дойдоха да ни видят делегации от селата и заявиха, че не искат нито гръцки, нито български учители и свещеници; настояваха това да бъдат македонци. Когато бяха запитани за тяхната националност, отговориха, че са македонци. Тези заявления, които въобще не са изолирано явление, показват, че на християнското население в Македония му е омръзнало от натиска на разните пропаганди и че в неговите редове започва да се буди национално съзнание, по-различно от онези, които му се налагат отвън“. (Вамваковски, цит. дело).
Особено интересни са признанията или полупризнанията, правени от едни други чужденци и заинтересовани в изкривяването на истината – български държавници и национални пропагандатори.
Атанас Шопов, за когото вече говорихме, през 1885 г. като секретар на Екзархията се обръща към известните руски слависти Иван Аксаков и Владимир Ламински. В писмото си между другото пише: „Славянският елемент в Македония страда, той моли само за едно: да му дадат възможност да съществува, да не застрашават неговата народност, да се моли и да учи на своя роден разбираем език… Македонците разчитат на Вас, на Вас се надяват, помогнете с Вашето перо, с Вашия ум, с Вашето слово. Македонците искат само едно – точно изпълнение на Берлинския трактат, обещаните реформи, нищо повече… Те знаят, че по-голямо желание от това в това време е опасно. Македонците се подготвят да изпратят молби до европейските държави… и да искат точно изпълнение на Берлинския трактат по отношение на Македония“. 19 години по-късно, вече като български търговски агент в Солун, в разговор със солунския валия същият ще заяви: „Ако работата е за оплакване, ние от България имаме повече право от вас (турците – бел. В.Г.) да се оплакваме от македонците, защото те превзеха нашата сила, те ни взеха най-добрите места и служби, превзеха ни финансите и градовете, превзеха войската и министерствата ни, превзеха ни търговията, те превзеха почти всичко в България… избавете ни от тях, ради Бога!” (Ванчо Ѓорѓиев, Неофицијални ставовои од официјални бугарски личности и институции за македонскиот идентитет од крајот на XIX и почетокот на ХХ в., ГЗФФ, 18, Скопје, 2009, 254, 255, 261).

(Продължава в следващия брой)