Факти и документи от миналото

РЕЧ НА ХРИСТО КАЛАЙДЖИЕВ, ДЪРЖАНА НА КОНГРЕСА НА МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ, СЪСТОЯЛ СЕ НА 4 ФЕВРУАРИ 1945 Г. В СОФИЯ


Но повече от всичко, най-много от всичко свободата зависеше от един фактор, който колкото повече приближаваше към Балканите, толкова повече затреперваха глезените на фашистите, толкова повече бяха готови да вдигнат ръце и да се предадат. Тоя фактор бе славната и победоносна Червена армия, ръководена от славния маршал Сталин.
Драги делегати, Македония е свободна, но какви са нуждите на тая Македония и с какво ние бихме се притекли на помощ за удовлетворяването на тия нужди?
Нуждите! О, драги делегати, те са грамадни. Водачите на Македония днес са изправени пред задачата да възстановят едно съвършено разстроено стопанство. Те са изпречени пред едно съвършено разстроено финансово състояние. Във финансово и стопанско отношение – не забравяйте това никога – те са много и много по-зле от нас тук. Те са изпречени пред трудността да изграждат държавата със съвършено разредена от събитията интелигенция. Във връзка с тия нужди ние сме длъжни да се притечем на помощ, и то така, че в никой случай да не прилича на милостиня, а както брат брата помага. Във връзка с туй аз ви моля да обърнете сериозно внимание върху това, което ще ви каже в отчета си нашият секретар Борис Михов. Аз ще кажа само едно: изобличавайки всички ония, които разбират свободата като Алековия герой – да станат директори на солунската митница.
Има един въпрос, по който тук емиграцията много се интересува и който го поставя във връзка с македонската държава. Това е въпросът за обединението на Македония. По тоя въпрос, драги делегати, ние можем да кажем само едно: както в миналото, така и сега ние стоим на една позиция – позицията на мира, братското разбирателство и демократическото развитие. Всяка друга позиция значи да застанем на империалистически позиции. Всеки, който поставя този въпрос остро, като знаме на деня, той налива вода във фашистката воденица и най-малко услужва на Македония. Това са фашистите, които се мъчат да вдигат врява по този въпрос и го правят с оглед на тънки дипломатически сметки.
Спирам се на последния въпрос, на въпроса за нашите задачи. За разрешението на последните преди всичко трябва да се взрем и видим: очистени ли са нашите редове от македонските фашисти, от великобългарските шовинисти и провокатори. Така очистени, ние трябва да сплотим цялата останала маса, без разлика на социално положение и политическо убеждение, включително честните, увлечени михайловисти, но видели своята грешка и открито разкаяли се. Да се пазим от всички лични амбиции и домогвания, които пораждат котерийни борби, и да задушаваме подобни борби още в самото начало. Да се научим да мислим не за себе си, а за Македония.
Безспорно се налага известно изменение в структурата на нашето движение, но поради късото време не можахме да се подготвим. Засега ние считаме за нужно да заявим високо, че ние не можем да бъдем една епитропска благотворителна организация, а напълно политическа, такава за защита на федерална Македония, на отечественофронтовска България, на Титова Югославия, на идеята за сближаване на южните славяни, за братски отношения с балканските народи, за демократическото развитие на Балканите, за защитата на принципа за самоопределение на народите в тях.
Сплотени и единни идейно и организационно, пред нас стоят няколко бързи и неотложни задачи от текущата политическа действителност:
Първата и най-важната задача е борбата с великобългарския шовинизъм. Преди всичко да прегледаме всички гънки на собственото си сърце и да очистим всякакъв остатък от това чувство, да премахнем всякакви смущения в съзнанието си, които могат да ни правят колебливи. Така подготвени, ние действително ще можем да водим ефикасна борба против великобългарския шовинизъм като обществено явление.
Великобългаризмът е снет от власт, но той не е умрял. Пакостно е да си правим илюзии по тоя въпрос. Той се проявява в най-разнообразни форми.
Мнозина например наивно и с една детска самоувереност твърдят: „Абе идеалът за Велика България бе хубав, но не можа да се осъществи”. Очевидно тия хора поради дългите и систематични внушения в това направление страдат от тихата лудост, които, пленени от една романтика, не могат да видят грозните факти на живота, ясно говорещи, че тяхната идеология не е просто донкихотство, а страшно обществено зло.
Други пеят друга песен: „Сърбите са си пак сърби, те са лукави, те ще ни изиграят”. В това се проявява най-чиста проба шовинизъм, защото шовинизмът не е нищо друго освен да се мисли, че всички други народи са рожба на дявола и само твоят народ е богоизбран. Истина е, че има шовинистични остатъци както в българите, така и в сърбите и в македонците. Но още по-голяма истина е, че господстващата, ръководната политика е антишовинистичната, че както в България, така и в Югославия – ще се изразя фигуративно – вързаха попа, за да е мирно селото.
Трета форма на великобългарска проява: „Добре бе, джанъм, свободна Македония, федерална Македония. Нека е. Но защо не се признават за българи”. Такова отношение не е нищо друго освен оставяне едно прозорче, през което да се съзерцава в далечни и мъгляви перспективи идеалът за Велика България.

(Продължава в следващия брой)