Самопризнания

АТАНАС ШОПОВ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ

Проф. Георги Радулов
(Продължава от миналия брой)


Атанас Шопов не е който и да е. Роден в Панагюрище през 1855 г., екзархист, участник в Руско-турската война, след това завършва в Петербург и специализира в Сорбоната, главен секретар на Българската екзархия от 1884 до 1897, български търговски агент (позиция, равнозначна на консул) от 1897-1908 г. и генерален консул в Солун от 1909 до 1913 г.
Първокласен познавач на положението в Македония, заклет български националист, той не може да бъде обвинен, че по някакъв начин изопачава нещата във вреда на българщината. Негови положителни черти са честност и прагматичност – той не се крие във фантазии и не лети по облаците – описва нещата такива, каквито ги вижда, не се колебае да констатира не само колко слаба е българската позиция, но и че населението не я подкрепя, а с цел да се вземат мерки, за да бъде това променено в полза на българския национализъм, накратко това става чрез промиване на мозъците на младото поколение чрез училищата, завземане на църковните каси и вкарване на много пари. Поради това свидетелствата му са от първостепенно значение.
Като български националист, авторът е убеден, че населението в Македония трябва да бъде по народност българско, независимо че не се чувства такова и независимо че понятието българин не е народностно име, а означава селянин. За него това е само последица от загуба на националното съзнание, за което си въобразява, че някога го е имало. Така той продължава да третира и нарича населението „българи” и „гърци”, независимо че те не се самоопределят като такива, и да нарича езика им български, независимо че те не са го наричали така. При него тези думи реално означават говорещи „македонско наречие” или говорещи някой гръцки диалект, както и привърженици на екзархията или патриаршията, а не хора, които национално се самоопределят като българи или гърци. За хората пък в Македония, доколкото въобще са ползвали тези понятия – те са значели само селяни и граждани, без значения на етническата принадлежност.
Важното в подбраните цитати не е начинът, по който той етикетира хората и езика им, нито начинът, по който обяснява фактите, а самите факти, които назовава доста честно. Именно в това е стойността на неговите свидетелства. Той, за разлика от много други, не се опитва да манипулира и разкрасява реалността, да премълчава всеки неудобен факт, а ги посочва.
Тук ще дам цитати от три негови текста, публикувани между 1885 и 1891 – по времето, когато българската пропаганда започва да се завръща в Македония. Коментарите ги свеждам до минимум.
Атанас Шопов, Материали за българското възраждане в Македония, Периодическо списание на Българското книжовно дружество, ЦБ на БАН, 1885
( Заб.: Запазен е правописът на оригинала, само са променени буквите, които ги няма в днешната българска азбука).
За липсата на българско национално самосъзнание: „вярата, която беше в същото време и народност за македонците…”
„Средната и долната класа обикновено се образуват от провинциалното население, а то е българско. Наистина, че и тия две класи, до самото начало на българското възраждане, па и по-сетне, дори отчасти и днес, са се представяли като гърци, но това е било, защото у българете не е съществувало народно самосъзнание, защото българете са мислели, че да бъде человек гражданин, да бъде облечен в граждански дрехи, да бъде богат и образовани, да има почет между хората, пред правителството и владиката, требва да бъде грък.“ (439)
На с. 440 отново повтаря „факта, че до преди последнята руско-турска война у Македонските българе почти отсъствуваше народното самосъзнание и играеше главна роля вярата, която беше в същото време и народност за македонците…”
„И тъй българете, които са дохождали от провинцията и са пълнили Солун, са се погърчвали, щом са остаяли в него 8 или 10 години. Единствений центръ, гдето са се спирали Македонците при първото си дохождание в Солун, са били българските ханища на Вардар-капия. Там се е само слушала българската реч, и то, повтарям, само от новодошлите, които не са знаяли друг язик и българизмът на които не се е състоял в друго, освен в говорение български. Всъде другаде български не се е слушало: българете са изчезвали. Това е бил българизмът в Солун, и в епохата от 1850 до 1860 година. Никакъв антагонизъм, никакви неспоразумения между гърци и българе. Гърците са съществували като гърци, а българете при първото си досегание с гърцизма се казвали християне, верата на които сякаш им е давала право да се казват и да минуват също за гърцки. От такива туземци се и съставя целий град, неговото християнско население, с много малко изключение, разбира се” (440).
Т.е. „българизмът“ в Македония се е състоял само в това, че хората говорели своите диалекти, които не са наричали български. Или иначе казано – такъв е нямало. Шопов си го признава:

(Продължава в следващия брой)