За пръв път в демократична България македонски активист изнася лекция пред представители на държавните институции

ДЪРЖАВАТА МОЖЕ ЛЕСНО ДА РЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ, ЗАЩОТО ИМЕННО ТЯ ГИ СЪЗДАВА

Извънреден професор
д-р СТОЙКО СТОЙКОВ


Реч на изв. проф. и съпредседател на ОМО „Илинден“ – ПИРИН Стойко Стойков на регионалната среща с държавни институции и правозащитни организации в Благоевград – 18.09.2019

Благодаря за поканата и възможността – това несъмнено е много рядък случай представител на македонското малцинство да говори на панел с участие на институции в България.
Защото аз не съм професор от чужбина, дошъл да „дава акъл“ в България – роден съм като гражданин на България, жител съм на Сандански, македонец и активист в правозащитното македонско движение.
Всички в България са чували стотици пъти, че македонско малцинство няма. Това тук е „официална истина“. И все пак реалността се разминава с нея: македонското малцинство е било официално признавано в България между 1946-1963, намираме го с хиляди на всички преброявания през последните 73 години. Провъзгласено е за несъществуващо след 1963 г. и хората от малцинството са подложени на репресии – стотици минават през затворите, много повече са изселвани, гонени от работа, бити, тормозени по различни начини. През 60-70-те то е на първо място сред малцинствата по степен на преследване от службите за сигурност на ниво на държава.
Само през последните 10 години имаме 20 отказа на съда да регистрира македонски организации, както и 8 на агенцията по вписванията.
Държавата е осъдена заради подобни действия вече 13 пъти в ЕСПЧ и още присъди се очакват тази есен.
Проблемът с македонското малцинство присъства в докладите на всички международни институции, занимаващи се с дискриминацията и малцинствата, както и в препоръките им до държавата, които същата отказва да следва.
Коренът на проблема – проблемите не се пораждат от малцинството, а от държавата и нейната идеология
Търсейки корена на тези проблеми, първо и най-очевидно е да се констатира, че те не идват от самото малцинство, а от държавата. Достатъчна илюстрация за това е фактът, че за 30 години нито един македонски активист не е осъден за незаконни действия спрямо държавата, а държавата е осъдена 13 пъти в Страсбург за нарушаване правата на македонски активисти.
Илюстрация за това, че проблемите се генерират изкуствено, е и следното: след като от 2007 г. общините спряха забраните за мирни събирания на македонци, изчезнаха и проблемите в тази насока, което показва, че проблемите се създаваха единствено от забраните.
Ако от начало се следваше същата линия, нямаше да съществуват въобще проблемите, нито присъдите в Страсбург. Това е окуражаваща мисъл. Държавата може да реши проблемите, защото имено тя ги създава, много по-трудно би било, ако ставаше дума за сблъсък между два противопоставящи се елемента.
Проблемите се генерират от идеологическа матрица и политика, създадени през 1963 г., изразени в максимата на Тодор Живков, че „такова малцинство няма и не може да има“. На тази база е организиран хронологически първият възродителен процес в България и последният, който още не е осъден. Позицията на диктатора след падането на комунизма е потвърдена с декларация на парламента, решение на Конституционния съд, позиции на правителства и е превърната в официална държавна политика на отричане на македонското малцинство.
Трагедията на македонското малцинство е, че без да иска или прави каквото и да е, се е оказало на пътя на официалната национална идеология и митология, в които място за него няма, освен като враждебно извращение и национално предателство. За да се обясни неговото „противоестествено възникване“ и „несъществуване“, се прибягва до изключително опасни, неверни и генериращи омраза митове, като тези за „геноцид над българите“ и „насилствена македонизация“, теми, които лесно можем да открием по медиите, в интернет и дори в някои учебници, кулминиращи с общоприети констатации от типа: „македонската нация е създадена на антибългарска основа“, „македонизмът е антибългаризъм в постоянно действие“, „да си македонец е професия, а не народност“ и подобни.
Върху тази идеологическа матрица, а не върху реалност и факти се изгражда държавната политика. Същата е генерирала изключително отрицателен образ за хората, самоопределящи се като македонци в България. Според този стереотип те не могат да бъдат други освен предатели на нацията и държавата, сепаратисти, които лъжат за своето самосъзнание и правят всичко, защото им плаща чужда държава, при това те, разбира се, би трябвало да бъдат и някакъв вид дегенерати: примитивни, алкохолици, лумпени, аморални, отрепки, неграмотни и т.н. Така македонците се оказват врагове не защото правят нещо срещу държавата или законите, а защото са такива, каквито са. Тяхното престъпление е тяхната национална принадлежност, тяхното самосъзнание.
Този стереотип е в рязко противоречие с фактите: уж малцинството не съществува, пък се появява с хиляди на всички преброявания; твърди се, че проблемът бил създаван отвън, пък искането за признаване на македонското малцинство в България се поставя от граждани на България, а не от чужди държави; уж македонците са сепаратисти, а нито един акт на сепаратизъм не е извършен през последните 30 години; уж нарушават закона, пък никой не е съден и осъден; уж не признават българските закони и държава, пък упорито искат да се регистрират под тези закони; въпреки че държавата е ползвала насилие срещу тях, те не прибягват до насилие срещу нея.
За оцеляването на този фалшив стереотип е изключително важно с македонците да не се общува, те да остават извън обществото, непознати. Колко важно е това се вижда в сериозната разлика, която се наблюдава в отношението на централните власти и институции спрямо малцинството и на местните власти и органи. Последните, стига да не се окажат в медиен фокус, се отнасят много по-добре. И причината за това е, че те познават хората, които се очаква да дискриминират, и знаят колко неоснователна е политиката спрямо тях. Всеки тук има ако не роднина, то поне приятел или съсед с македонско самосъзнание, а понякога дискретно и самият е такъв.
Не е лесно да обявите и третирате хора, които познавате, за престъпници, лесно е, ако това са непознати хора. Тази подмяна на хората с абстракция играе важна роля за дискриминацията. Затова изолирането на македонците от обществения живот и дебат, чрез откази от регистрации и отказ от диалог са толкова важни за държавната политика.
Медиите – като fake news
Официалната политическа линия, спускана отгоре, не би могла успешно да се реализира без реално съучастие на медиите, които чрез поддържането на отрицателния образ на македонците в България създават обществената подкрепа за политиката на дискриминация. По отношение на македонското малцинство информациите в българските медии са едновременно и fake news (фалшиви новини), и слово на омраза. Пише се по принципа или лошо, или нищо. Фактите не се проверяват. Не се дава думата на македонците. Отнема се нерядко и правото на отговор. Действията на македонските организации се третират постоянно като скандал и провокация, и само като такива те могат да влязат в новините. Македонските организации редовно са характеризирани с термините: незаконна, нелегитимна, сепаратистка, антибългарска. За активистите се ползват определения като: отрепки, безродници, маргинали, мародери, коренно неграмотни, лумпени, родоотстъпници, наемници, еничари, престъпници, а колективно са определяни като сган, сбирщина и подобни. Разпространяването на призиви за разправа – съдебна или физическа, с тях също се наблюдава и мога да посоча конкретни примери от 2006, 2016 и други години.
И това не е речник на хейтъри по интернет форуми, а присъства в позиции на журналисти, политици и общественици и се тиражира дори и чрез национални медии. Дори и за престъпниците не се използва такъв език в медиите.
Няма никакво притеснение за евентуална санкция, защото обществена тайна е, че такава няма и не може да има. Никога досега институциите не са реагирали нито сами, нито когато са били сезирани и, естествено, никой не е санкциониран.
Този език не среща порицание в обществото, което дори не го забелязва като проблем, защото се вярва, че извършеното е съвсем в реда на нещата и дори похвално.
Така се създава опасен омагьосан кръг, в който от една страна е инициаторът – държавата, обременена от това тежко идеологическо наследство, а от друга – обществото, отровено от описаните стереотипи, изискващо от държавата да действа съгласно тях. В тези условия се оказва много лесно за определени структури, както и за националистически групировки да манипулират обществеността и да държат институциите заложници на тази наследена от тоталитаризма политика.
Бягащите от отговорност институции
Последното лесно се забелязва. Повечето институции обикновено се държат нормално с представителите на македонското малцинство (например: местните власти, полиция, прокуратура). Но това е само когато няма политически, обществен или медиен натиск, нито опасност случаят да стане публичен.
Ако обаче случаят се окаже във фокуса на медийна кампания или стане политически актуален – няма институция, която да реагира нормално. Наблюдават се следните реакции.
Първата – започват да се оправдават, че не вземат мерки срещу македонските организации поради слабости в законите или защото активистите им се движели по ръба на закона. Така вместо да се заяви честно, че няма никаква причина да се реагира, когато никой не нарушава законите, се подкрепя впечатлението, че дейността на македонските активисти е враждебна и заслужаваща преследване.
Втората – да се започне фиктивно разследване – фиктивно, защото обикновено служителите знаят много добре, че няма никакво престъпление. Но оповестяването на започването на разследване чрез медиите им служи като начин да се освободят от натиска, докато случаят утихне. В този вариант се добавя още едно зло – обществеността чува, че македонските активисти пак ги разследват, но никога, че разследванията са показали, че няма никакво престъпление. Така допълнително се подсилва впечатлението, че става дума за враждебна и престъпна общност. Такива случаи има много, но мога конкретно да посоча такива през 2001, 2006, 2011, 2016 и др.
Тези два начина на реагиране създават впечатление, че институциите се страхуват от обществен линч! И не е учудващо – държавата е показала, че е готова да жертва свои служители в отговор на медиен натиск по този въпрос, както например беше случаят с уволняване на служители в Националния статистически институт през 2009 г. заради допускане „несъществуващи малцинства“ (македонци и помаци) на пробното преброяване.
Когато са подложени на силен политически натиск отгоре, някои институции директно се включват в дискриминация. Такъв бе случаят с привикването на над 5700 членове на ОМО „Илинден“-ПИРИН в полицейските участъци, където бяха заблуждавани, че партията, която искаше да се регистрира съгласно законите, е уж незаконна и антидържавна, и да им предлагат да подишат неверни заявления, че не са й членове.
Характерно за този и подобни случаи е, че те никога не се довеждат докрай, което има като ефект, че набедените не могат да изчистят името си. Ако случаят с 5700-те членове отидеше в съда, там бързо и лесно щеше да се докаже, че няма никаква злоупотреба с лични данни, ами злоупотреба от страна на някои институции. Вероятно за това случаят никога не стигна до съда, но това не попречи Софийска градска прокуратура да се погрижи да информира медиите за „резултатите“ от кампанията си.
И, разбира се, имаме институции, които перманентно действат срещу македонците, и тук освен ДАНС трябва да се сложи и съдът. Последният, опре ли въпросът до македонците, престава да бъде независима институция, забравя законите и действа като политически инструмент за държане на македонците извън политическия и обществен живот, отказвайки регистрации и третирайки самото самоопределение на македонците като антидържавно.
Отсъстващите институции
Така действат институциите, когато трябва да се нарушат правата на хората от македонското малцинство, но когато – обратно – трябва да ги защитят, тук срещаме пълно единство, единодушно бездействие – институциите не се самосезират и никога не са го правели. Когато пък македонците искат от институциите защита в подобни ситуации, винаги се стига до отказ от правосъдие. Това изключително много обезкуражава хората с македонско самосъзнание да се обръщат към институциите, защото не виждат смисъл да внасят жалби и да се борят за правата си в българските институции, за които са сигурни, че така или иначе няма да ги защитят.
Ще дам пример с две институции. Комисията за борба срещу дискриминацията -14 години не се е самосезирала нито веднъж за случаите на дискриминация на македонците, не е решила положително по нито една жалба, внесена от македонец, и дори не е споменала проблемите на македонското малцинство в годишните си доклади и препоръки. С тези си (без)действия тя блокира възможността този въпрос да се постави на ниво на Европейската комисия. При един от опитите да бъде сезирана Комисията настоя жалбоподателите първо да докажат, че не са дискриминирани, за да може да приеме жалбата им, че са дискриминирани.
Полицията отказва да разследва нападения над македонски кубове, вандализирани и с изписани по стените им свастики, защото щетата била под 200 лева, успява да не разкрие нито един от случаите на телефонни смъртни заплахи и тормоз, нито да се самосезира при заплахи за разправа публикувани в медиите.
Призивите за разправа, тиражирани чрез медиите, заедно с информациите за започващите разследвания сеят страх сред хората с македонско самосъзнание. Като резултат работещи (особено в администрацията) и заможни хора избягват да влизат в македонските организации поради опасения, че това може да има негативни последици. Този страх е основателен, както се гледа от някои конкретни случаи с тормоз на работното място като случаите с Янка Тапанска, Ангел Безев, Ботьо Вангелов, Иван Безев и други. Мнозина чакат първо да се пенсионират, та след това да станат активисти.
Така неспазването на законите и процедурите от страна на институциите, както и на професионалната етика от медиите се оказва огромен проблем за македонското малцинство.
Проблемите се създават от държавата изкуствено и тя може да ги реши
Наблюдаваме изключителен феномен: от една страна – малцинството, желаещо да се интегрира в обществото и институциите, да участва в обществения живот съобразно законите на страната, без да обезличи себе си, а от друга – държава, която категорично се противопоставя на това, дори нарушавайки собствените си закони и поставяща де факто като условие за интеграцията – асимилацията.
Държавата предпочита да се преструва, че малцинството не съществува. Толкова години от съществуването на Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси към Министерския съвет без представител на македонското малцинство и без то да бъде дори споменато на сайта му, дори когато се изброяват групите население според резултатите на преброяванията.
Предпочита да обвини за дейността на свои граждани чужда държава и дори да преговаря с нея, за да затвори, без да реши, въпроса с малцинството, вместо да говори със собствените си граждани. Мнозина не крият надеждата си македонските организации в България да изчезнат – било от измиране, било поради договора с Македония. Фактът, че държавата преговаря за свои граждани със друга държава, показва, че е паднала в капана да вярва на собствената си пропаганда.
Реално държавата се опитва да превърне стереотипа в реалност, принуждава малцинството да приеме отсъдената му от идеологията функция на предателска и враждебна общност.
Последната тоталитарна политика в Европейския съюз
Днес политиката на РБългария спрямо македонското малцинство е последната оцеляла тоталитарна политика от комунистическия режим в Европейския съюз.
Разбира се, тя не остана непроменена – има положителна еволюция: пращането в затвор или на заточение отпадна с падането на комунизма; физическото насилие, характерно за 90-те, изчезна с началото на процеса на евроинтеграция; с влизането в ЕС отшумя и забраната за мирни събирания на македонските активисти; а сега се появяват и знаци, които може би показват, че най-после след толкова присъди в Страсбург държава та може би ще вдигне блокадата пред регистриране на македонски организации. За съжаление основният положителен фактор за тези промени се оказва външният, докато от страна на държавата се забелязва силен стремеж да се запази старата политика и да се избегне всеки външен натиск, имитирайки активност, но без промяна на политиката спрямо македонците
Македонците не са нито врагове нито предатели, нито агенти на чужди държави – те са македонци, граждани на България, които би трябвало да имат всички права, каквито имат останалите граждани, а проблемите трябва да се решават между тях и институциите на страната, чиито граждани са.
Държавата може да реши проблема, който сама създава. Трябва да се откаже от наследената идеологическа матрица и да се потруди да унищожи фалшивия стереотип. За целта прекият диалог и включването на македонското малцинство в обществения дебат е жизнено необходимо. Както и санкционирането на словото на омраза. И, разбира се, необходима е гражданска храброст от политици и институции.