Недостигащата гледна точка

“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?! ИЛИ ЗА ЛИБЕРАЛИЗМА НА ЛИБЕРАЛИТЕ

Статията “Македонско малцинство няма и не може да има“. Докога?!… е публикувана в “Маргиналиа” на 03.04. 2019 година, а сега я публикуваме и във в. “Народна воля”.

Извънреден професор
Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ

(Продължава от миналия брой)


Парадигмите, приемани от либералните учени, са по същество същите с онези на комунистическата диктатура, а именно от тях извира дехуманизацията на македонците: та те се оказват рожби на насилствен експеримент, наистина родоотстъпници, малък брой неграмотни противници на държавата, хора, които се нуждаят да бъдат спасени от самите себе си и от своето самоопределение. Да ги толерираш, игнорирайки съществуването им – какво повече би могло да се иска дори от героя?! Но да ги подкрепиш, значи да подкрепиш тоталитарен социален експеримент и неговите резултати. Не дискриминирането им е проблем, а съществуването им!
Единствената разлика е, че според националистите става дума за престъпници, дето трябва да се преследват, а според либералите – за жертви на социален експеримент, които трябва да се оставят да измрат в покой.
(Бих вметнал в скоби риторичния въпрос – кой е всъщност резултат от социален експеримент: онези ли, които и преди, и след 1963 г. се самоопределят македонци, или техните опоненти са продукт на тоталитарните програми за патриотичното възпитание на младежта!? В края на краищата културната автономия траеше година, а споменатите програми – десетилетия. И по-лично: аз ли съм продукт на тоталитарен експеримент, дето съм научил от родената си през 1920 г. баба Лена, че не сме българи, а македонци, и че на това я е научила майка й, или пък онези, които не могат да преодолеят хипнозата на тоталитарния режим и продължават да се водят от директивата, че македонци няма и не може да има?!)
Чудно ли е тогава, че можем да срещнем мнения, че просто трябва да се почака тези заблудени хорица да поизмрат и проблемът, който представляват, ще отпадне от само себе си? Или че дори и правозащитниците не са особено ентусиазирани да се заемат с този въпрос – в края на краищата каузата изглежда като недоразумение, и то дребнаво. Проблемите на македонците се приемат не като проблеми с правата на малцинствата, а по-скоро като дискриминация на основа на убеждение, глупаво убеждение, но все пак убеждение… Това „вътрешно дискриминиране“ се чувства сред голяма част от правозащитниците – дотолкова успешна се оказа тоталитарната държава…
Последната нереабилитирана жертва на комунизма
И какво ако пораждат омраза, ако са истина? Нищо… само, че това не е истина. И какво да правим тогава? Има само два пътя.
Единият, по който върви българската интелигенция (чест на изключенията). Пътят на отрицанието и заравянето главата в тоталитарния прах на миналото. В името на националната догма ще игнорираме наличието на македонско самосъзнание в Пиринска Македония преди 1944 и преди 1912 г. Не пасва на разказа. Ще игнорираме наличието на некомунистически, десен македонски национализъм след 1944 г. Той би бил ни в клин, ни в ръкав. Ще преповтаряме безкритично комунистическите идеологически щампи за „насилствена македонизация“ – нищо че след толкова време не е документиран чрез присъди, документи от отворените досиета или по друг документален път нито един конкретен човек, репресиран, защото не искал да се пише македонец. Само анекдоти, поръчани самокритики, идеологически клишета, цитирани без анализ, без проверка, общо, без конкретика. Защото, ако увеличим резолюцията, образът ще се разпадне. И след това иде митът за маргиналността. Каквото и да е било, е било дребно и незаслужаващо внимание. Отвратителна лъжа, която се гаври със съдбата на толкова много жертви на комунизма.
Преследването на хората с македонско самосъзнание не само че не е явление, маргинално на ниво на Пиринска Македония, а е едно от основните дори на ниво на държава. През 60-те и 70-те службите за сигурност отделят повече ресурси за борбата срещу промакедонския национализъм дори и от тази с протурския. Макар по брой да не са нито първото, нито второто малцинство, македонците рядко губят в този период „достойното“ първо място. Дори и през 1979 г. в Трети отдел на 6-о управление на ДС (занимаващ се с малцинствата, но не само) 33% от новоотворените досиета са за промакедонски национализъм и 46,7% от водените от отдела дела (63 от общо 145). Даже и през 1983 г. 18% от делата, 27% от досиетата за оперативно наблюдение, 32% от случаите, водени на отчет, 32% от лицата, заведени под агентурно наблюдение, и 23% от „профилактираните“ в този отдел отново са били за „промакедонски национализъм”[10]. Това е на ниво на държава, и то по времето, когато приоритет стават турците!
Маргинално ли?!

(Продължава в следващия брой)