Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

Решихме да плащаме по 10 лева членски внос на месец. Ние петимата платихме веднага на касиера (Славчо), като решихме да разпространим плащането сред останалите. Там се възложи на Славчо да намери машина и да закупят листове за писане и други такива. Ние всички си имахме псевдоними – аз бех Смъртта (имената беха предложения на Славчо, а получих псевдонима може би защото изразявах по-остро и с омраза чувствата си). Славчо предложи да се наричаме Пирински орли, но не се взе решение по това. След двайсетина дена Славчо ми каза, че е открил машина в Петрич. С него общувахме повече, тъй като той беше с неколко години по-малък от мене и никой не подозираше, че можем да сме близки, докато на приятелите си не споделях. Беше в ОКС (Търговията). Тя е на първия етаж, Славчо извади едно стъкло, без да го счупи, докато аз гледах отвънка да не дойде некой. Беше около 2 ч. през нощта на 23 май. Тръгнахме си към селото пеша. Но просветле (към 5 часа), защото се криехме от превозни средства. Решихме да скрием машината близо до Първомай, като се разбрахме аз да прибера машината по-късно. Аз поговорих с Атанас Гецев да идем с мотора да вземе нещо, но не му казах какво. Но като отивах на работа (бех товарач на селскостопанска продукция) и като минавах с колата край местото, видех там милиция. Предупредих Славчо за това, но той настоя да провери и там бе задържан. Направили са обиск в къщата му и намериха списък с платилите членски внос с подписи (5 души). Него го задържаха на 25 май и намериха списъка на хората, които беха давали пари и се беха подписали. Аз бех решил да предупреда и други хора да не предприемат нещо и реших да напусна селото, но ме задържаха на автобусната спирка в селото.
Откараха ме в Петрич. Показаха ми списъка. След два часа ни отведоха в Благоевград (там преспахме) и от там заминахме за София – ДС „Лозенец“. През целото време бех със завързани очи и не ми казваха къде и защо ме водят. Научавах едва от надзирателите. Три месеца бех следствен. По едно време при следователя видех баща ми. Не бех виждал татко да плаче дотогава. Прегърнахме се. „Нали виждаш, бай Герасиме, че синът ти е жив“ – каза следователят. А баща ми отговори: „Да, ама вие не знаете, по нашио край изчезват, убиват, тепат, често пъти такива като них, що не сакат да се пишат българе. Нали сме си македонци бе, защо е тая бъркотия, що правите…“ „Е, хайде сега, тука не му е местото да говорим тия работи, че по-лошо ще стане за Стоян, по-добре го съветвай да се откаже от тия убеждения!“ „Аз нищо лошо не кажувам на детето си, он по-арно и от мен знае, що е право. За правдата сте го задържали…“ „Хайде, хайде, бай Герасиме, стига толкова, виде сина си, нали това искаше. Сега съдът ще реши прав ли е, или не“. Тази среща с татко ми вдъхна голема сила.
Държаха ме дълго сам в килия, немаше с кого да говоря и не ми даваха да пея, а това ме измъчваше много. Храната бе малко, колкото да не умра от глад. Беше задушно. Периодите на самота се сменяха с усилени разпити. Питаха ме за всичките ми познати. Казвах, че за македонското си самосъзнание съм казвал на всички, но че дейност не съм развивал с никой освен вече заловените и изобличени. Като свършиха разпитите, ме преместиха в друга килия, където се запознах с Хюсеин, с който се сближих. Той одобри създаването на нашата организация, а залавянето ни оцени като детинско. Одобри идеята за автономна Пиринска Македония и сподели, че и той е за същото и че е следствен, защото заедно с негови другари имали за цел създаване на автономна турска република в България. По-късно се срещнахме с него в седмо отделение на Софийския затвор по време на карето (разходките) и се поздравихме отдалече. Беше осъден на 12 години. От техния процес беха осъдени към 20 души, като имало и един арменец, а един – Фуат, бил осъден на смърт. В друга килия се запознах с Митко (не помня фамилията), български офицер, участвал в опита за преврат на Горуня и генерал Анев през 1964-5 г., но тогава успял да избяга, а по-късно се върнал по фалшива информация и заловен на границата. Той не само споделяше каузата ни, за която се борехме, но и се възхищаваше, че такива млади момчета се борят за справедливост, свобода, независимост, да запазят своята идентичност. Получи пет години и него после го видях в седмо отделение на Софийския.
След това до произнасяне на присъдата бех в седмо отделение на Софийския затвор (отделение за политически и смъртни). Минах там 4 месеца. Тук се запознах с Мустафа, младо турче, и Сашо от Бобов дол, и двамата съдени за бягство през границата. И двамата одобряваха идеята ми за автономна Пиринска Македония. Само един – Милчо от София, бе против автономията, но и против насилието срещу македонците. След една разходка, вдъхновен, аз запех силно в килията македонски революционни песни – „Самуиле, цар македонски“, „Земьо македонска, поздравявам те“ и „На 4-ти май во борба загина Гоце Делчев“. Когато от прозорчето на килията запех „Болен ми лежи Орце Поп Йорданов“, целият затвор се взриви от аплодисменти. Аз след първия куплет започнах да рецитирам на пълен глас: „…го даде свойот живот за слободата на Македония“ и т.н. Аплодисментите на затворниците от всички килии оглушиха затвора. Милиционерите започнаха да нахлуват по килиите и побеснели да разпитват кой пее, но никой не ме издаде. Вместо това с чукане по стените и морзова азбука започнаха да пристигат от всички страни поздравления от затворниците към мене. На следващия ден на карето всички разбраха кой е пеел и скрито ме поздравяваха, освен това започнаха да се сипят върху мене жестове на внимание – затворниците оставяха на пътечката по цигара, някаква храна, дори имаше и пари, като посочваха, че са за мене. Това още повече ме окуражи. Каузата, за която бех в затвора, се подкрепяше от повечето затворници, независимо от вяра и етнос.

(Продължава в следващия брой)