Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

Когато бях на 17 години, през 1965 г. в с. Ключ се случи трагедия. Имаше двама младежи – Георги Кирилов Гецев (21 г.) и Панде Илиев Панделиев (18 г.), които имаха силно македонски убеждения и въпреки забраната пееха демонстративно македонски песни по кръчми и сватби. Отказваха да позволят да бъдат записани българи в паспортите, за което двамата, особено Георги, влизаха в конфликти с кмета и майор Златев – офицера на заставата (от Северна България) и други управляващи, което доведе до убийството им от майор Златев на границата, бунт на селяните и разправа с организаторите.
Аз участвах в тези събития. Случаят не само възмути населението, но и предизвика силни реакции сред различни хора, дори и сред партийците. Подтикнат от тази несправедливост, аз написах неколко позива, които разпространих с моя братовчед Динчо Николов Емезов. Позивите беха “Смърт на убийците, да живее народът”; “Бугари, докога ке измъчвате македонците” (има ги в присъдата, всички са мои, а не на съпроцесника, когото обвиниха за водач – от него е “Драги български господари…”). Това беше в четвъртък. В петък и събота селата Скрът, Ключ, но и Петрич осъмнаха с позиви не само от нас, но и от други хора, които не познавах. И не само искащи смърт за убийците, но и позиви, че сме македонци, че немаме нищо общо с „тия“ – „Македония на македонците“, „Пиринският край е македонски“ и подобни.
На погребението дойдоха много хора и от околните села и всички виждаха налепените позиви. Тия дни хората на ДС и милицията не се меркаха в селото, страх ги беше, а и имаше защо. Това продължи десетина дена, докато бе назначена експертиза и в селото дойде комисия, която изкопа погребаните и направи преглед. Случаят обаче бе потулен, никой не бе наказан, нема виновни, на убийците нищо, само семействата получиха по 5000 лева. Вместо това неколко дена след комисията започнаха масови арести на активните участници в търсенето.
Известно време мене не ме забелязваха. През август бех извикан по подозрение в кметството и разпитван от „тайния“ агент на ДС от Петрич Томата, който ме би и се заканва да ме пребие. Отговорих му, че и на него нема да му се размине за това и не знам докъде щяха да стигнат нещата, ако в този момент не беше влезнал кметският слуга и мой съсед Киро Сапунаров, та разпитът прекъсна и ме пуснаха. Към края на август, когато бех в Петрич да си купувам учебници за Разлог, край милицията внезапно ме хвана Томата, завлече ме вътре и започна разпит от трима агенти, който продължи към 2-3 часа, с много крясъци и заплахи. След това ме караха да пиша текста на позивите, включително и моите, не откриха приликата, но силно се съмняваха в мен. Пуснаха ме чак късно следобед, за да хвана последния автобус.
Делото за убийствата се потули. Вместо убийците бяха осъдени активните при търсенето младежи – като Димитър Стоянов, Димитър Соколов, Атанас Спасов, и една жена – Цвета.
Този случай промени изцело моя живот. Започнах да търся причините за трагедията на македонците в Пиринска Македония. Дотогава не бех много запознат. Бех слушал за дедо ми, че е бил комита към ВМРО, а от баща ми знаех, че съм македонец. Но оттогава се промени целостното ми отношение към управниците.
Когато през 1967 г. завърших в Разлог и се върнах в моето село, не криех негодуванието си, пеех песни за Македония и нейните борби, песни, които беха забранени, не криех, че съм македонец. Това мое поведение бе причина да отслужа военната си повинност в строителни войски, в КЕЧ (квартирно експлоатационни части), където изпращаха неблагонадеждните. Отидох в казармата през октомври 1968 г. и постъпих в София. В моята рота всички новобранци бехме македонци – както от Пиринска Македония, така и от вътрешността на страната, и това силно ни сплоти. Нашата сплотеност не остана незабелязана и старите войници, подразнени, започнаха да ни тормозят по всички възможни начини за това, стигна се и до сбивания. Някои от новобранците особено се сближихме. Насаме споделяхме, че сме македонци, и това ни даваше гордост, гневяхме се от лошото отношение в България към нас, македонците. Между тях се открояваха като по-будни македонци Георги Джингаров от село Мусомища, Димитър Стаменов от село Илинден (Санданско), Георги Свечев от Коларово, Киро Караделев от гр. Сандански. Стоян Илиев от с. Марулево, Георги Сотиров от Благоевград и др., но с тия момчета по-свободно споделяхме възгледите си за Македония и македонците. С Георги Джингаров дори се договорихме след уволнението си да образуваме нещо като група, чрез която да разпространяваме македонското ни самосъзнание навсекъде и с всички средства.
След уволнението си започнах да търся съмишленици и открих немалко. С некои от тех започнахме да формираме група, която да се противопоставя на некои български действия срещу македонците в Пиринския дел, като за целта решихме да намерим пишеща машина и други необходими средства. Ние бехме така организирани, че никой да не познава повече от двама-трима. Аз познавах Крум Михайлов от Скрът, бивш партиен секретар, изключен от партията поради македонските му убеждения, който ни беше като началник, Славчо Николов Китин от Ключ, Никола Стефанов от Скрът (който преди процеса избега през границата и не знаем къде е до ден-днешен). Имахме хора и по Катунци (приятели на Славчо) и по Мусомища, Яворница (Тошко). Бехме общо около десетина души, решени да вземат участие в действията. Бехме нелегални и криехме дейността си. Използвахме и други хора, които не знаеха за какво се върши дадено нещо. На 2 май 1970 г. край Първомай направихме конгрес – петима представители на групите: Никола, Славчо, Атанас, аз, (като Крум ни беше като баща на всички и ни съветваше, беше против кражбата на машината като опасно нещо; сега не е жив) и други, които не помна, и решихме да работим между хората, за да им повдигаме съзнанието, да знаят, че сме македонци, а не българи, че нема да оставим да останем в това положение. Действахме главно чрез позиви, надписи по стени, листовки, кой както може.

(Продължава в следващия брой)