Недостигащата гледна точка

“МАКЕДОНСКО МАЛЦИНСТВО НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА“. ДОКОГА?! ИЛИ ЗА ЛИБЕРАЛИЗМА НА ЛИБЕРАЛИТЕ

Статията “Македонско малцинство няма и не може да има“. Докога?!… е публикувана в “Маргиналиа” на 03.04. 2019 година, а сега я публикуваме и във в. “Народна воля”.

Извънреден професор
Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ

(Продължава от миналия брой)


За изпращането на неблагонадеждни македонски младежи на отбиване повинност в урановите рудници…
За десетки (възможно дори над сто) ученически кръжоци – деца, които са искали да се събират, за да си казват, че са македонци (нещо иначе непозволено), да пеят македонски песни, да четат и разменят толкова рядката тогава македонска литература. Или дори просто за да си мечтаят и играят, че подобно на македонските комити, ще освобождават и обединяват Македония – арестувани и инквизирани като сепаратисти и неприятели на властта.
За удивителния факт, че мнозинството репресирани македонци от времето на комунизма като врагове на народа и държавата, като застрашаващи териториалната цялост на страната са били имено… деца. Защото възрастните вече са се опарили и не са смеели да предизвикват властите и именно деца и младежи с целия си наивен идеализъм излизат напред. И въпреки непълнолетието си са изпращани с години в затворите, или при късмет – само изключвани: за години или завинаги от всички училища, или само от тези в Пиринска Македония.
За тормозени и бити хора от всяка възраст за това, че пеят македонски песни (същите днес вървят по ТВ „Родина“, и то под български флаг, нищо че пеят за Македония и македонци) или защото слушат македонско радио.
За хората, останали без работа или принудени да работят такава далече под своята квалификация. За маргинализацията на македонската интелигенция. За целенасочено съсипаните кариери на учители…
За изселваните за години от своя дом в другия край на България – сами или пък с целите си семейства, и завинаги.
За постоянното следене, провокиране и компрометиране на съмнителните, включени в съответните списъци…
За принудените да станат доносници на своите, за да излязат от черните списъци и постоянната тиха дискриминация.
И вината на жертвите, основната им престъпна дейност се е състояла в разговори, четене и пеене, или писане надписи, хвърляне на позиви… Че са македонци. И за това се е ходело и в затвора.
И това не са абстракции или преувеличения, говоря за конкретни хора и техните съдби. За Методи Гюров, изключен от училище, защото написал на чина си „тук седи македонец“. Или за Кирил Илиев Гоцков, който за това, че през 1956 г. казал публично, че Македония е под робство и е колония, а македонците не са българи, е осъден на затвор. Или за Крум Тимов, осъден на затвор през 1970 г. и за това че „изкривявал сериозно историческите документи и разпространявал неистинни твърдения против единството на българския народ“ (какъв евфемизъм за това, че се е смятал за македонец!). За Илия Тевилов, учителя Перуков и други, над които е организиран „другарски съд“, и по-точно издевателство, предаван по радиоточката, за да слушат всички граждани. За младежите Панде Илиев Панделиев и Георги Гецев, отвлечени от български граничен офицер, застреляни и заровени на границата през 1965. За Панде Пасков Панделиев, загубил работата си, защото съчинил македонска патриотична песен за тях, която народът започнал да пее. За Георги Бояджиев от село Корница, изкарал цяла година в отделението на смъртниците, или за Борис Петков, държан също там и една вечер изведен „погрешка“ на разстрел, спрян в последния момент…[2]
Колко сюжети за разкази, репортажи, филми, колко теми за исторически изследвания, които в България няма кой да напише. Няма юнак да се намери ламята да утрепе…
А след падането на комунизма? Слава Богу, в затвор не се ходи. Има напредък. Е, бой имаше – в Благоевград, Кресна, Рожен и Лозница между 1992-1995 г. Събиранията бяха спирани и разтуряни. И още няма регистрирана македонска организация. Всеки може спокойно да се подиграва и да обижда македонците както си иска – дори забележка няма да му се направи. А ако македонците решат сами да защитят накърненото си достойнство – не съществува функциониращ правен механизъм, чрез който да го направят – нито съд, нито комисия срещу дискриминация, нито омбудсман – никой. Не и за тях. Без нищо да правят или да са направили на своята страна, македонците са стигматизирани като врагове; без дори и опит да отцепят камъче от България – са етикетирани като сепаратисти.
Когато и „умните“, и „красивите“ мълчат…
Няма кой да каже. И не че очаквам това от онази част от интелигенцията, жертва на политиката за патриотично възпитание на младежта на БКП, или историците от ерата на живковизма. Най-голямата болка идва от там, че дори и онези другите, модерните, разбиращите, дори и най-храбрите от тях, не желаят да нарушат табуто. Няма алтернатива.
Ще илюстрирам с три примера, избрани сред най-достойните сред българските учени, а не с някое от живковистките изкопаеми или провокатори, тип покойния Божидар Димитров или Георги Марков (агентът, не дисидентът).

(Продължава в следващия брой)