Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

Още с пристигането си бех представен на началника на МВР в Габрово полковник Начев, който ме изгледа намръщено от главата до петите и ми каза строго какъв е режимът, правилата и ограниченията, като ме задължи всеки ден да се явявам пред техния сътрудник в Гара Кръстец Стоян Димитров, за да го уведомявам, че съм там. Стоян бе възрастен и ми се видя добър човек. Предупреди ме много-много да не говоря. А аз го попитах: „Нима ще требва да лъжа, че съм дошъл тук от хиляда километра само за да работя, а не че съм изселен само защото съм македонец?“. „Е, ти си знаеш – вика, – но за последствията не отговарям.“
Назначиха ме шлосер. Веднага се разнесе вестта, че е изселено тук, от Пиринска Македония, едно македонче, защото не е искало да се пише българин. Но вместо да ме отбягват за това или да се плашат да общуват с мен, както правеха в селото ми съселяните и дори роднините, тук бех навсекъде посрещнат със съчувствие и уважение. Дори имаше хора, казваха: „Ако има един свестен българин да милее за България, както това македонче милее за Македония, България ще се оправи. Не слушате ли бе как с целото си сърце пее песни за Македония и във всека народна песен се споменава за Македония?“ Като посетех некоя от двете кръчми в селото, там ме караха да пея македонски песни, а аз само това и чаках. Там се сприятели с мен Христо Петров, майка му – от Гевгелия, се оженила за баща му по време на окупацията и така дошла да живее в гр. Плачковци, на 40-50 км от Гара Кръстец. Той беше разказал на майка си за мен и един ден жената дойде да ме види и от радост, че съм македонец, започна да ме прегръща, като че ли съм й роден син. Представи се като Станка. „Станка Македонката, така ми викат“. Приеха ме като свой в семейството си и често ме канеха на гости, а като бех при тех, имах чувство, че съм си у дома. По-малкият син, Любчо, много се интересуваше от Македония и македонците. Само бащата ме приемаше малко по-студено, гледаше на мен като на политически и веднъж ми каза: „Абе прав си, ама ке загубиш и младост, и здраве“. Запознах се и с един друг македонец, бай Георги Младенов, доколкото си спомням, от с. Ляски (Гоцеделчевско). Като чул, че има македонец, изселен заради македонските работи, още първите дни ме потърси и ме намери в работилницата. „Ела винаги, когато искаш да си поговорим за нашата Македония“, ми каза. „И аз съм македонец, от Гоцеделчевско, но отдавна живея тука“. Имаше там хора от Гоцеделчевско, изселени в периода 1948-1960 г.
И пред него споделих, както пред всички, основната причина да тръгна по тоя път, път на неизвестност, откога е започнала тая борба за слободна Македония и слобода на македонците. Убийството на двете момчета от родното ми село за това, че не искаха да се пишат българи и открито пееха революционни народни песни за Македония и македонците. Това ме подбуди да търся правата на сънародниците си, както и моите, слободно да се изявявам като македонец, и то равноправен в общството, а не да ме сочат с пръст, че съм пеел забранени македонски песни и съм искал слободата на Македония и македонците. Казвах това на всеки, но не на всеки казвах какви конкретни действия мисля, че требва да се предприемат по този въпрос – съмнявах се, не вервах на всеки. Запознах се там с четири момичета от моя край от село Яворница, които работеха там: Боряна, Йорданка, Величка и Добрина. Йорданка се оказа приятелка на Стефан Джеферов, който ме молеше заедно да избегаме през границата. Добрина пък каза, че е с моите идеи и дори предложи да ми помага, но че сега не е моментът за тия работи.
Тези хора оформиха моята нова приятелска среда там. Аз все повече се учудвах, че македонци има навсякъде… И некои работници в рудника споделяха симпатиите си към проблема на македонците в България и искаха да се разреши, да се знае и признае, че има македонци и Македония, та да нема тия омрази помежду ни…
В Габрово имаше ученици от нашите села с интерес по македонските работи. Не съм сигурен откъде беха разбрали, но ми идваха на посещение. Имаше един от Яворница – Тошко, един от Ключ – Георги, и още един, които ми предложиха услугите си – ако има какво да им кажа да извършат за Македония, беха готови да го направят. Не знам дали не са били изпратени, но поне единия го познавах и познавам, и в него не се съмнявам. Те ме канеха на гости, идваха при мене, говорехме си за Македония, за положението на македонците, може ли да се оправи, предлагаха си услугите. Аз не криех македонските си чувства и това привличаше онези, които се чувстваха македонци, и те сами идваха.
Като се поопознах с бай Георги, започнах повече да му се доверявам. Той ми каза, че имало едно македонче на моя възраст, което искало много да се запознае с мен. Казах му, че съм ограничен в движението, само до Трявна ме пускат най-много, та ако може, да го доведе в Гара Кръстец. „Не – каза бай Георги, – тука те следят много и е опасно. Ке дойдеш с мен нелегално вечерта с влака до моето село, но ке се правиш, че не ме познаваш“. Така и направихме, отидохме в неговото село Енина и там той ме запозна с човека, който се оказа, че ми е адаш – Стоян. Стоян и баща му ме приеха с голямо уважение. В разговора стигнахме до убеждението, че требва всички македонци из цяла България да се обединим, но засега поединично да изразяваме принадлежността си и да се сплотяваме. Насаме със Стоян се договорихме да образува той група от македонци от село Енина и от Казанлък, но тайно. Стоян се съгласяваше, но смяташе, че требва да се действа в Пиринска Македония, а не тук, в България. „Тука – вика, – на нас не ни държат много сметка дали сме македонци, или не, но в Пиринска Македония ако кажеш, че си македонец, свършено е с човека, разтурят му всичко в живота“. Въпреки това Стоян се съгласи по принцип, че требва да се сплотяваме и изявяваме, та като му дойде времето, да се покажем сите…

(Продължава в следващия брой)