Недостигащата гледна точка

“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?! ИЛИ ЗА ЛИБЕРАЛИЗМА НА ЛИБЕРАЛИТЕ

Статията “Македонско малцинство няма и не може да има“. Докога?!… е публикувана в “Маргиналиа” на 03.04. 2019 година, а сега я публикуваме и във в. “Народна воля”.

Извънреден професор
Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ

(Продължава от миналия брой)


В сборника със спомени и документи на пострадали македонци, който публикувах през 2014 г., са посочени по име 80 души, изпратени в затвора между 1950-1974, а това са не повече от една трета от осъдените за промакедонски национализъм в периода. В този брой не са включени множеството осъдени преди 1950 и онези по-малобройни от времето след 1974 г. А всяка от групите на изселените, битите, уволняваните, изключваните от училище е в пъти по-голяма. Без дори да броим страдащите покрай тях семейства, пак говорим за хиляди хора! Говорим за може би най-дълго продължилата системна дискриминация на етническа основа в комунистическа България. Говорим за най-дълго продължилия възродителен процес и вероятно за първия в хронологически ред. И всичко това се отмята с лека ръка като маргинално? И въпреки всичко – малцинство няма (и не може да има!).
Какво още да направят македонците, за да ги признаят за малцинство? Желанието им очевидно не стига. Упоритостта и търпението им не са важни. Без значение е и волята им (а уж тя била най-важната). Страданието им не се брои…
И ако протежирането на удобни неистини е разбираемо при историци националисти (как иначе ще се оплете митологичната кошница), то тяхното възприемане или толериране за сметка на неудобните истини от страна на „другите“ е много тъжно. Така „дебатът“ по отношение на македонското малцинство в България прилича на общ парад с викащи ентусиасти, мълчаливо незаинтересовано мнозинство и тук-таме по някой дисидент бунтар, който във всичките си храбри излизания от строя винаги остава с единия крак вътре, не нарушава ритъма на марша, дори и когато прескача по някоя крачка. Не и в този марш.
България има нужда от покаяние по македонския въпрос
Това е единият път. Другият – той е труден и пуст. Минава през отричането на фалшиви догми и разтрогването на митове, минава през болезнения и освобождаващ процес на метаноя, на покаяние…
България се нуждае от признаването на македонското малцинство точно толкова, колкото и самото малцинство!
Нека се подсетим, че в края на 50-те национализмът се завърна в българската политиката именно чрез македонския въпрос; той бе призован срещу предполагаемия сепаратизъм на македонското малцинство – отричането трябваше „да защити териториалната цялост“. Същите мотиви доведоха и до другите „възродителни процеси“. Темелите на този национализъм бяха поставени върху тялото на отказващото да умре македонско малцинство. Освобождаването на зазидания върви ръка за ръка със събарянето на сградата. В края на краищата македонците в България вече не са опасни, но са нужни, ако искаме да изградим мост с македонците в Република Македония – това също преминава през признаването на македонското малцинство!
Докато интелектуалците мълчаливо се съгласяват или просто си мълчат, или само с половин уста правят по някоя странична героична забележка, докато никой не предизвиква лъжата, тя ще властва в умовете. А толерирането или дори заобикалянето й винаги има лоши последици. Ако лъжата за „несъществуващото македонско малцинство“ бе развенчана, малцинството признато, а престъпленията на комунизма против него осъдени, както стана с турците през 1990 г. – мечтаният дебат за историята отдавна щеше да е завършил. „Защитата“ на българската позиция по македонския въпрос, срещу македонското малцинство и против „крадящата история“ македонска нация бе всъщност най-силното оправдание за запазване на старата идеологическа матрица и обслужващия я персонал. Агентите вместо отрепки излязоха герои – „патриотизмът“ отново се оказа последното, и то отлично убежище за мошениците. Изправени срещу „националния идеал“, дори критиците се кротваха. Системата, използвана срещу македонците, не бе разградена, разви се и закрепна при демокрацията, има на своя страна чувствата на онази част от народа, която се интересува от миналото, а и на политиците – как точно мислите, че ще се извърши исканият дебат? Той дори не може да започне. Такъв дебат в такава България няма и не може да има…
И това не е единствената рожба на тази лъжа – ами съсипаните отношения с Македония поради налудничавото, но упорито отказване да се признаят малцинството и езикът?!
И нима е само това? Лъжата прави дори гражданското общество в България толерантно спрямо дискриминирането на македонците. Безчувствените граждани оставят държавата да изгражда механизми за дискриминация срещу това нежелано малцинство, без да се притесняват особено. Когато през 2006, 2007 и 2008 г. 5760-те членове на ОМО „Илинден“-ПИРИН бяха викани в полицията (някои и по три пъти), за да им се „обяснява“, че ставало дума за „антибългарска“ и „антиконституционна“, „нелегална“ партия (нищо че бе спечелила дело в Страсбург), и услужливо да им предлагат да подпишат, че не са нейни членове, а след това тези „доказателства“ и всяка грешка в личните данни бяха използвани от прокуратура и съд като аргумент за нерегистарция на тази партия – тогава това не притесни никого. Напротив! Но много скоро челният опит, събран срещу „омовци“, бе употребен и срещу опити на други неудобни партии за регистрация, както и срещу подписки за референдуми… Не можете да оставите една системна дискриминация да се развива необезпокоявана и да се надявате, че механизмите, създадени за нея, няма да бъдат употребени и срещу вас.
Не можете да живеете и в лъжа, и в свобода.
(Авторът е македонец и въобще не се срамува от това).

[1] И това е в сила много преди този договор, сравни: Раймонд Детрез: По отношение на Македония българите още са махмурлии http://www.kultura.bg/bg/article/view/1536
[2] Табу – време на страх и страдание, Преследването на македонците в България по времето на комунизма, Благоевград, 2014, 190, 193, 195, 203, 214, 327, 441.

[3] Чавдар Маринов, Македонското прашање од 1944 до денес, Комунизмот и национализмот на Балканот, Скопје, 2011 Маринов, Македонският въпрос от 1944 г. до днес …. с. 49, 165

[4] Чавдар Маринов, Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозни общности, От „интернационализъм“ към национализъм, в „История на Народна република България. Режимът и обществото“, сборник, ред. проф. Ивайло Знеполски, София 2009, цитирано по: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2127-from-internationalism-to-nationalism-1).

[5] Михаил Груев, Насилие и идентичност: Пиринска Македония в етнонационалните политики на комунистическия режим в България, в „Насилие, политика и памет, Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлексии на съвременника и изследователя“, София 2011 г., 55, 58, 97.

[6] Стойко Стойков, Фалшификация или актуализация на паметта?, Народна воля, януари 2016, http://www.narodnavolja.com/articles2016/01/txt19.php

[7] Гражданският патриотизъм и новият исторически разказ (https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/03/21/3407130_grajdanskiiat_patriotizum_i_noviiat_istoricheski_razkaz/

[8] Да се остави историята на историците, но на кои? http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3272-da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritzite-no-na-koi).

[9] Петръ добрев, За македонските спорове, http://www.kultura.bg/bg/article/view/15244 «единствената тема, по която са напълно единни, е „несъществуващото‛ македонско малцинство в България»

[10] Табу, 508 – 550

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
ПРЕДИШНА ПУБЛИКАЦИЯ
Ще увеличи ли социалната уязвимост на децата Парламентът като приеме дискриминационните поправки за месечните помощи?
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ
В Пловдив стартира кампания за превенция на трафика на хора с цел трудова експлоатация

(Продължава в следващия брой)