Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

След като преместиха Мустафа, на негово место вкараха един около 50-годишен прошарен, набит мъж, любезен и приветлив, който се запозна поотделно с всеки от нас. Казваше се бай Илия Тевилов от Сандански. „Ти ли пееше бе, дете?“ – усмихнато ме погледна бай Илия. „Яс“ – отговорих. „Ного арно, секой треба да разбере дека сме македонци и Македония никога нема да загине…“ Тези негови убедени думи ме изпълниха с възторг. Оказа се, че той е в затвора вече 4 години по присъда за образуване и участие в нелегална македонска организация. Той убедено ми заяви: „Знай, че към 1987 г. Македония и македонците ке бъдат свободни“. Бехме заедно само неколко дни (десетина), но достатъчно, за да се запомним и когато излезем, да продължим борбата за автономна Македония на македонците в Пиринска Македония. Разменихме си адресите и се разбрахме да се потърсим.
Преди процеса бех извикан от следователя Спасов и там видях още един следовател и моите другари, като ни беше предложено да признаем, че престъплението ни не е политическо, а криминално, за да получим по-малки присъди. Отказахме, като казахме, че дори и да кажем това, то мотивите ни са ясни – създаване на македонска организация, писане на позиви, дори и кражбата на машината е с политически мотиви. „Това оставете на нас“ – казаха ни и ние се съгласихме, като казахме, че „каквото и да кажем, вие ке си направите каквото искате“. Тогава не предвидхме, че с този акт искат да опорочат нашата борба, идеята и каузата ни, а бързахме да излезем на свобода.
Съдиха ни в Благоевград. Отведоха ни с влака в общо купе с белезници на ръцете и без право на разговор. От следствието в Благоевград ни отведоха до съда пеша, с белезници на ръцете, по средата на улицата, а пред съда, който се намира на площада, нарочно доведени и подготвени неколцина граждани започнаха да крещят срещу нас, че сме искали да сваляме властта, че сме били родоотстъпници. Милиционерите въобще не си направиха труда да им кажат нещо. Ние мълчаливо и с гордо вдигнати глави минахме покрай тех и влезнахме в съда. Тук се запознахме с адвокатите си, наети от нашите близки. Моят беше Иванов (секретар на адвокатите в Благоевград), на бай Крум беше Крум Неврокопски. Обясних на моя адвокат, че не се чувствам виновен освен за кражбата на машината, но че и нея направих заради убежденията си, а не за обогатяване. Той каза, че ме разбира, но сме били подведени по много опасен член от НК и че ще се опита да отклони същността на обвиненията срещу нас. Не знам – викам, – не разбирам нищо от тия членове, знам само, че не се чувствам виновен. Ааа – вика, – това да не си го казал пред съда.
Слушах изказванията на свидетелите – всичките се изказваха положително за мен, като човек, търсещ отговори за несправедливостите към населението в този край, особено защо им се забранява да изразяват свободно убежденията си, македонската си народност, забраната за пеене македонски песни и демонстриране на македонските традиции. Особено силно ме вдъхнови и разчувства дъщерята на бай Крум Тимов, която не знам защо беше вписана като свидетелка по делото (казваше се Павлина и беше на моя възраст). На поставения й от съдията въпрос какво мисли за деянията на баща си, тя отговори не с другари, както беше прието, а с „господа съдии“, и каза: „Как не ви е срам да изправяте баща ми на съд за това, че не е съгласен с отношението на властите към самия него и неговите убеждения, че е македонец? Освен това вие знаете ли кой е баща ми? Той е един човек, борил се винаги срещу насилието, неправдите, лъжите, бил е активен ремсист в младежките години, комунист, войник по фронтовете през Втората световна война, активен партиен функционер при учредяването на народната власт… А сега вие, вие го обвинявате. Знаете ли как се е грижил и хранил нас и населението в тия следвоенни години, че се е жертвал за всички нас? Не знаете, но сте готови да го осъдите, защо?“
Съдиите се споглеждаха сконфузени. След изказвания на неколко свидетели отложиха делото за следващия ден. Адвокатът ми тържествуваше, защото изказванията на свидетелите по-скоро ни оправдаваха, отколкото обвиняваха. На следващия ден делото продължи, но с друг тон. Говореха адвокатите ни. Моят говори особено хубаво за подбудите ни да търсим справедливост и дори предупреди съдиите ни, че ако те днес ни осъдят нас, младежите, за това, че търсим справедливост, може би утре ние ще ги осъдим за тяхната несправедливост.
Не знам дали изказванията на свидетелите повлияха, или намесата на Кръсто Тричков, който тогава беше областен секретар на партията в Благовградско (бащата на Славчо – бай Кольо, който беше партиен член, и некои от близките на Славчо беха ходили при него заедно с дъщерята на Крум Михайлов), който, казваха, че е наредил смекчаване на присъдите, оказаха влияние. Очаквахме големи присъди, тъй като беха политически, но на втория ден, когато съдиите се изправиха да ни съобщат присъдите, видяхме, че ни се усмихваха. Обвиненията ни беха изведнъж обърнати повече на криминални. Единственият „криминален елемент“ беше, че Славчо беше откраднал освен тая машина още една, но развалена, и кражби на пари, към 100 лева, от държавни предприятия, но всичко с цел финансиране на нелегалната ни дейност. Но съдиите се изказаха, че предвид това, че политическата страна на делото не било осъществена, младежката ни възраст и възможността да преосмислим деянието си, ни дадоха минимални присъди. Осъдиха ме на пет месеца за създаване на нелегална организация и кражба. На бай Крум Тимов като подбудител на населението към недоволство против народната власт – една година – това беше минимумът по член 108 (за сваляне на властта). На Славчо Траянов – осем месеца за кражби и участие в нелегална организация. Ние бехме много доволни от присъдите не само заради техната минималност, но и защото не можаха да осъдят убежденията ни. Това дело се разчу сред населението и даде стимул за мнозина. Единия месец го изкарах в същия затвор и излезнах. Но един от милиционерите, слушайки твърдите ми заявления, че и като излеза, пак ще си бъда македонец и няма да крия това, ми каза: „С тоя акъл скоро пак ще ми бъдеш клиент в затвора“.

(Продължава в следващия брой)