Двусмислена публикация

И ПОЛУИСТИНАТА В ПОМОЩ НА ЛЪЖАТА

Д.и.н. СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


.Автентичност
Вече на няколко пъти се стигаше в този текст до въпроса за автентичността. Мнозина биха се усъмнили и не без основание в автентичността на някои от тези документи. Защо след като през всичките тези десетилетия българската държава хвърли такива неимоверни усилия да доказва, че Вапцаров е българин, никой не се позова на цитираните документи, „доказващи”, че Вапцаров е българин (засекретеността не е била проблем, когато става дума за нуждата на пропагандата!). Защо въпреки решението на ЦК на БКП от 1968 г. историците да определят кои от документите по македонския въпрос в българските архиви са за публикуване, кои да бъдат достъпни за външни лица, а кои – не, никой не е публикувал тези документи? (Да се подсетим, на този важен документ: “26 март 1968 г. Лично! Строго поверително! МЕРОПРИЯТИЯ за изпълнение решението на Политбюро по македонския въпрос …Институтът по история на БКП: …в срок от една година да осигури преглеждането на всички архивни материали по македонския въпрос и да предложи документите, които трябва да се публикуват или предоставят за ползуване от наши и чуждестранни научни работници.”)
Хората, които стигнаха дотам да принуждават майката да лъже за сина си, които изписаха камари с нагли лъжи, не са се възползвали от саморъчни твърдения на Вапцаров, че е българин?! Това звучи като нещо напълно невъзможно и невероятно.
Нека припомня примера с майката, за да се види колко далече са можели да стигнат българските власти, за да докажат, че Вапцаров е българин. „На 7 май 1948 г. вестник „Нова Македония” описва срещата между македонски писатели и Елена Вапцарова. Тя ги посреща вече с думите: „Најпосле дочекав да се сретнам со македонски писатели, колеги на мојот Кољо. И тој со нив ке дојдеше ако беше жив, но го убија крвниците…” И още: „Некои после ослободувањето, ме праша – чиј поет е тој? Одговорив со неговите зборови: „Над мојата земја в небото се опира Пирин, и мурите в бури илинденски приказни пејат, над Охрид лазурот е просторен и син, а уште надолу е светлиот брег на Егејот.” Секако, поетот не може да поседува со тапија, но ако постои тоа, во тој случај тапија ќе бидат неговите стихови”. Минават двайсетина години и Елена Вапцарова с открито писмо във в-к „Отечествен фронт” протестира срещу преведеното в Скопие творчество на Вапцаров. Защото „нямало” македонски език. След унищожаването на културната автономия на Пиринска Македония Вапцаровият брат – Борис, започва здраво да се катери по стълбата на властта, път, който успешно продължиха и децата му Мая и Никола.” (Влахов, цитирана статаия). Тук си струва да допълня, че кариерата на Борис Вапцаров бележи рязък скок, след като през 1963 г. се налага Тодорживковата линия на отричане на македонската нация. Човекът, който дотогава не успява да се изкатери по-високо от нивото на окръжен комитет на партията, сега става не просто член на ЦК на БКП, а дори и на Политбюро, т.е най-високата позиция в България, след тази на самия диктатор! Едва ли има съмнение, че не личните качества, верността към комунизма и братството с Вапцаров го издигат до там (те са го издигнали само до окръжния комитет през предишните 19 години), а именно подкрепата, която като Вапцаров брат дава на отричането на македонското малцинство в Пиринска Македония и особено отричането на македонското самосъзнание на неговия прочут брат.
Така че мотиви за фалшифициране на народността на Вапцаров е имало много и силни, включително от страна на роднините, които много добре печелят (и до ден-днешен) от това, че правят Вапцаров българин! И никой не се е сетил да използва най-силния коз!?!
А да се фалшифицира не е било трудно – Държавна сигурност е разполагала с всички необходими ресурси за това – всъщност всичко необходимо е било машина от времето на 1942 г., хартия, лента и мастило от същия период и специалист по почерците. Най-лесни са били протоколите – макар на тях да пише, че са били саморъчно написани, с едно изключение запазените документи са всъщност машинописни преписи, в които дори няма саморъчен подпис на Вапцаров или останалите! Също така лесно би било да се манипулира възражението на Вапцаров, което е написано на машина от адвоката и е трябвало да се фалшифицира само подписът. Остава саморъчно попълненият формуляр, но нима е било трудно да се изработи и той по време на дългото преработване на архива? Никакъв технически проблем, никакъв морален проблем, а от друга страна – силен политико-националистически мотив.
При това Вапцаров е единственият, от когото е даден саморъчно попълнен формуляр, че е българин, направен цял месец след арестуването му и доста време преди процеса? Много удобно, нали.
Тези три документа контрастират с всичко останало. И то имам предвид не само запазеното от Вапцаров извън процеса, но и останалите материали по делото. Както се посочи вече, в молбата му за помилване няма и намек за такова нещо. Няма и в самите показания – напротив, там има момент, загатващ македонските му позиции (виж по-нататък). Тези три документа и особено саморъчно попълненият плюс въпросник стоят някак изкуствено, като прибавени. И докато за Вапцаров са публикувани три такива документа, от Антон Попов е само един: най-лесният за фалшифициране и маловажен – протоколът от разпита без подпис. Обратно, за Попов имаме съвсем определени текстове в публикуваните документи, показващи македонските му позиции. Дали запазените свидетелства за Антон Попов не се дължат просто на факта, че той не е голям поет като Вапцаров и от него могат да се откажат вече, след като падна комунизмът, така че няма нужда да се рискува с фалшификация? Така да се каже – „нека ние ви вземем Вапцаров, пък вие си се радвайте на Антон Попов”…
Поставя се и въпросът, ако делото е било засекретено от комунистите, чувствали се неудобно от държането си на процеса, то защо остана засекретено и след падането на комунизма? Да не би, защото е имало и други неудобни неща, несвързани с личната роля на отделни комунистически величия, като все още актуалната и днес политика на отричане на македонската нация и на българизиране на Вапцаров? И ето как, след като се почака да няма вече никакви живи свидетели, най-сетне настъпва разсекретяването и не само това, а от криене се минава направо към публикуване. Кой ще вземе да ти проверява за автентичност…
И така, съществува и мотив, има и възможност за създаване на фалшификати, за да се докаже, че Вапцаров е българин. И време предостатъчно. Така че въпросът остава открит, дори и експертиза не може лесно да го реши, защото, както вече казах, не е било никак трудно за ДС и работещите към нея историци да изработят подобни фалшификати.
Но дори и да става дума за автентични документи, те пак нямат никаква стойност, защото са взети под смъртна заплаха.
Вапцаров и Попов за Македония по време на процеса.
Без разлика какви преработки, съкращения и допълнения е преживял архивът по делото, все пак в него са запазени някои податки, които показват македонската позиция на Вапцаров и Попов.
Да започнем с протокола от разпита на Вапцаров. На стр. 10 от него (с. 255 от публикуваната книга) намираме следната информация. „Васил”, т.е. Радойнов, поръчва на Вапцаров да напише стихотворение. Вапцаров мисли цяла седмица постоянно за това. „Не че липсваха теми, но исках да избера най-близката до сърцето ми. След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото е компрометиращо. Не се страхувах, че ще го забравя.” Той твърди, че го е унищожил, но че го помни наизуст. Това, разбира се, не е вършело работа на полицията, защото той е можел да го преиначи, както си поиска. Затова и не му го търсят.
Вапцаров признава, че е било компрометиращо, но прикрива с какво е било такова. Разпитващите са принудени да вярват на думите му. „Васил” не харесва стихотворението, защото било „построено на погрешна идеологическа основа”, защото пишело за минали събития, хулело германския народ вместо фашизма, неуместно се подчертавало, „че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани, а в настоящия момент ние нямаме сметка да припомняме всичко това.” На предложението да го поправи Вапцаров отговаря, че му е по-лесно да напише ново, отколкото да поправи. На Вапцаров му станало „криво” от забележките. Излиза, че стихотворението е компрометиращо с това, че е хулело германския народ, т.е. българските съюзници. Но истината е по-друга. По-късно Вапцаров възстановява по памет това стихотворение, докато чака да започне делото. Както читателите са се досетили, става дума за стихотворението „Хроника“:
Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
картечниците грачат.
Какво сега? – Сълзи ли да пороним,
или на глас да седнем и да плачем?

Зенитите се кашлят към звездите
и храчките им светят с бяла диря.
Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да
умираме.

За първи път не влиза днес у нас
историята с кървавата
мутра.
Столетия сме чакали, за час
ще потърпим сега дима барутен.

Но после, след жестокия погром,
когато прашни, морни и окъсани
се юрнете назад към своя дом –
ще ви посрещнем злобни и навъсени.

От глад ще вием в
пустите поля,
на глутници ще ви следим в горите.
В гърдите ще избухне дива страст
и мътен блясък ще гори в очите ни.