Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

Всички тези събития през ония години в Пиринския дел на Македония мен и много други младежи ни предизвикваха да се противопоставим на тези нечовешки насилия към македонското население – кой как може, където и да е. Нашата току-що образувана нелегална организация си постави за цел масово да разпространяваме сред населението позиви с различно съдържание срещу насилието на „народната” власт, ръководена от тайните служби на ДС, и противопоставяне на населението срещу незаконните действия на ДС. Един от позивите беше: „Македонци, българи не се пишете!”
Така при участието ми с един мой съмишленик в открадване на пишеща машина, с която възнамерявахме да пишем позивите, за да не ни разпознаят, с моя съмишленик Славчо Николов Траянов от родното ми село бяхме задържани от органите на ДС.
Организацията ни беше разкрита и трима от нея бяхме осъдени на лишаване от свобода и от политически съображения и тримата ни осъдиха на минимални присъди от една година. Но след освобождаването ни от затвора преследванията срещу нас продължиха още по-яростно от страна на ДС – гр. Петрич. Срещу нас се започна клеветниеска война с цел злепоставянето ни пред населението и репутацията ни, авторитета ни, който нарастваше в района в наша полза, да се поуърне и да ни злепоставят насекъде, където и да почнем работа. И като не успяваха, целата ни група беше принудително разпръсната. Един от тях – Никола Стефанов Косефов избягал през границата, Славчо Николов Траянов от с. Ключ го взеха в казармата, а мен след повече от една година на преследване от ДС – гр. Петрич ме изселиха в Гара Кръстец, Габровско. Беше изселен по административен ред и водачът на организацията ни Крум Михайлов Тимов от с. Скрът. Така – до оня злокобен най-црън ден от живота ми на неравната борба срещу насилието на ДС към ония македонци, що се противопоставяха явно на терора към македонците от ДС на НРБ.
Беше петият септемврийски ден, както писах по-горе, бяха изминали осем месеца от поредното ми изселване, осем месеца на свобода. В килиите на ДС бех се запознал с една жена от Благоевград, с която имах интимна връзка и по тая причина бях започнал работа в рудник „Ораново“, гр. Симитли. Жената се казваше Христина Георгиева Крекманска, баща й беше убит от народната власт, когато тя е била на 3-4 години, когато остава сираче. Тази връзка между нас се задълбочи и тя не искаше да ме загуби, защото явно виждаше, че съм преследван от ДС и аз често й споделях, че ако продължават така, ке минам границата. ДС не можеше да се примира да няма постоянен контакт с мен, за да ме контролира да не върша агитационни мероприятия между населението в Пиринския дел на Македония. Използваше много агенти и сътрудници ДС, за да ме контролира, но не се задоволяваше от докладванията им за мен. Работех в рудник „Ораново“ като помощник и майстор-копач, та на този 5 септември 1977 година бех си заминал на село, иначе бех в общежитието на рудника в квартал „Ораново” на гр. Симитли. И както обикновено, посещавах хоремаго на селото ни в Ключ с приятели, с роднини се черпехме, споделяхме некои работи и около 10-11 часа се прибрах в дома ми в село Ключ, Петричко. Нашето семейство се помещаваше в едноетажна къща с четири стаи. Една от тях беше определена за мен. В другите стаи спяха баща ми с майка, по-малкият ми брат Иван и най-малката ми сестра Антоанета. Другите ми три сестри се бяха омъжили. Тази нощ си легнах около 11 часа вечерта. В стаята си съм сам. Външната врата на къщата дотогава никога не я заключвахме. И така през тази нощ след полунощ, около 12.30 часа, в съня си усетих, че някой ме бута грубо да се разбудя, отворих сънливо очите си и не можах да разбера сънувам ли, бълнувам ли, или това е действителност. Над главата ми имаше насочен пистолет и някакъв образ на човек, който резко ми каза: „Ставай и без да гъкнеш, иначе ще ти пръсна мозъка!“ Разсъних се изплашен. Срещу мен стоеше човек с насочен пистолет към главата ми, а друг проверяваше дали немам някакво оръжие под възглавницата. Имаше и друг човек в стаята, стоеше до вратата с насочен шмайзер към мен и по нареждане на този човек започнах да се обличам тихомълком. Тези хора ми сложиха белезници и без да усетят родителите ми, брат ми, сестра ми, ме изведоха навън. А отвън ми сложиха белезници, беше и тъмно, но забелязах, че цялата ми къща беше блокирана от цивилни агенти, между които забелязах кмета на селото Георги Миров и кмета на с. Скрът Благо; забелязах и комшията Киро Попмитов, таен агент на ДС, и много други цивилни хора – около 10-20 души. Набързо ме бутнаха в джип, паркиран на улицата до къщата. Вързаха ми очите с някаква кърпа и джипът се отправи за някъде. На задната седалка до мен имаше отстрани двама души и отпред на седалката друг освен шофьора, които ми се заканваха яростно и подигравателно, че това ми бил краят, щом не съм свеждал глава, и други такива закани… Аз мълчах – бях изпаднал в шок, стресиран, нищо не отговарях – така около два часа път, когато джипът спря. Отвързаха ми очите и видях, че се намирам в подземен гараж. Още не можех да се свестя, не знаех къде се намирам и чак когато ме вкараха в една килия от дежурните полицаи (милиционери), разпознах, че се намирам в ареста на ДС при МВР – град Благоевград. Милиционерите ме познаваха добре от предишните ми арести и уж ме съжаляваха и ми говореха – …пак ли ти бе, не ти ли дойде акъло… Не си спомням след колко дни, но имаше два-три, не знам защо, сигурно защото бях изпаднал в шоково състояние, на 3-4-ия ден бяха заведен не при следовател, а при началника на ДС – Благоевград Стоил Ацев, който с ярост и омраза към мен ме обвиняваше, че отново съм кроил планове да бягам през граница, имали данни, че отново съм пропагандирал убежденията си пред гражданите, че съм македонец, че съм си измислял някаква самостоятелна Македония, с македонци, живеещи в нея… за което този път немало да видя бел ден скоро… щели да ме вкарат в затвора за дълги години… Аз, все още в шок, депресиран от случилото се с мен, отговарях му безразлично: „Що сакате, това правете с мен, целта ви е да ме унищожите…” Отново ме върнаха в килията и там видях, че имам съквартирант.

(Продължава в следващия брой)