Самопризнания

АТАНАС ШОПОВ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ

Проф. Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)


„Екзархията беше принудена преди всичко да сполучи затварянето на гръцките училища и после да отвори български. Тя имаше съвсем малко, или по-добре тя нямаше съвсем подпорка и съдействие, и за това тя беше длъжна да създаде елементи, които да я спомагат, да й служат за почва” (с. 7). Чорбаджиите в Македония „намерват повече интерес да се казват гърци” (с. 7). Представителите на македонското население пред властите „казват пред света, че в Македония няма Българи, че македонското население не желае български владици и пр.; тия същите представители са, които не позволяват да се отварят български училища в селата, да се учат и молят български… викат пред света, че в Македония нема Българи” (с. 8).
Вик, който няма кой да чуе.
Македония е изгубена за България, ако не се вземат мерки
„Ако Македония се остави от българите сама на себе си, сама да ратува, сама да се събужда и развива, тя ще изгуби в много, ако не в повечето части, своята народност…” (70), т.е. предположената от него „българска народност“. „Македония пак ще бъде изгубена за нас, ако ний я оставим сама да се бори, сама да се събужда и развива. Ний ще бъдем сигурни, Македония ще бъде в път да се изтръгне из ногтете на гърци и католици само когато й въспитами млади сили, когато й дадем чисто българско поколение с крепко национално чувство, съ силен патриотизмъ, поколение, което да се не бои от силния неприятел, което да ръководи массата, същия народ в опасната борба за живот или погибел” (74-75).
„Ний не се боим да извиками на всеуслишание, че по-голямата част, даже всичката Македония политически за нас е изгубена, ако не се погрижим, с няколкогодишен труд и жертви да й създадем, да й отгледами млади сили, интелигенция… Ний казвами че по-голямата част от Македония ще бъде за нас изгубена в случай, че скръстим ръце още от сега, защото бъдещата участ на една страна напълно зависи от националността, с която тя заяви себе си пред света” (71). „А в случай на окончателно распадение и разпределение на турската дръжава, в случай на разрешение въсточния, славянския въпрос, щом няма интелигентна сила в горните български градове и села, която да заяви пред света своята народност, която да докаже, че тамошния народ е български, разбира се, че Македония ще бъде изгубена за българите. Не трябва да забравями, че Берлинския конгрес не даде на Македония автономия, не я присъедини към България или И. Румелия по единствената причина, че Англия поддържаше, че в Македония болшинството е далеч от да е българско. Ако националното съзнание беше събудено в Македония, тъй както беше събудено в България и Тракия, ако един силен македонски глас беше убедил Европа, че там живеят Българи, уверявам Ви, С. Стефанска България никой не можеше да уничтожи” (с. 74).
„И тъй, ний дохождами до заключение, че при всичкия напредък в учебното дело, които са направили до днес македонските българи, Македония още не е сигурна. Македония пак ще бъде изгубена за нас, ако ний я оставим сама да се бори, сама да се събужда и развива. Ний ще бъдем сигурни, Македония ще бъде в път да се изтръгне из ногтете на гърци и католици само когато й въспитами млади сили, когато й дадем чисто българско поколение с крепко национално чувство, съ силен патриотизмъ, поколение, което да се не бои от силния неприятел, което да ръководи массата, същия народ в опасната борба за живот или погибел” (с. 74-75).
Трябва да се създадат българи в Македония чрез училищата
„Трябва предварително да приготвим българите, трябва да родим в тех народностна самосъзнателност… да възбудим окончателното политическо разрешение на македонския въпрос… опасно е защото Македония ще попадне под чуждо владение. А щом стане това по-голямата част от македонските българи в няколко години само ще изгубят и без туй слабото съзнание за своята народност” (111, 112).
„Главното наше внимание, главните наши сили засега трябва да бъдат устремени, съсредоточени в това: да приготвим, да събудим и закрепим народното самосъзнание в ония части на Македония които още спат, не съзнават народността си…
…Западната, южната и источната части обаче изискват още много работа; те не са готови. Те са готови само за едно: да стаят гърци и при най-малкото принуждение. Те се лишават от младо поколение съ български чувства и българска народност; трябва да им родим, да им създадем това поколение. А подобно поколение се ражда само в училищата” (с. 114, 115).
„Македония ний ще завардим българска само чрез училищата” (с. 129). Учителят трябва „да събуди национално съзнание в народа чрез училището и черковата, чрез книгата и Бога” (с. 77). „Те се лишават от младо поколение съ български чувства и българска народност; трябва да им родим, да им създадем това поколение. А подобно поколение се ражда само в училищата” (114, 115).
„Има опасност сериозна да не би цела или една част от Македония един ден да се провъзгласи за униятска, да не би да поиска покровителството на Рим и на Австрия… Униятска Македония ще бъде вече невъзможна за българите; ний би трябвало да се простим тогава с заветната целокупна Св. Стефанска България” (с. 17).
Населението трябва да бъде спечелвано с подкупи, за да се пише българско
„Много и много примери имами, че българите в Македония и Одринско съ се отказвали от гръцкия владика и са признавали Екзархията с едно само условие – че няма да плащат нищо. Това е горчив, но истинен факт. Повече от вероятно е, че ако днес Екзархията се опита да започне да събира известно духовно даждие в Македония и Одринско не ще се лишим и от примери дето българите изново да признаят гръцкия владика…” (с. 82). „Имами много и много примери дето българите са изпъждали гръцкия учител и учителка по единствената причина, че им се предлага даром български. Опитайте се обаче да ги поканите да си поддържат сами българския учител и ще видите, че ще покажат готовност да приберат изново гръцкия, защото е без пари” (с. 82).
За турските преброявания
„В това имено броение, в това испитване, много често губи българското население” (с. 99). „При описвание числеността на населението, хората не се питат каква народност са – католици и схизматици ли са, или православни. Ония, които се казват православни, се пишат от гръцка народност, а католиците и схизматиците от българска. И разбира се, че българите всякога, когато ги попитат каква им е верата, отговарят, че са православни” (с. 99, 100). „Македонеца малко се колебае да предпочете гръцкото училище, ако се увери, че в българското действително се правят работи, против верата, работи действително схизматически” (с. 91). „Всичко това произлазя главно от туй, че у македонските българи още не е събудено както трябва националното чувство… трябва прочее да се събуди това чувство у тях… училищата събуждат това чувство” (с. 100, 101).
„Ако би днес правителството (турското, б.м.) да предприеме описи на всичките македонски епархии, за да реши какви владици да прати, гръцки или български, ний се боим, че повечето от македонските епархии ще се окажат с гръцко болшинство или пък с болшинство, което не желае да признава екзархията за свое духовно началство” (с. 116). „И тъй, в много македонски епархии, трябва да приготвим, да събудим българското население и тогава да възбуждами въпроса за описи на населението; трябва учителите и училищата да отидат преди владиците” (с. 116).
Из живота и положението на българите във вилаетите, 1893
Между 1887 и 1891 г. прави пътувания из Македония, един от плодовете на които е и книгата му „Из живота и положението на българите във вилаетите“, публикувана през 1893. Същата е публикувана отново през 2013 г. – четиво, което заслужава да се види.
За значението и употребата на думите грък и българин в Македония
„Смисълът на думите грък и гражданин е един и същ. Гражданинът не може да не се уименува грък, защото иначе ще носи названието селянин. Така че, който се преселвал от селата в градовете, задължително е приемал и названието грък, т.е. гражданин… Селяните разбират под думата грък гражданин, човек, който не е селянин… Същото виждаме в Мелник, Сяр, Костур и пр. Който се е преселвал да живее в града, той е станал грък, т.е. гражданин…” (120).
„Българин е означавало селянин. И днес още в Битолско с думата булгар разбират селянин, пък бил той турчин, влах или грък“ (120).
Той пита за „народността й“ една стара баба в Серес и получава следния отговор:
„- Не, синко, гъркиня съм, не видиш ли, в града живеем, тукашно носим…
– Ами знаеш ли гръцки, бабо?
– Отде ще знам, синко, сега младите се учат.
– Ами че каква гъркиня си ти, като не знаеш гръцки? Ами от кое село си, бабо?
– Ей тука, от Порой. Малечка съм дошла в града, но не можах да се науча”.
Интересно е, че самият Шопов не осъзнава напълно какво казва. Той си въобразява, че българин е етническо понятие, което е загубило етническото си значение, докато всички примери, които предлага, само показват, че нито „грък“, нито „българин“ са етнически понятия. Затова и не разбира напълно примерите, които дава.
Той привежда примера със сръбския учен Спиридон Гопчевич, автор на книга, доказваща, че македонците са сърби, който край някакъв селски кладенец в Гевгелиско срещнал някакви селянки и започнал разговор с тях. „Попитал ги от каква народност са: българки или сръбкини. Като му отговорили, че са българки, той започнал да ги разубеждава, да твърди, че това не е истина, че те не са българки, а сръбкини, което си личало и по езика им, и по очите им, и по чертите на лицата им. А селянките го слушали няколко минути и започнали да му се смеят. Той продължавал да им привежда всевъзможни доводи от книгите и от собствените си писания, че действително тяхната народност е сръбска, а не българска. Но те се удивлявали на ума му“ (117).
Шопов, изглежда, си мисли, че те му се смели, защото били по народност българки. Те обаче му се смели, защото за тези селянки сръбският учен се е опитвал да ги убеди, че не са селяни, ами са граждани от далечната сръбска държава, и при това им е давал някакви езикови и лицеви доводи, които са изглеждали напълно неуместни. Какво значение има как говориш и как изглеждаш, след като живееш на село и това те прави селянин (т.е. „българин“). Какво значение има, ако в някаква далечна държава хората говорят или приличат на теб – това не те прави по-малко местен селянин. И се смеят на шашавия професор, който също като Шопов не осъзнава как селяните разбират неговите обяснения.
Същата съдба постига Шопов в Рупел, въпреки че той особено внимава да не му се случи точно случаят с Гопчевич. Там той пита една перяща селянка:
„- Ами ти каква си, българка или гъркиня?
Селянката се изсмя на глас, след нея и селянинът. Моят въпрос им се видя странен.
– Каква гъркиня? Гъркиня пере ли, боса хода ли? – превари селянининът.
– Стой, искам тя сама да ми каже каква е.
– Каква съм, не видиш ли, дебела българка, селянка”.

(Продължава в следващия брой)