Свидетелства за един достоен македонец

БОРЕЦ ЗА СВОБОДАТА НА МАКЕДОНИЯ


Христо Пелтеков е роден през 1939 г. В Егейска Македония, в близост до град Серес.
Семейството му е принудено да се изсели в с. Мусомища, Неврокопско, където израства и завършва основно училище. Тук през 1948 г. му преподават македонски учители, за които запазва найдобър спомен.
Учредител и председател на ЕОМО през 1964 г. Изтъкнат активист на ОМО „Илинден” – ПИРИН заемал различни длъжности в нея.

По-тежко ми беше в завода. Там органите на Държавна сигурност бяха приложили същата репресивна мярка. Партийният секретар на завод “Напредък” по онова време беше Марков. Той толкова се беше вглъбил в своята служба, че без оглед на това дали си член на партията, нареждаше и наказваше безкомпромисно. В деня, в който отидох на работа, Марков ме извика в кабинета си и с обиди и крясъци ме изпрати при личния състав, за да ме освободи. Излезнах от кабинета му и отидох при бригадира бай Гриша /македонец по корен/. Казах му за разпореждането на партийния секретар. Той ми каза да не се притеснявам – щял да разговаря с Марков.
Така след четири дни ме викнаха отново на работа, но не в същата бригада, а в лакозаливната. Волю-неволю, приех да поработя за известно време. Нямах друг избор. Опитах се чрез медицинско да се измъкна от опасния ацетон и лак, но не успях. Работих там до завършването на техникума и след като се дипломирах, напуснах опасната работа.
Дали от това, че работех с ацетон и лак, още неоздравял от декемврийските премеждия, не знам, но до ден- днешен влача пропадналия ми черен дроб.
Междувременно, докато бях следствен ансамбълът, в който дотогава пеех, беше разформирован заради това, че през есента на 1964 година проведохме турне в Гоцеделчевско без знанието на централното ръководство на македонските културно-просветни дружества. Това турне се оказа фатално за ансамбъла, въпреки че мина при голям успех. В село Мусомища още си спомнят за него. Помнят още моите песни “Земьо македонска”, “Зайко кокорайко” и др. След като напуснах работа, продължих да пея по концерти с други фолклорни групи.
В края на лятото се проведе новата паспортизация. Заминах за Гоце Делчев по същия повод. Попълних анкетната карта и отбелязах националността “македонец”. В определения ден за получаване на паспорта пред гишето остро реагирах, че ми е била заменена националната принадлежност. Служителката любезно ми заяви да отида при началника на милицията и се жалвам там. Набрах кураж и потропах на вратата му. Казах повода, за да го посетя, а той яростно ме сплаши, че ако не си взема паспорта, ще извика старшината и ще ме арестува. Напуснах кабинета превъзбуден. Излезнах из града и се шетах безцелно. Реших, че трябва да получа нежелания паспорт. На другия ден трябваше да се връщам в Пловдив.
Много често на концерти някои от отговорниците се дразнеха от това, че пея главно песни на македонска тематика. Дори настояваха просто, където е “майка Македония”, да пея “майка България”.
Показателен в това отношение и изобщо за отношението на властниците към македонската песен и култура е един концерт, състоял се в една есенна вечер на далечната 1966 г. в кино “Въстанически” на квартал “Кючук Париж”, /заселен предимно с македонци/ на град Пловдив.
Концертът беше организиран от Македонско-тракийското културно дружество, председател на което бе другаря Душопеев – един отроден македонец от Солунско и бивш партизанин на име Цимента. По-късно той стана и председател на Районния съвет в града. Всичко в препълнената зала протичаше повече от нормално: чуваха се възгласи, подвиквания към оркестъра и… най-вече бурни и дълго нестихващи ръкопляскания. Протичаше – да, протичаше до момента, в който, предизвикан и насърчаван от публиката, не запях песента “Земьо македонска”. Още в отсвира между първите куплети, на фона на бурните аплодисменти усетих някакво странно суетене зад кулисите на сцената. Изпаднали в паника, Душопеев и неговите слуги се бяха раздвижили и търсеха начин да спрат песента. Търсеха, но не го намериха; та нали публиката щеше да ги разпъне на кръст. Песента беше изпълнена докрай, публиката бисираше и аплодираше безкрай, безкрай се покланях и аз. Покланяше се привидно и другарят Душопеев, който, “деликатно” хванал ме под лакът, ме теглеше лекичко назад зад кулисите, където накрая ме издърпа, тегли ми едно “конско” и ми заръча на другия ден да го посетя в канцеларията му. Трябваше да го посетя – нямах друг избор. Той обаче нямаше търление да дочака сам да го навестя, за да се саморазправи с мен, и още в ранното утро на другия ден бе изпратил моята колежка, певицата от Пазарджишко Петя Петкова, да ми напомни, че ме чака в еди- колко си часа.
И така в уречения час бях там, а там, не зная защо, беше и колежката Петя – може би като свидетел на онова, което трябваше да се разиграе, или, не дай Боже, като идеен съучастник на Душопеев!? Не зная, и до днес не зная. Онова, което знам, е, че във всеки ансамбъл, във всеки оркестър и културен колектив имаше и по един “идеен цензор”, който да следи за правотата на “партийната линия” в областта на изкуството и държавната политика.
В тази сутрин Цимента се беше размекнал – извади кутия бонбони, почерпи ни щедро и още по-щедро ме поздрави за успеха от предишната вечер. Всичко това, разбира се, той направи, за да ми е по-сладко онова, което трябваше да последва. И то последва:
– Абе, Христо, добре беше всичко, само не разбрах защо трябваше да пееш шовинистични песни, та не разбираш ли, че те са насочени срещу майката България, която ти е дала, дава ти и ще ти дава всичко. Защо не мислиш, ето, утре ти предстои женитба, от жилище ще имаш нужда…

Тази безкрайна тирада от нравоучения, която аз всеки момент се канех да прекъсна, ненадейно бе спряна от телефона. Слава Богу, това ми даде възможност да се вместя в монолога на Цимента и аз, след като той остави слушалката:
– Другарю Душопеев, Вие ме поканихте за участие в този злополучен за мен концерт без предварителни условия, а и да имаше такива, аз нямаше да ги изпълня… Подборът на репертоара е право на всеки изпълнител, а колкото до песента “Земьо македонска”, която всеки случай не съм измислил аз, не виждам нищо лошо, нищо антидържавно…
– Стига, стига – прекъсна ме той, – можеше барем да замениш думита “македонска” със сам знаеш коя думичка, ами ти? Ти…! Казвам го не само от мое име име.
– Довиждане, другарю Душопеев! Сам знаете, че текст аз не е редно да променям. – Прекъснах го аз и тръгнах към вратата.
– …не се заблуждавай, запомни добре – дочух след себе си, преди да затръшна вратата, – запомни, че в тази страна никой не може да пее каквото си иска.
Такива бяха концертите, такъв беше животът на артиста, на всеки деец на културата в тези времена.
Реших, че е време, и смених оркестъра със сватбарски състав по тази причина. По сватбите не се изискваше такъв контрол. Пък и парите си бяха малко по- добри.
През есента на 1966 год. се ожених. Родиха ни се две деца – Ваня /1967/ и Любчо /1974/. До 1974 год. живеехме на квартира на свободен наем. Събирахме лихвочисла за апартамент. Влезнахме в панелката през 1974 год., където и до ден-днешен живеем. Същата година се роди синът ни и десет дни след неговото раждане си купихме жигули.
Надявахме се, че ще ми разрешат вече да отидем до близките и родителите на жена ми в Македония. Надявахме се, но напразно. Разрешаваше се за Сашка и децата, но не и за Христо Пелтеков. Всяка година кандидатствахме за гостуване. Понякога по два-три пъти на година, но не се разрешаваше. Горката ми жена пътуваше сама, а как се е справяла със саковете и децата, Бог знае?! Опитах чрез ходатайства да ми се разреши, но и това не стана. Отговорено им е, че в характеристиката съм имал черна страница по македонския въпрос.

(Продължава в следващия брой)