Исторически истини от български учени – История на Македония до 336 година преди Христа

ЦАР ФИЛИП II МАКЕДОНСКИ

д-р Гаврил Кацаров
(Продължава от миналия брой)


Обаче, признавайки това, не можем да се съгласим с мнението на някои модерни историци (Дройзен, Белох и др.), които обвиняват Демостена в политическо късогледство и мислят, че той трябвало да се преклони без съпротива пред мощната Македония, на която принадлежало бъдещето, а не да се бори за един остарял вече идеал и да възбужда у съотечествениците си суетни надежди, които им стрували излишни жертви в хора и средства. Това не е право. Демостен се борил за свободата на отечеството си, което имало да защитава свои твърде важни стопански и политически интереси. Пък има и друго. Могла ли е една държава като Атина, с висока култура и общопризнато славно и историческо минало, да се откаже доброволно от своята чест и да капитулира без борба? Демостен въпреки недостатъците си е изпълнил своя дълг и никой не може да го вини за това, че неговата политика не се увенчала с успех. Никой в Елада не е могъл да знае точно какви са намеренията на Филипа, неговите планове за окончателна уредба на Елада. Той поробил доста елински градове; в него намирали опора олигархическите държави на Елада, па дори и някои тирани се ползвали от неговата помощ за постигане на себични цели. При тия обстоятелства могъл ли е Демостен да не се страхува за свободата на отечеството си? Могъл ли е той да предвиди, че Филип ще възприеме тъкмо тая форма за хегемонията си над Гърция, каквато била осъществена след битката при Херонея?

И тъй, ако се поставим на гледището на всемирната история, ще дадем право на политиката на македонската партия в Атина, която проповядвала подчинение на Елада под хегемонията на Македония, защото победата на последната осигурявала разпространението на елинската култура, за което сама Елада със своите сили не била вече кадърна. Но ако историкът иска да прецени дейността на политическите мъже наспроти условията на собствената им епоха, той не ще може да осъди политиката на антимакедонската партия.

Казахме по-горе, че македонофилската партия в Атина очаквала от Филипа обединението на Елада. За да разберем нейните стремежи, трябва да се спрем за малко върху идеята за обединението на Елада.

Елинският народ, ако и да придобил висока култура, изградена върху свободата на политическия и духовен живот, не могъл да създаде със свои сили политическото си обединение. Той си останал разпокъсан на отделни държавици, които ревниво пазели своята автономия. Макар че съществувало общогръцко (панелинско) национално съзнание, което намирало израз в общонародните празници, в творенията на поезията и изкуството и което след борбите с Персия дори се засилило, то пак не било достатъчно да надвие партикуларизма. Атина използвала панелинската идея, която въодушевявала гърците в борбата против персите, за да създаде мощен морски съюз, в който влезли много от елинските морски градове; ала тоя съюз не могъл да се развие в единна държава: повечето от съюзниците вместо да станат атински граждани, били обърнати в безправни поданици на засилената със средствата на съюза Атина. Но и тя нямала достатъчно сила да наложи хегемонията си над цяла Гърция. Спарта, на която влиянието в Пелопонеския съюз било заплашено от Атина, събрала около себе си всички неприятели на последната. Дуализъмът между двете първи държави на Гърция докарал Пелопонеската война, която се свършила с пълна катастрофа за Атина (404 г.). И вторият атински морски съюз не бил дълготраен, макар че Атина признала автономията на съюзните членове и се отказала от централизацията, прокарана в първия съюз. И тоя съюз бил насочен против Спарта и станал причина за нови борби. Опитът на Тива да наложи своята хегемония имал за последица пълното отслабване на Спарта и на Атина и унищожението на Пелопонеския съюз.

Въпреки всичко това мисълта за национално обединение не била изчезнала; тя продължавала да занимава умовете на най-добрите мъже в Елада. Много видни писатели ратували за нея и проповядвали, че обединението на елините е единственото средство за премахване на политическите и социални недъзи, от които страдали гръцките държави. Най-много действали за разпространението на тая идея ораторите: така Горгий, прочутият основател на красноречието, в 392 г. пр. Хр. държал в Олимпия пред събраните гърци една реч, в която ги убеждавал да се примерят и съединят, та с общи сили да започнат борба против вековния враг – персите. В същия смисъл той говорил и в една надгробна реч над паднали атинци, в която на печалните братоубийствени борби той противопоставял славните дни при Маратон и Саламин. Също и ораторът Лисий държал в Олимпия една реч (388 г. пр. Хр.), в която изтъкнал, че разединението на гърците засилвало мощта на тирана Дионисия и на персийския цар.

Но най-енергично и най-продължително проповядвал мисълта за обединение на Елада атинският оратор Исократ. В своята реч „Панегирик”, една политическа брошура, която обнародвал в 380 г., за да подготви общественото мнение за основаването на втория морски съюз, Исократ застъпва мисълта, че обединението на елините било възможно във форма на съюз под водителството на една силна държава; тая държава според него трябвало да бъде Атина. Само по такъв начин могло да се създаде вътрешен мир в Елада и да се осигури политическата й независимост. Стане ли това, обединена Елада трябвало да предприеме поход против Персия, за да освободи малоазиатските гърци.

(Продължава в следващия брой)