Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

Като излязох, имах чувство, че навсякъде ме следят. Приятелите ми ме посрещнаха със съмнение, някои се плашеха да контактуват с мен. Приятелката ми от Скрът се беше омъжила. Започнах да събирам около себе си по-сериозни хора, да търся и отмъщение за себе си и убийството, като исках да разоблича властта като цело – убеден бях, че ни обвиняват и тормозят само за това, че сме македонци. Беха ми пращани хора (провокатори) от ДС. Такъв беше Андон Тушов Бакалов, който викаше по кръчмите: „Македония на македонците“ – търсеше контакт с мен и настояваше да образуваме тайна македонска организация, и искаше да ме запознае с Атанас Анджиров, пришълец в селото ни от огражденските села, и с Тома Манолчев от подгорийското село Градешница. Некои беха свестни, но не смееха да не се подчиняват, защото беха вече белязани. Продължавах да пея открито македонски песни и да изразявам македонското си съзнание. Некои се опитваха да ме разубеждават, да ме приканват да се откажа от тия идеи, защото сама птичка пролет не прави, много са се опитали да решат македонския въпрос, но досега никой не е успял. А аз им казвах, че както добре знаят, аз не съм сам, има много, които търсят признаването и събирането на македонците в една държава. Веднъж едно момче, племенник на зет ми Христо, ми каза, че чул разговор между баща му Трайчо Джаферов и чичо му Тушо Джаферов, който беше криминален следовател в МВР – Благоевград, който казал на баща му, че за тия момчета от процеса по македонския въпрос живот в България нема да има. Аз сам усещах, че за мен живот тук нема. Това момче ми предложи да избягам с него през гръцката граница. Казваше се Петър Трайков Джаферов. Аз не приех, защото се опасявах, че е клопка, за да бъда убит на границата. Освен това какво ке стане, ако всички македонци вземат да бегат за това, че не са признавани и са тормозени, то какво ке остане в Пиринска Македония? А близките ми пък кроеха други планове, без да ме питат – искаха да ме оженат, като мислеха, че така ке сопра да мисля за Македония, и след много увещания зет ми успя да ме наговори. Ожених се за едно момиче – Деспа. Целото село дойде. Така се правеха македонските сватби. А Петър мина границата. Той беше недоволен от „народната власт“ и се чувстваше македонец.
През 1971 г. се готвех да се преселя в Петрич, записах строителни курсове за разряд, а записах и Вечерна гимназия в града. Веднага ми се присламчи Христо Терзиев от с. Михнево, комсомолски секретар и съученик, който взе да ме кани на вечери, на които освен ученически теми обсъждахме и политически. Беше очевидно агент на ДС, но за разлика от другите агенти, не отричаше, че има македонци и Македония, но ги наричаше югославски цигани и ме съветваше много да не се набърквам в „тия работи“.
Тези и други причини са подготвили задържането ми от ДС през февруари 1972 г. Бях задържан и заплашен, че ако не спра да убеждавам хората, че сме македонци и търсим правата си, пак щели да ме затворат. „Ке ме вкарате, викам, ако съм извършил некаква дейност, а за това, че споделям убежденията си пред хората, не можете да ме спрете”. „Ще видим, ще видим”, ми се заканваха служителят на ДС Инджов, шефът на МВР – Петрич Михалчев и агентът на ДС от село Коларово Димитър Льонов. ДС се опитаха да изфабрикуват, че отново създавам тайна македонска организация, но не успяха нищо да докажат и да ме дадат на съд. Затова по неписаните закони, не по НК, а по пълномощията на ДС, по административен път бях изселен от родния край. Бях задържан на път за училище от агента Льонов и двама цивилни. Вкараха ме в килия в МВР и ми казаха, че ако съм размислел тази вечер, утре можело и да ми се размине това, което били решили. Цела нощ не спах и се чудех в какво ли ме обвиняват този път, защото освен че публично споделях убежденията си, нищо друго не бех правил. Следващия ден ме отведоха в кабинета на шефа на МВР Михалчев, който направо ми се нахвърли яростно:
– Абе, Стояне, докога ще се занимаваме с теб? Ти ли ще оправяш Македония и македонците?!
– Ама какво искате от мен бе, що съм ви направил толко, че не ме оставяте на мира?
– Какво ли?! Откакто си излезнал от затвора, не се спираш да убеждаваш хората, че са македонци, и искаш да обединяваш Македония, така ли е бе?!
– Това са си лични мои убеждения. Никого не съм убеждавал – хората са си македонци, що ке ги убеждавам аз?
– Е, щом е така… Митко, водете го да си събере багажа от квартирата. Изселваме те Стояне, докато не ти дойде акълът, там по Северна България ще те изпратим…
Тази вест ми дойде като гръм от ясно небе. Но се въздържах да реагирам. Немаше какво да направя. Но не можех да си обясня омразата им към мен заради това, че съм македонец, и открито им заявих това. Закараха ме двама агенти до квартирата, събрах си багажа и ме качиха на влака под конвой. Успях да кажа на хазаина да каже на съквартиранта ми Христо Илиев Стоянов да съобщи на родителите ми, че са ме изселили от ДС и че ке им пиша.
На 4 май 1972 г. бех изселен в Гара Кръстец, Габровско, първоначално за три години, като, ако се поправя, ще ме пуснат, ако не – става доживотно. Това доведе до развод (на втората година след изселването, но процесът започна неколко месеца след изселването – тя казваше, че ке ме чака, но аз й казах – не знам дали ке мога да се върна и не искам да страдаш зарад мене, и макар да не бе много съгласна, накрая прие. По-късно разбрах, че и тя е давала сведения за мене, както и почти всички хора около мен беха разпитвани).
Това изселване от родния ми край ме разтърси дълбоко. В първите няколко месеца, обхванат от дълбока тъга, написах първото си стихотворение.
О-о-о, Небеса…
О-о-о, Вселени…
Да бех се вълк
родил в гората,в усои с радост бих живял,а вечер с мъка в
тишината
срещу луната бих ревал…
Но нá, човек родил съм се да
страдам
и от кого, на кого да се оплачам,когато подлостта навред се шири…
Не знам тя има ли другари?…
Къде са днес светците на земята,
къде са техните мечти…
Да шепнат дума подир дума за вечните ни правдини!

(Продължава в следващия брой)