За българския отговор на доклада на комисаря по правата на човека

С ТОДОРЖИВКОВСКИ ИНАТ СРЕЩУ ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

СТОЙКО СТОЙКОВ


За България обаче липсата на дефиниция е възможност да се съкращава прилагането на конвенцията и да се изключват онези национални малцинства, които държавата не желае да съществуват. Възможност, без да направят официална дефиниция, да се държат сякаш има такава и че съгласно тази несъществуваща дефиниция македонско малцинство няма. И за същата цел се използват „обективните критерии“. Не за да се ограничат опитите за злоупотреба с конвенцията от недобросъвестни хора, представящи се за общности, каквито който и на света да попиташ, ще се съгласи, че такова нещо няма. Не. А за да се изключат от нея обективно съществуващи етнически общности, които са идеологически неприемливи за държавата. Това е добре илюстрирано в решението на Конституционния съд, който, когато се произнесе по въпроса за конституционността на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, надълго и широко говори за липсата на дефиниция, що е то национално малцинство, а в решението си срещу ОМО „Илинден“-ПИРИН от 29 февруари 2000 г. направо заявява: „В Република България няма обособен македонски етнос“. Как са го дефинирали без дефиниция?!
Ето така се получава българската позиция за малцинствата. Тъй като няма общозадължително определение какво е национално малцинство, първо ще се възползват от това, за да откажат признаване на онези, които искат (като македонците). След това ще се преструват, че всъщност такова има и че според него македонска нация и малцинство няма (демек няма дефиниция, ако искаш признаване, има дефиниция, ако искат да те отричат). И накрая ще използват обективни критерии, които никъде не са посочили, за да могат субективно да потвърдят, че такова нещо като македонско малцинство няма и не може да има. Така всичко се свежда до това: ние казваме, че ни има, те казват, че ни няма. Но те са държавата и тяхната субективна позиция е обективен критерий, нашата – само субективно мнение. И тъй като според тяхното разбиране, за да бъдем признати, трябва да отговаряме и на двата критерия, значи докато те не кажат – нас ни няма. И, разбира се, те са но оставили възможността да се самоопределим както ни кажат. А намесата отвън (както в този случай) посрещат с отговора – оставили сме ги да дишат, не им накърняваме правата, но нали разбирате, нашите обективни критерии и липсата на дефиниция не ни позволяват, иначе с огромно удоволствие бихме… но нашите принципи… просто няма какво да направим…

Де да беше вярно

Де да беше вярно. Де наистина държавата обективно да се придържаше към тази си декларирана политика и принципи. Но тя е само за камуфлаж. Защото, ако бе истина, държавата, от една страна, не би се стремяла да асимилира малцинството, нито пък би дискриминирала неговите представители. Позицията би била – ние не ги признаваме, но и не им пречим да правят каквото си искат в рамките на закона. Да бе така, да имаше наистина толерантност спрямо македонското самоопределение, дори само като субективен избор, пак би било търпимо. Не би имало слово на омраза спрямо македонците, не биха били третирани, като да са някакви национални предатели и врагове на държавата. Щяха да имат свои организации и да развиват своята култура, да имат своя партия и да участват в политическия живот. И хората щяха да видят, че не са врагове, а достойни хора. И щяха да се намерят други партии, които да ги подкрепят, да ги включат в програмите си. Журналисти щяха понякога да правят предавания за тях обективно, без омраза. Да ги канят, когато става въпрос за тях. И нещата полека биха си дошли на мястото. И след известно самите власти биха преосмислили и биха започнали диалог с македонците. Държавата да постъпи като държава, която, като види, че има дългогодишен проблем, който не изчезва от само себе си, че има толкова много хора, ето вече генерации, които настояват, че са малцинство, да каже „може би трябва да го обмислим още веднъж, може би трябва да го обсъдим с тези хора”. Все в някой момент биха посочили кои са обективните критерии, биха въвели поне работно определение за това що е национално/етническо малцинство. Но не. Не просто не правят това, има организирана политика, която да не позволи този начин на нормализация и решаване на проблема.
Напразно вече 15 години всички международни институции настояват властите да започнат диалог с нас. Властите категорично отказват. Не е случайност липсата на определение и на обективно определени обективни критерии. Има си има обективна причина. Докато нас ни има – критерии няма да има. Защото държавата не просто не признава македонското малцинство – стреми се да го асимилира. Блокира всеки опит на хората от това малцинство да функционират нормално – не им позволяват да имат дори свои организации. Образованието, медиите, институциите – всичко се използва за да бъдат асимилирани. Всеки аспект на тяхната култура се присвоява. Достойнството им се атакува. В публичното пространство е създадена отровна атмосфера срещу македонците. Никой не се осмелява да пристъпи вътре в нея, да се застъпи за македонците, защото ще бъде заклеймен както тях за национален предател.
Така неписаните „обективни критерии“ се ползват не просто за непризнаване и отричане на македонското малцинство, а за негова дискриминация. Ясно е в решението на Конституционния съд за ОМО „Илинден“-ПИРИН, но и в серия последвали го решения на Благоевградски окръжен, Софийски градски и Софийски апелативен съд, които използват изявлението, че „в България няма обособен македонски етнос“ като аргумент да нарушават правото на сдружаване. За отказ да регистрират или за опит да отнемат регистрация.
Въпросът значи не е, че има разминаване между нас и властите по един теоретичен въпрос, а извън това (според тях) всичко е ОК. Не! Държавата воюва срещу малцинството. Тихо, бавно, методично се стреми да го удуши. И всеки опит някой да я принуди да му даде глътка въздух се посреща враждебно. В тази политика на душене всяка секунда работи за държавата, а всяка глътка въздух – срещу нея. Държавата не просто търси оправдание да не прави нищо. Оправданието е колкото да не й пречат да прави това, което е решила – да претопи малцинството. Виж, за това тя не търси оправдание, тя тук не подбира много-много средствата.

„Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз“ (Вапцаров)

Това е онова, което скоро ще осъзнаят и в Страсбург. Въпросът не е в слабости в правната рамка, не е в недоразумения и различни дефиниции, в разминаване между обективни и субективни критерии. Въобще не е истина, че правата на македонците не им били нарушени. Проблемът е в последната комунистическа политика в Европейския съюз, която се стреми да изпълни докрай завета на диктатора Живков и да доведе въпроса дотам, че македонско малцинство наистина да няма. Политика с много малки шансове да успее. Политика, генерираща огромни проблеми с РМакедония и вътре в България. Политика, дала убежище на престъпниците от миналото и съхранила и развила в демократичния период редица тоталитарни инструменти. Политика, опасна за самата България. И политика без бъдеще. Може би се надяват властите, че македонците ще изчезнат. Но това няма да стане. На мястото на отишлите си ще дойдат други.

„Аз паднах, друг ще ме смени… и толкоз!“.