Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

Станка Македонката ме запозна с баба Пандора – възрастна жена от Битоля, която всека година й гостуваше за по 10-20 дена. Когато чула за мене, баба Пандора пожелала да ме види. Аз като се запознах с нея, каква радост беше да чуя чист македонски език! Тази жена така ме прие, че се чудеше какви подаръци още да ми даде, но аз приех само плочи с народни песни на Васка Илиева, Никола Бадев и др. Запознахме се към края на летото на 1972 г. Изпратих по баба Пандора писмо до властите в Битоля, в което им описвах положението на македонците в България и ги молех да помогнат някак си. На следващата година тя дойде, но тоя път заедно со внучката си Павлина Стефанова от Битоля. Харесахме се с нея. Баба Пандора и Павлина насаме ми обясниха, че са предали писмото ми и сега търсели вариант да ме освободят от изселването ми.
– Най-добре е, ако можеш да дойдеш в РМакедония – ми каза Павлина.
– Значи требва да предприема бягство през границата?
– Да – каза тя, – ако ти е нужно нещо, ке те снабдим. Само да дойдеш в Македония.
– Павлина, и тука е Македония, Пиринскиот дел на Македония къде е?
– Но на теб ти требва свобода, а не затвори – ме убеждаваше тя. Дойдеш ли в Македония, ке можеш да направиш всичко, което можеш за цела Македония.
Обещах й че ке направа всичко възможно, за да мина границата.
С тая цел, а и желаейки да организирам македонска група, направих среща с Георги Джингаров от село Мусомища през същата 1973 г. (бехме познати от казармата, където се бехме зарекли да си помагаме по македонските въпроси). Той работеше в рудниците на гр. Раднево, Старозагорско, а аз знаех точния адрес. И с писмо, пуснато в пощата на влака, директно го извиках и той дойде в Кръстец. Така пусках писмата си до моите приятели, по влака, а не по пощата, оти бех преследван… Той дойде. Голема беше радостта ни да се видим. Излезнахме от стаята ми и отидохме в гората, защото се съмнявах, че може да има и микрофони в нея (което по-късно от досието си установих, че е верно). В гората ние волно си говорихме за случилото се досега и за бъдещето. Попитах го дали може да ме снабди с динамит, пистолет и патрони. На въпроса защо са ми, отговорих – за самоотбрана, ако се наложи. А аз правех планове да взривим тунелите от Кочериново до Гара Пирин (сега Кресна), та да се знае, че от гр. Кочериново надолу, цело Благоевградско е македонско… Георги на следващото му гостуване в началото на 1974 година ме снабди с динамит и пистолет барабанлия с 10-20 патрона, за повече ми каза – следващия път. Казах му, че следващ път може и да не се видим повече, но ако може да организира среща с някои македонци от неговото село, като ке гледам след месец-два да ги посетя нелегално за ден-два в село Мусомища. Той ми обеща. Срещата се осъществи през летото на 1974 г. Аз заминах за Гоце Делчев и Мусомища с влака до Пазарджик, с теснолинейката до Добринище и до Мусомища с автобус – нарочно, за да не би случайно некой да ме разпознае, ако пътувам по линията София-Благоевград, и да ме предаде на ДС. Пътувах цела вечер и стигнах около обед. Посрещна ме Георги Джингаров, представи ме на домашните като приятел. Отидохме на Папаз чаир. Там се събрахме аз, Георги Джингаров, брат му Костадин Джингаров, Крум Керезиев – съмишленик от казармата, и Димитър (Чандо). Там им споделих преживяното от мен и че се налага да мина границата. Попитах ги дали мога да разчитам на тех, а те отговриха – винаги можеш да разчиташ на нас. Говорихме си за развиване на македонска дейност. Радостен и доволен от срещата, заминах за Гара Кръстец.
В края на лятото получих писмо от моя сънародник и съмишленик, с когото бехме за кратко заедно в седмо отделение на Софийския затвор – Илия Тивилов от гр. Сандански. Беше излезнал от затвора и сега ми пишеше, че и него са изселили в село Янково, Шуменско, и ме молеше, ако имам възможност, да ида да го видя. Използвах това, че моят надзорник ми имаше доверие и вече по-редко ме наглеждаше, и отидех. Намерих го в една турска къща. Като се видехме, сълзите ни потекоха, заплакахме от радост, а и от мъка, прегърнахме се братски и почнахме да се утешаваме. След час разговор стигнахме до заключение, че за нас в България нема живот, нема да ни позволят да споделяме възгледите си за Македония и македонците, и затова решихме да преминем границата към Югославия край с. Брестово, Благоевградско, където бай Илия некога е карал военната си служба и затова му било познато и още не бе заградено с бодлива тел като другите части на границата. Решихме на 19.10.1974 г. бай Илия да се качи на влака за София, а аз да тръгна от Гара Кръстец. За този ден аз се готвех близо година.
(Тук свършват спомените, дадени ми от Стоян Герасимов).
ОТВЛИЧАНЕТО МИ
от тайните служби на Държавна сигурност в НРБ заради непокорството ми да продължавам да се изявявам като македонец.
Това се случи през месец септември 1977 година. Бяха изминали осем месеца, откакто бях освободен от задължителното ми изселване по административен ред, а преди да ме заселят, още през месец май 1972 година бях изтърпял присъда лишаване от свобода заради участието ми в контрареволюционна организация „Невидимите орли на Беласица”, образувана нелегално поради масовото и насилственото ни писане в паспортите (в личните карти) без наше съгласие „българи”, а не македонци, каквито се изявявахме от Пиринския дел на Македония. Наскоро през оная 1965 година в родното ми село Ключ беха убити двама младежи от моята махала, които пееха на обществени места забранените тогава македонски народни песни и демонстративно отхвърляха насилието срещу македонците. Населението от Пиринския дел на Македония беше подложено на масово принуждаване да не говорят на майчиния македонски език (особено в училищата), да не пеят македонски народни песни на обществени места, да не се пишат македонци в паспортите и ония, които реагираха, бяха подложени на масово и постоянно гонение; много от тях, особено младежите, бягаха през границата или във вътрешността на България, а ония, които оставаха, беха или предупреждавани, или уволнявани от административните им служби, или задържани и осъждани – имаше и много убити по границата, уж са искали да избягат нелегално в другите държави.

(Продължава в следващия брой)