Самопризнания

АТАНАС ШОПОВ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ

Проф. Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)


Гърците не обърнали никакво внимание върху българското училище, при отварянието на което дори гръцки поп светил водата… Впрочем, за да може да събира повече деца, Славка приимала в училището си и гръцки девойчета, които учила на Гръцки. Българското училище не причинило никакво движение не само между гърците: неговото отваряние малко повлияло и въобще върху Солунските българе, защото в тех народното самосъзнание не е било още събудено…” (445).
„След отварянието на училището Славка останала да учителюва, а брат и Георги отишъл в Прилеп, после в Битоля и Загоричане, за да сее българщината” (446). „След две години обаче училището се затворило, защото немилостивата смърт отнела… родолюбивата учителка… Отварянието на Славкиното училище не направило много голямо впечатление, минало почти незабелязано и между българе и между гърци” (446).
Училището ще бъде отворено отново през 1869 г., като получава финансова помощ и от руския консул (446).
Македония въ време хилядагодишнината на св. Методия, 1885
„Тая нещастна страна – хората, пропагандите я образуват и въздигат; страшно е, че тия пропаганди ще я преварят” (с. 85)
През 1885 г. Шопов издава в Пловдив под псевдонима Офейков книгата „Македония въ време хилядагодишнината на св. Методия”. Той, разбира се, третира македонците като българи, но не защото те се смятат за такива – напротив, както многократно признава, рядко кой се смята за такъв, а защото според него такива би трябвало да бъдат. В тази книга той прави още по-искрени признания:
„По-голяма част от македонците спят, нехаят, нямат понятие от народност и българщина” (110). „Македонските българи, в повечето части на Македония, са още в началото на своето национално развитие, на своето самосъзнание; те са още детца, които едва различават своето от чуждото и чувствата на които са още в своя зародиш. На тия детца трябва да давами опитни ръководители, добри въспитатели, ако исками да имами успех; иначе ний ще претърпявами много често неудача. Още веднъж: учителите, които пращами в Македония трябва да избирами, защото от тях зависи успеха на учебното дело и въобще на българщината в нещастната тая страна” (92).
Българизмът няма подкрепа в Македония
„Други щеще да е въпроса… ако имаше в града една мощна, авторитетна българска част, която да поддържа народното чувство и българския дух и в селата. Св. Стефанска България никой не можеше да уничтожи ако цела Македония притежаваше онова народностно самосъзнание, с което се отличаваха българите от България и Тракия… Македония не успя да се освободи, защото… не успя убедително да докаже своята българска народност пред Берлинския конгрес. След последната война в Македония гърците надвиха, присвоиха страната, защото успяха да представят дето трябва писмени и подпечатани завления, че Македония е гръцка. Днес Македония се намерва в същото почти положение, в което се намерваше и веднага след войната. Събудения и съзнателния елемент още не е приготвен. Днес гърците могат да ви съберат и представят колкото и каквито писмени и подпечатани документи искате, че всичките македонски българи, всичките македонски села, с изключение на сверната част са гръцки. И тъй ние дохождами до заключение, че по-голяма част от българска Македония днес не притежава нужната смеслост да изповяда своята народност… Трябва предварително да приготвим българите, трябва да родим в тех народностна самосъзнателност… Ако беха македонците днес в онова положение, в което бяха българските села в Северна и Южна България преди 15 години, ако те притежаваха народно самосъзнание и нуждната интелигенция, тогава добре да отидем днес… да възбудим окончателното политическо разрешение на македонския въпрос… опасно е, защото Македония ще попадне под чуждо владение. А щом стане това, по-голямата част от македонските българи в няколко години само ще изгубят и без туй слабото съзнание за своята народност” (с. 111, 112).
„Казахми, повторихми и приповтарями, че в Македония ний нямами хора; органическия елемент на македонската българщина е или в затвор и заточение, или в София и Пловдив – емигрирал. Там няма жив елемент, на когото человек да се възслони, няма почва, на която человек да стъпи и да действува. Българите спат; селяните се казват гърци само и само да не страдаят… в македонската маса няма още крепко национално съзнание; ето това самосъзнание трябва да се събуди и укрепи“ (126).

(Продължава в следващия брой)