Самопризнания

АТАНАС ШОПОВ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ

Проф. Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)


„Тъй или инак, но българизмът в Солун до 1855-60 година не е съществувал. Българе е имало, но те са били безгласни; в отечеството, по селата си те са говорили български, а в Солун – гръцки. Гръцкото духовенство е залепяло Македонците, а Солун ги е правил неми. В това именно време черковний въпрос е бил започнат в България и Тракия; в Солун обаче е владела тишина. Ненавист между гърци и българе се е пораждала само там, гдето се е събуждало народно самосъзнание у българете. В Солун това самосъзнание до 66-60 година не е съществувало, следователно не е имало и какво да раздражава гърците (442).
„Измежду преселените преди много десетки години Дебърци в Солун има много, които се гърчеят, но те пак са съхранили и костюма и езика си; изгубили са само народността, която, може да се каже, е застала, не се е още възродила, събудила в тях. Това е твърде понятно, защото тия преселени български семейства, в течение на толкова десетки години не са слушали названието на народността си, никой не им е напомнювал, че са българе. Както и по цяла Македония, тъй и в Дебър, народното самосъзнание още не е било пробудено, но в Дебър е имало това преимущество, че там българинът е слушал всякога в черковата своя език, което го е поддържало, докато в Солун и другаде словенский език е бил изгонен” (441).
Идването на българизма в Солун
Пораждание народно самосъзнание у българете в Солун, може да се каже, се започва в 1865 година, когато се отворило българско училище от девойката Славка Дангова (442) българка родом от Солун… Как се е родила българската искра, словенско любознателство в тая девица, що я е подбудило да тури начало на българщината в Солун?“ (443)
Тя била от гъркоманско семейство, което активно участва в гръцките революционни борби, и се опитва и да отвори гръцка печатница в Солун. Брат й – познатия Георги Динката, учил в солунското гръцко училище, а след това и в Атина. През 1853 г. в Солун идва варненският руски консул Рочински, които търсел да изпрати две момчета от Македония да учат в Русия със руски стипендии – избрани са две – едно от Кукуш, а другото е именно Георги Динката, и те отиват да учат в московска гимназия (444).
„В това именно време в Русия беха пресни издирванията по историята на българския народ от Юрий Венелин, който каза на словенството, че отвъд Дунав има народ от Словенско племе, който говори език най-ближен до старо-словенския. Вследствие на това в Русия беше се породила ревност за събуждането на тоя народ, за негово развитие и проялвение като народ исторически. Тая бе причината, гдето се взеха от разни страни на България и Тракия момчета на учение по Македония, а същата причина беше подбудила и Рочински да пътува по Македония, а освен това и да прати две македончета в Москва“ (444).
Този момент добре показва как започва измислянето първо на българите „като народ исторически“ от чужденци в чужбина и след това как същото нещо се вкарва в главите на отделни хора, които стават негови пропагандист. И още нещо – важността на чуждестранната политическа и финансова подкрепа – без руската стипендия Георги щеше да си остане само един гръцки националист.
„Георги Динков бил с характер жив, бърз, предприемчив и непостоянен – качества, с които се отличават обикновено македонските характери. Той стоял в Москва само две години и половина, не успял да свърши гимназията. Но това време му стигнало, за да спечели български дух, да стане от приятел краен враг на гърците. Той се завърнал в Солун, но като немало какво да прави, отишъл в Цариград и станал секретар на С. Богориди, който претендирал в онова време да стане Влашки княз. След смъртта на Богориди (1859 б.м.) Георги Динков се завърнал в Солун и предприел пътуване по Македония. Целта на това пътувание е била да раздава, според изражението на стария му баща, българизма…” (444).
„Няма съмнение, че до завръщането на Георги Динков от Москва домашните му са се гърчеели, каквито и всичките Солунски българе. Същото е било и съ самия Георги преди да отиде в Москва. След завръщането си обаче той донесъл българщината най-напред между своите. Сестра му Славка не знаяла български, но той я научил, па освен това събудил в нея национално чувство, любов към рода й и страст да работи за събужданието и въздиганието на заспалите българе…” (445).
Или иначе казано: заразил я с чуждестранен национализъм.
„Славка… се опитала да отвори училище в Солун… В това време не е съществувала нито община, нито пък известно българско общество…

(Продължава в следващия брой)