Недостигащата гледна точка

“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?! ИЛИ ЗА ЛИБЕРАЛИЗМА НА ЛИБЕРАЛИТЕ

Статията “Македонско малцинство няма и не може да има“. Докога?!… е публикувана в “Маргиналиа” на 03.04. 2019 година, а сега я публикуваме и във в. “Народна воля”.

Извънреден професор
Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ

(Продължава от миналия брой)


Колцина са онези български учени, които като, да речем, Чавдар Маринов ще се осмелят да констатират простия факт, че онези, които след 1949 г. демонстрирали своята македонска идентичност и заявявали, че техният език е македонски, „с изявления от този род те сериозно рискували да последват съдбата на отписаните“, а пък след 1965 г. „изборът на македонска национална идентификация е означавал сигурна социална маргинализация“, в книга, която напразно ще търсите в България, но можете да я намерите някъде в чужбина и на ябанджийски езици.[3] Но дори и според него, „въпреки наследството от „внедряването на македонско съзнание” през 1944-1958 г., нито в Пиринския край, нито в останалите части на страната кристализира значим колективитет, който може да бъде окачествен като македонско малцинство. В този смисъл хомогенизационната политика на режима не среща истинска съпротива…”[4] Насилие има – малцинство и съпротива няма.
Или за Михаил Груев, който ще умее да твърди в един и същ текст, че политиката на Тодор Живков по македонския въпрос в Пиринска Македония „се извършва трудно“ и „среща немалка съпротива“, а от друга, че „тази форма на македонска идентичност в Пиринска Македония остава маргинална до края на съществуването на режима, а и до днес.”[5] И при това текстът му за български стандарти е почти революционен. Пише това в увод на сборник със спомени, озаглавен „Насилие, политика и памет, комунистическият режим в Пиринска Македония“. Вярата в „маргиналността“ на македонската идентичност и оттук на възможните репресии и страдания е ясно изразена и в неговото съдържание. Само 3 (три) от общо 61 спомена са на пострадали македонци – под 5%. Общо спомените, засягащи македонския въпрос, са едва 11, но дори и в рамките на македонския въпрос пострадалите македонци са абсолютно малцинство. Още по-удивително, че тези други „македонски“ спомени, като изключим един анонимен и очевидно фалшив[6], дори и не говорят за насилие, а повечето дори и не са от хора, претърпели насилие. Тяхната функция е всъщност да покаже, че не е имало някакво сериозно насилие срещу македонците и дори не е имало такива. Тук намираме спомени на политически офицер, на партиен агитатор по македонския въпрос от ерата на Живков, на комунистически активисти, подкрепили линията на Живков срещу македонците, че дори и на един доносник. Думата е дадена не на жертвите на насилието, а на онези, които са подкрепяли тяхното дискриминиране. Удивителен подход, но закономерен, ако робувате на парадигмата за маргиналността…
Или Стефан Дечев, който наскоро предложи създаването на нов исторически разказ за България, който да замени националистическия такъв – нещо закъсняло за България с четвърт век и все пак предложението е толкова храбро за момента, че си е диагноза за наука и общество в България. И в този храбър текст ще предложи: „Новият исторически разказ е необходимо да даде по-чувствително място на историите на всички днешни малцинствени групи, с които българите живеят в миналото – турци, мюсюлмани (помаци), евреи, арменци, роми, власи, гагаузи, татари и т.н.”[7] Браво! Но къде са македонците? И за съжаление пропускът не е случаен. Защото в друг материал, посветен на абсурдната комисията за история с Македония, Дечев ще заяви: „Македонската историография трябва да признае, че за разлика от Вардарска Македония… населението в Пиринска Македония е твърдо и непоколебимо в българската си идентичност, а политиката на „македонизация“, провеждана от БКП през втората половина на 40-те, в съгласие с ЮКП, е свързана с насилие, довело и до съответните травми… политиката на БКП за македонизация не пуска никога дълбоки корени, въпреки възможностите на тоталитарната власт…”[8] За македонско малцинство място в неговия нов разказ има колкото има и в стария…
Каква е разликата между тези, да ги наречем научни авангардисти, с националистическите им колеги, припяващи мантрите на Тодор Живков? По отношение на македонското малцинство по същество – никаква. И в двата варианта място за македонското малцинство няма. Пее се същата песен с различна интонация. Комунистите са се опитали „да внедрят“ (избран е най-редкият термин, използван на времето) македонско самосъзнание, в по подразбиране българско население, използвали са насилие, но не са успели, ефектът е бил слаб, довел до маргинално явление – индивиди с македонско самосъзнание, които дори не оформят колективитет.
По този въпрос има тотален консенсус, в който се срещат в дълбоко съгласие Тодор Живков и сегашните български правителства, всички български политици[9], националистите и агентите на ДС с либералните учени: единици, които се чувстват македонци – има, македонско малцинство – няма. И не може да има!

(Продължава в следващия брой)