Овчи вой

ИСТОРИЯТА КАТО ПАЛАЧИНКА

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продължава от миналия брой)


Затова е и ревът – той трябва да подготви новия мит, да изтупа овехтелия стар лозунг за вечно предадена България, за България – обект на световен заговор отвън и на национално предателство отвътре. За да може утре не те – професионалните лъжци, да са виновни и не техните жертви – вярващите им, да осъзнаят какви глупаци са били, ами да излязат като чисти патриоти, национални оракули, нечути Касандри, мъченици на българската истина и правда. Та дано си запазят кошарите и мандрите.
Не е чудно, че някои от тези отчаяни „загрижени братя“ злорадстват за успехите на Гърция срещу Македония, макар да се тюхкат, че не са съумели да се възползват от момента, за който знаят, че ще им е единствен – за да унищожат македонската нация. Това наричат „грижа за братята“ във Вардарска Македония. За такива дори и победа, ако не е свързана с пълното унищожение на „обичания“ враг, е „национално предателство”, поражение и „национално позорище”, провал… Но поне това ги теши, че дори да не бъде на тяхното, но поне врагът ще бъде убит. Представят си Преспанския договор като „Ватерлоо за македонизма“, очевидно подведени от слабите си исторически познания, защото Ватерлоо бе поражение на мечтите на Наполеон да доминира над Европа, но не и край за Франция и французите. След Ватерлоо те пак се надигнаха и са тук до днес.
В началото бяха лакомията и шубето… или история на байганьовския патриотизъм
Как се озовахме в тази пиеса на Кафка? Всяка крушка си има опашка, а лудостта освен диагноза – и история. Така започна всичко далеч назад. България вложи всичко да направи македонците българи в края на 19-и и началото на 20-и век, за да превземе Македония. И не успя. След 1946 г. бе принудена да признае македонската нация и македонското малцинство. Но дори и тогава стратезите в София се опитваха да превърнат македонската нация в инструмент за българска доминация в Македония. Просто тя трябваше да се направи като разклонение на българската – с български език и азбука, или поне почти такива с български корен и история до 1878 г., а след това – с обща история. Така прикрито българската доминация в Македония трябваше да се осъществи чрез македонската нация. Вместо това обаче започна да се развива македонска нация като напълно независима от България, което в София бе оценено като „формиране на антибългарска основа“ (защото за този тип „мислители“ няма средно – или си пробългарин или си антибългарин). Това постепенно изгради единия от аспектите на българската политика спрямо Македония, вдъхновен от байганьовска лакомия – македонската нация трябва да се предефинира на пробългарска основа, за да може чрез нея България да доминира сърцето на Балканите.
После дойде страхът. През 1946 г. на преброяването 167 000 души в Пиринска Македония излязоха македонци. През 1948 г. Югославия с устата на Димитър Влахов поиска София и БКП, следвайки принципа на право на самоопределение, да дадат автономия на Пиринска Македония. От само себе си се подразбираше – и даване след това на окръга на НР Македония. Преди това дори се работеше по въпроса след споразуменията в Блед. БКП се измъкна тогава с твърдението (и до днес повтаряно!), че преброяването през 1946 г. не било акт на самоопределение, ами „насилствена македонизация“. Дори сами повярваха на лъжата си и през 1956 г. гарантираха с всички средства свободно самоопределение за писалите се през 1946 г. като македонци, за да могат сега да се пишат българи. Никакво самоопределение за останалите в окръга не бе предвидено – българите от 1946 бяха преписани като българи и през 1956, а помаците, без никой да ги пита – всичките бяха българизирани. През 1946 г. поне имаха възможност да се пишат други. От документацията ясно личи, че БКП е била сигурна, че именно българите са мнозинство в окръга. Свободното преброяване трябваше да е триумф на България, доказвайки чрез напълно свободно самоопределение, че мнозинството в Благоевградски окръг са българи. И, о, ужас – 63%, 178 000, взеха, че се самоопределиха там като македонци (и други 9000 из България). Проклети македонци! Македония пак получи възможност да иска окръга. Страхът от това само за 6 години преобърна цялата българска политика по въпроса, едно удивително преобръщане с главата надолу, при което можеха да се наблюдават десетки мисловни и идеологически лупинги и салта, и дори салто морталета. За да се стигне до заключението – докато се признават македонци в България под каквато и да е форма, степен и размер, положението ще бъде извън контрол – на македонците не може да се разчита и окръгът ще бъде в опасност, докато тях ги има. Трябва да бъдат направени българи и държани изкъсо. Никога повече да нямат възможност да се самоопределят. Така отричането на малцинството започна официално през 1963 г. по политически причини. Мнозина не разбират, че истеричните вайкания за историята преследваха същата цел – те трябваше да докажат, че македонците в България нямат своя различна история, че никога не са били македонци, че Македония няма никакво право да претендира, че те могат да бъдат част от македонската нация по която и да е основа. Затова македонска нация трябваше да бъде категоризирана като „нова“, изграждаща се тепърва само във Вардарска Македония, а в България „македонско малцинство няма и не може да има“.
Цялата българска политика оттогава до днес преследва все същите цели, водена все от същите лакомия и страх. От една страна, да асимилира македонското малцинство и да го отрича на всяка цена и с всички средства, защото, ако се допусне негово признаване по какъвто и да е начин, тази идея е толкова съблазнителна за хората в Пиринска Македония и има толкова потенциал в нея, че завръщането на македонизма е почти неизбежно. Второ, да избегне всяка намеса отвън и особено от Македония. От Македония искат да се откаже истински и изцяло от идеята да иска признаване на това малцинство, но и да престане да бъде дори и неволен вдъхновител на македонски чувства и идеи сред македонците в България. Тя трябва да даде гаранции не просто, че няма да иска защита на това малцинство, но и самата тя да престане да бъде македонска. Македония трябва да си промени историята по начин, който изключва всяка възможност македонско малцинство да съществува. И накрая, разбира се, да накарат македонците поне косвено да се признаят за българи, за разклонение на българската нация и така да ги убедят да виждат в София по-големия брат, когото да следват, както Кипър следва Гърция. Македония да стане духовно-политически васал на България. Старата песен на нов глас. Затова борбата е Македония да приеме, че цялата й история е българска до 1944 г. заедно с езика и културата. Без това приемане всичко друго е вятър, а вятърът, е, той е вятърничав и променлив – всеки момент ще се обърне.
Страхът иде от македонското малцинство, колкото и да изглежда невероятно. Някой някъде много се страхува. И се чуди какво да прави.
Гаранция – Франция
Защото този проблем за България е нерешим. Има само един достоен изход – признаване. И изведнъж ще се окаже, че нерешимият проблем въобще и не е бил проблем. Няма обаче достойни политици за него. Пък и как да позволиш проблем, от който толкова хрантутници живеят да бъде затворен. Затова македонското малцинство е нерешим проблем. Не успяха, а и няма под каква форма да изнудят гаранции за непризнаване на македонско малцинство в България. Никой договор не може да суспендира правата на малцинствата. Това не е двустранен проблем, а международен и фундаментален. Плюс този въпрос досега винаги е бил повдиган от македонците граждани на България и Гърция, и за неин срам – никога от Македония. Как тогава може Македония да даде каквито и да било гаранции на България, че нейните граждани с македонско самосъзнание никога няма да си искат правата? Явно срамното й мълчание през последния четвърт век, когато нито веднъж не повдигна въпроса за правата на македонското малцинство в България, не е могло да гарантира нищо за България. Какво повече може да даде и продаде? Пък и правителствата идват и си отиват, договорите днес се подписват, а утре изтичат или се прекратяват. Българското надмощие срещу Македония няма да надживее влизането й в Европа. Какво остава тогава. Търси София невъзможното на погрешно място, напълно отрекла се от името си (София значи мъдрост, но в София това ясно не се помни), и не може да измисли как да го постигне. А времето изтича.
Македония не пее българска песен…
И толкова изтече в напразни усилия. Толкова десетилетия пропагандна война, толкова натиск и изнудване и пак: Македония отказва да пее българската песен. Пее си своите песни. Как да не се вбесят някои, че никой и особено Македония не приема куртоазното понятие „обща история”, така както на гладните кокошки из софийските и великотърновски сокаци им се иска. Това на няколко пъти го показа и каза премиерът Заев, независимо от невъзможното положение, в което е поставен, и акробатичните чупки, които му се налага да прави. Софийските бабаит-националисти не могат (защото не искат) да разберат нещо много просто. Македонците не се чувстват българи и няма как да ги накарате да се мислят за такива. Македонската нация е дело на македонците, а не на сърбите, Русия, Коминтерна, Югославия, Тито, Сталин или някоя друга Баба Яга дето се мотае из главите на „учените” от „Македонския” „научен“ институт в София. Естествено, че Македония няма никакво намерение да се откаже от македонската идентичност. И откъде накъде? Ако властта там слуша гласа на избирателите си, няма как да го направи. Може да е принудена от Европа и САЩ, а все поради нуждата да влезе в НАТО и ЕС да прави формални компромиси, които да позволят да се заобиколи евентуално гръцко или българско вето. Но извън това и особено след това – всичко се връща на естественото си място – македонците са отделна нация, а в България и Гърция има македонски малцинства. Когато вятърът духа силно – дървото се накланя, и като спре – пак се изправя. Никакви договори не могат да гарантират противното. А вятърът ще спре, щом се влезе на завет в Европа. Вашата мечта, софийски нациопати, никога няма да се сбъдне – това е вашето съвсем справедливо и заслужено наказание. Дано сте мазохисти, че инак агонията няма да ви е приятна…
И още няколко думи за комисията и историята

(Продължава в следващия брой)