По случай 30-годишния юбилей на вестник „Народна воля“ през 2010 година под псевдонима си Биляна Вардарска, т.е. Крум Вагалински, написа следната статия:

ТРЪН В ОЧИТЕ НА БЕЗОЧИЕТО

Крум Вагалински


Всички обществени негативи – политическа демагогия, икономическа разруха, морална деградация, духовно безвремие, и тяхното потомство – неизкоренима корупция, увеличаващи се безработица и скъпотия, оскотяваща мизерия и социално озверяване, нелечимо кривораздаване и недостъпно здравеопазване – възторжено се юрнаха в геноцидна коситба на една нация и с целенасочената си дейност я превърнаха в най-бързо стопяващата се общност на земното кълбо.

И не можеше да бъде иначе.
Защо?
Защото господин Сомов, който тръгна да превзема Европа с розови мускалчета, а я смая с простащината си, има достойни наследници, които осъществяват прехода от тодорживковския тоталитаризъм към фашизоидна демокрация като преминаване през гробища.
Нали за такива хора една будна човешка съвест е казала:
– На българина му дайте власт и той започва да се разпорежда като в неприятелска държава!
А известният Иван Хаджийски е още по- конкретен, когато е писал:
– Ако в България съществуваше закон да се режат ръцете на крадците, депутатите в Народното събрание щяха да гласуват с краката си.
Такива са „прелестите” на специфичния безкраен български преход, от който изнемогват стотици хиляди нищонямащи в батаците на безизходността и отчаянието.
Но когато става дума за македонското малцинство, на което историческата съдба е отредила да живее под българска власт, то не само е унизено от всички негативи на социалната несправедливост, но и от отношението на управляващите към него. На македонците непрекъснато се внушава генералната концепция на неовърховизма:
– Вас ви няма! И няма да ви има!
Ако по времето на живковизма на побългаряването не се даваше никаква гласност, за да имитира несъществуваща свобода, то в условията на лъжедемокрация това се прави открито – по всички поводи, начини и с всички средства.
Разликата в подходите към македонското малцинство в мащеха България неоспоримо доказва, че методът е сменен, но не и принципът (на отрицанието). Методът се промени не под влиянието на вътрешни фактори и политически процеси – нещо нормално за една нормална европейска държава, а под влиянието на външни фактори и могъщи световни процеси, защото стана невъзможно да се изпращат хора в ада на Белене заради мислене и да чакат управляващите Елисейският дворец например широко да отвори вратите си за тях. А за евроатлантическа интеграция и дума не можеше да става.
А принципът на отрицанието остава.
Защо?
За да отрича това, което съществува. Някога да сте чули някой в мащеха България да е водил полемика дали на нейна територия има, или няма падаунги? Същото може да се каже и за финикийци, индианци, ескимоси. Никой не отрича това, което действително го няма. Отрича се македонското малцинство, защото действително го има. Но в такъв случай бумерангът на отрицанието се връща към самото отрицание и го унищожава. Остава реалният факт, че повече от една трета от българите имат македонски корен. И на тях трябва да се внушава страх – страх за хляба, който по време на безработица, несигурност и финансово – икономическа криза е особено сполучливо оръжие, страх за работата и заплатата, страх за бъдещето на децата, а на особено изявените македонци с хитлеристки методи се внушава страх за живота.
А това вече е прекалено, защото последиците ще бъдат неминуемо трагични.
На всички политически фарисеи и „рожби ехиднини” (изразът е от Библията), които истерично биха извикали „Па – ра – но – я – а – а – а!”, отговорът още преди десетина години го избълва Главният обвинител на републиката, който по съответния канал на Българската национална телевизия заяви, че македонците в България били бити малко и изрази горчивото си съжаление, че докато голямата власт, т. е. голямата тояга, е била в ръцете му, не е поел съответната отговорност македонците да са били бити достатъчно. Разбира се, той не уточни колко да са били бити, но ние знаем много добре каква е била съдбата им, когато се е оказвала в ръцете на такива зловещи главорези като Ванче Михайлов.
При такива условия македонците, които живеят под български похлупак, какви права биха могли да имат?
Моля ви, не бързайте да се усмихвате на този въпрос и да му отговаряте с категоричното „Никакви!”, защото неотдавна българският външен министър заяви, че всички жители на неговата държава имат индивидуални права – нещо като Кантовото „нещо в себе си”, т. е. всеки македонец може да си мисли колкото иска в себе си, че е македонец, но когато публично му кажат, че е „българин”, той трябва да се съгласява и да ръкопляска възторжено, защото няма колективни права. Така „нещото в себе си” ние ще познаваме като побългарено явление, но не и като етническа общност. Кой казва, че е невъзможно и вълкът да бъде сит, и агънцето цяло?
И въпреки всичко, ние имаме нещо и много ценно, и много важно – ние имаме вестник „Народна воля”, но го имаме не в резултат реализирана хуманност на мащеха България, а защото македонците, прогонени от трагични събития по всички посоки на света, не са ни забравили и финансово помагат за отпечатването на вестника, който навърши 30 години – солидна възраст и за равносметка на миналото, и за надежди за бъдещето. Поради трагичната съдба на Македония и нейните прокудени дъщери и синове рожденото място на вестник „Народна воля” е град Сидней в далечна Австралия, след което се издава в Лондон, а от 1992 година – в Благоевград, Пиринския дял на Македония.
Главните идейни принципи, които неизменно и непоколебимо отстоява вестникът, са формулирани още от апостолите на македонското национално освободително движение. Тези принципи са безсмъртни, защото издържаха с „отличен” проверката на времето, която беше изключително сурова и безпощадна. И ние можем и се гордеем с тях, защото са в пълна хармония с най-съкровените въжделения на цялото човечество.
Неизменно мото на вестника е една от безсмъртните мисли: „Македония има свои интереси и своя политика. Те принадлежат на всички македонци. Който иска да работи за присъединяване на Македония към България, Гърция или Сърбия, той може да се смята за добър българин, добър грък или добър сърбин, но не и за добър македонец.”
С неопровержима категоричност може да се твърди, че на земното кълбо няма да се намери почтен човек, който не би се преклонил пред гениалното Гоцево прозрение:
„Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите!”
Същото може да се каже и за най-великия идеал на Пиринския цар – Яне Сандански:
„Народите са братя и като братя трябва да живеят!”
С многобройните си и тематично разнообразни публикации за историята на македонския народ и трагичната му съдба през вековете, за македонския бит, език и култура; за най-важните събития в живота на съвременна Македония, за нейния искрен стремеж да се приобщи към евроатлантическите структури и разобличавайки тъмните сили, които й попречиха това да стане, защото с дипломатическо фарисейство искат да й наложат да извърши национално самоубийство, като се откаже от собствената си идентичност, като се откаже от собственото си име, от собствената си история, от собствения си език и култура, а след това и от собствената си територия, за да се превърне в обезличен придатък на своите съседи, вестник „Народна воля” доказа с прямотата и честността си, с откровеността и отговорността си, че е орган на истината за Македония. Тази истина предопредели родното му място да бъде на далечен континент. Тази истина го превърна в трън в очите на българското безочие. И бъдещето на тази истина ще бъде и негово бъдеще.
С тази истина в сърцето си основателят и първият главен редактор на в-к „Народна воля” Александър Христов преди десетилетия е поел огромния риск да премине българо-гръцката граница, която тогава беше и минирана, и се охраняваше така, както се охранява граница между смъртни врагове.
Когато тръгнал да я преминава, той не е знаел дали ще я премине, или, стъпил върху някоя мина, ще се разлети във въздуха на кървави парчета и ще се превърне в повишено воинско звание и орден за онзи, за когото болшевизмът прецени, че му принадлежи заслугата за ликвидиране на „опасен враг на родината.”
Но волята на съдбата е била съвсем друга.
Александър Христов обаче не знаел какво може да му се случи и как ще бъде посрещнат на гръцка територия. И както вървял по една пътека, внезапно пред него изскочил гръцки граничар с насочен автомат и пръст на спусъка. Всеки миг е могъл да стреля, но не стрелял, а нещо му казал. Александър Христов не го разбрал, но чувствал, че нещо трябва да каже, но не знаел какво, че нещо трябва да направи, но не знаел какво, а безпощадните мигове отлитали и давали право на автомата да си каже думата.
– И ако тогава не се бях сетил да вдигна и двете си ръце, сега нямаше да седим тук и да разговаряме – каза Александър Христов.
Вестникът пак можеше да бъде създаден от назрялата необходимост, но неговият основател и пръв главен редактор нямаше да се казва Александър Христов. В случая неосъзната заслуга има и неизвестният гръцки граничар, който не е побързал да стреля.
Това ми разказа задграничният главен редактор на в-к „Народна воля” при последната ни среща, но преди това ме попита:
– А ти как живееш?
Казах му. Той се изненада и попита:
– Но как е възможно?
Нямаше какво да му отговаря и вдигнах рамене.
Тогава той извади парите, които имаше у себе си, подаде ми ги и ми се извини, че в момента няма повече.
Така постъпи човекът с прекрасна македонска душа.
А знаете ли как постъпи една особа с „прекрасна” българска душа, когато се опитах да я помоля да ми даде поне един залък хляб от този, който дава на кучетата си? Така се разгневи, че едва не ме стисна за гърлото, за да ме удуши.
Александър Христов си отиде от този свят, но остави за свой наследник – главен редактор на в-к „Народна воля” – достоен македонец. И в това определение няма никаква хипербола. И с него ще се съгласят всички, които имат дори и смътна представа какво означава да се издава македонски вестник в условията на социален и демократичен фашизъм и не разполага с никакви собствени финансови средства или с възможности да ги припечели. Ако към всичко това прибавим и неблагоприятната атмосфера, в която е принудена да вирее цялата българска журналистика, нещата ще придобият истинските си очертания. За да не бъда обвинен в преднамереност, ще цитирам мнението на Надежда Нейнска, поместено на трета страница на в-к „Пенсионери”, брой 27 от 2010 година. Ето го цялото – буквално:
„Дали ще го наречем цензура, дали ще го наречем автоцензура, истината е, че никой не иска да има проблеми с властта. Нито една медия не иска да има проблеми с властта, защото не знае, или по-скоро знае, по какъв начин това ще й се отрази. И аз смятам, че това е един много тревожен процес, който се задълбочава.”
Всяко първо число на месеца в-к „Народна воля” е в ръцете на своите читатели – македонци (и в ръцете на тайните служби, разбира се). На страниците на вестника винаги присъстват истини за Македония – истини, които отсъстват от всички други български издания, а това прави вестника и уникален, и единствен по рода си.
А когато официалните български власти непрекъснато поддържат нелепия абсурд, че македонско малцинство не съществува, а вестникът с езика на истината им казва:
– Но ние сме тука, защото винаги сме били тук! Ето ни! И при това сме много! И искаме да ни дадете човешките права, които ни дължите! -конфликтната ситуация между вестника и властта е неизбежна. Властта започва борба срещу истината и с многобройните си възможности създава неприятности на главния редактор Георги Христов (псевдоним Ян Пирински). Но понеже никакви индивидуални или залпови оплювки не могат да заставят главния редактор да се откаже от вестника, тогава при него отива грижовният „доброжелател” и му казва:
– Ако не се откажеш от вестника, очаквай атентат от михайловистите. Тайните служби знаят за техните намерения, но няма да им попречат да ги осъществят!
След достойния отговор „доброжелателят” си отива с неизпълнена мисия.
Но възможно ли е корумпирана държава да дава заплати на хора, които са длъжни да заличават и унищожават всичко македонско, а те нищо да не правят?
Този път методът е друг – приписване на несъществуващи грехове. И какво, че няма доказателства за тях? Нали на македонците им е отнето правото да говорят – следователно националистическите наивници ще клъвнат въдицата на клеветата и антимакедонският им заряд ще генерира допълнителна етническа омраза.
А нима това е малко?
Но за българското македономразие не е достатъчно – вестникът продължава да излиза и да бъде орган на истината за Македония.
Този път заплахата за атентат идва под формата на телефонен тероризъм.
Подобни изстъпления не са за подценяване – та нали срещу „несъществуващите” македонци борбата може да се води с всички средства! Та нали за „несъществуващите” македонци не съществува правосъдие! Та нали зад цялото македономразие стои цялата държавна власт!
Винаги ми е правило силно впечатление умението на полицията много бързо да разкрива авторите на телефония тероризъм.
И никакво впечатление не ми прави, когато не разкрива автори на телефонен тероризъм, насочен срещу македонци.

Ето защо считам, че една подранила тревога е за предпочитане, защото предотвратява злодеянието, пред една закъсняла, която дава възможност то да се осъществи.