Овчи вой

ИСТОРИЯТА КАТО ПАЛАЧИНКА

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ


Всеки иска да я обърне и препече по свой вкус. Да я намотае с любимия си пълнеж и да си я изяде сам, без да я дели с някого. Така и историята. Само дето тази палачинка я няма в тавата, само в главата. А там всеки може да я преобръща както си иска. И тъй като я няма в тавата, много важно се оказва да накараш никой друг да не пипа твоята палачинка в твоята глава, а да признае, че тя е твоя и само твоя, и то именно по начина, по който ти чувстваш, мислиш и казваш. Това е дереджето на балканската историческа кухня. Звучи като лудница, като кошмари в кухнята, като… е, като нещата такива, каквито тука са.
Когато кошмарите в кухнята станат национална и междудържавна политика, тогава се създават научни комисии, назначени от политици и преговарящи за историята. Комисии, които си поставят за цел всеки да намотае палачинката в своя посока, да я напълни с любимия си пълнеж и така да е пробута на „другия“ или да подхлъзне с нея конкурента. Това е, което наблюдаваме през последната година и в започналите абсурдни преговори и надлъгвания, откакто преамбюлът на договора за добросъседство между Македония и България от 1 август 2017 г. наложи абсурдната идея за комисия за историята, въведе понятието „обща история“ („Имайки предвид общата ни история, която свързва двете държави и страните ни”) и задължението да се преговаря за нея.
Българската страна и избраната й комисия въобще не скриха, че целта им е да наложат на съседите си, че те или трябва да признаят историята си за българска палачинка и да я ядат с български пълнеж, или да не я докосват дори мислено. Защото без преглъщане на българската палачинка нямало Европа. Българските националисти не крият надеждата си, че сега е моментът да осъществят мечтата на Тодор Живков и заченатото от него мисловно племе – да накарат македонците да се откажат от миналото, езика и претенциите си за каквото и да е малцинство в България. Тази лелеяна мечта е основа на българската политика спрямо Македония вече 56 години и резултатите са налице: крайно хладни до враждебни отношения между двете страни и нации, нарушаване правата на македонското малцинство в България, развъждане на цяла класа паразити, които живеят от антимакедонизма в научната, медийната и политическата сфера.
И все пак се надигат все по-често и все по-силни гласове на ропот в България. Възмущение. От какво и за какво?
Някои протестират, че в комисията не влезли научно най-неквалифицираните, но и най-антимакедонски „експерти“ от „Македонския“ им „научен“ институт. Ясно е поне какво те смятат, че тази комисия трябва да върши – да воюва срещу македонците. Протестират други против понятието „обща история“ не защото двете страни и техните нации реално и нямат обща история, ами защото това създавало усещането, че преди 1944 г. имало македонска нация, факт, който тези хорица нямат силица да преглътнат. Усещат, че понятието е нож с две остриета и ако много натискат с него, могат и да се порежат. А повече от това не могат да поискат, както ще видим.
Трети пък се гневят, че въобще се налага да има комисия. Не защото такова чудо по принцип не трябва да съществува. А защото смятат, че договорът е трябвало направо да наложи решенията без обсъждане. Трябвало е в него да пише, че цялата средновековна история на Македония е българска, заедно с Възраждането, ВМРО и т.н., или както отчаяно се изцепи една локална пишурка: договорът е трябвало да наложи на Македония конституционни промени, чрез които: 1) да отреже фантазиите за „македонско малцинство” в България; 2) да задължи Скопие да се откаже от кражбата на нашата история от Средновековието и Възраждането чак до 1944 г.” (Никола Стоянов, „Защо премиерите Ципрас и Заев ще получат Нобелова награда за мир 2019, а българският им колега пропуска шанса?”, „Струма”, 25.02.2019).

Воят на овчарите

И човек би се зачудил защо са така нервни, та чак на гняв ги избива. Страх ли ги е? Нима са изплашени, че въпреки всичките си „експерти“ и въпреки изключително надмощната си политическа позиция в момента няма да успеят да постигнат нищо значимо? И, о, има защо да се плашат. Защото едни вече осъзнават, други поне почват да усещат, че позицията им няма шанс да мине, нито целта да се доближи!
Толкова десетилетия на пълна мобилизация и подкрепа от тоталитарната държава, създала дори „епохата на историците в България“, при съотношение на силите чисто физически от 4 на 1 в полза на България и срещу Македония според броя на учени. С цялата подкрепа на българската държава не само у дома, но и навън. Успяла дори да наложи първо на Белград, на който не му пукаше, а след това и на Скопие, което не знаеше по кой свят ходи, тезата, че македонските историци били създавали лошите отношения между двете държави и постигнала така в Македония историците да бъдат държани с десетилетия в глух коловоз и на къса каишка, понякога дори без пари за телефон в научните им институции. И при всичко това – успехът е почти никакъв. Още по-лошо, неуспехът е осезаем. По въпроса за езика са бити по всички линии – никой в науката освен българските ин витро филолози не оспорват съществуването на македонския език, напротив – смятан е за очевиден факт и се изучава на доста университети извън Балканския полуостров. И никой в света не поставя под въпрос съществуването му освен България – дори и Гърция оспорваше само името на езика, а сега се примири и с това. А когато има отделен език – другото са празни приказки. Как да не са гневни?
А и за историята – кого в света успяха да убедят, че македонска нация няма, че е измислена от Тито, Коминтерна, Новакович или Баба Яга? Никого. А всичките им усилия и измислени успехи по отношение на Средновековието ги отнесе вълната на модерната наука – никой сериозен учен днес не вярва, че сегашните нации са съществували през Средновековието. И това, че българските националисти могат да открият държава, наречена България в миналото, не означава нищо друго, освен че са се изхитрили да си кръстят своята държава на една стара такава, с която нямат почти нищо общо. Или имат почти толкова, колкото ромите с Римската империя (PaxRomana). Язък за всичките им напъни. А задачата, заложена им от техния интелектуален гуру Тодор Живков, бе да се докаже, че македонска нация по принцип няма, че няма македонски малцинства, а за македонска нация може да се говори едва след 1944 г. и само във Вардарска Македония, и тя трябва да е изкуствена, създадена на антибългарска основа, без свой език и… И нищо от това не постигнаха досега. А и сега знаят, че нямат сериозни научни аргументи, че няма да получат подкрепа от научната общност. Затова извикаха батковците политици на помощ. Историците и езиковедите им се провалиха.
Защото българската позиция е много слаба. Много. Малцина в България осъзнават това. Лъгани с десетилетия от политици и историци колко могъща и непоклатима е тяхната позиция, как правдата е с тях и всички в света са съгласни с тях. И как македонските историци нямали шанс – сигурно затова никога нито един не поканиха на дебат, а когато пък бяха канени на дебат техни историци в Македония, се изпокриваха. Както агентите академик Георги Марков и покойният вампиролог Божидар Димитров не посмяха да отидат на дебат в Скопие, единият даже получи паник атака и постъпи в болница. По научен път и с научни аргументи – нямат шанс да постигнат каквото искат. И нека да е ясно – не твърдя, че от македонската страна е китка, че там няма грешки или дори сериозни глупости – не, просто по основните спорни въпроси – че има македонска нация със свой език и нейни малцинства, македонската страна е права, а българската – не. Останалото е празнословие.
Затова залагат толкова на политиката и превърнаха историята в политически проблем. Но дори и въпреки изгодната позиция на член на ЕС, българската позиция политически е също така ужасно слаба и ранима. Дори не смеят да поискат това, което наистина искат, иначе ще бъдат отхвърлени с отвращение. На политическо поле са принудени да камуфлират своите искания. Никога не казват това, с което заблуждават българските граждани. Там не говорят за кражба на история, за това, че няма македонска нация, език, история или малцинство. Не, принудени са да прикриват своите позиции зад благовидни неща от общ характер, като „нарушаване на добросъседските отношения“, отстраняване на враждебни исторически стереотипи, пораждащи омраза, нужда да се празнуват общите моменти в историята, за да се сближават народите, позовавайки се на примера със сближаването между Франция и Германия (което в нито един момент не предвиждаше опит на едната страна да отрече другата с нейната история и език), да искат признаване на българско малцинство в Албания, а не да отричат македонското там или да казват, че то е българско, и т.н. Принудени са много внимателно да прикриват исканията си, защото инак са изгубени. Тук е слабостта им. Защото официално не могат да поискат това, което искат, а могат да искат само благовидни неща, които въобще не ги задоволяват, нито пък ги желаят.
Остава им само под прикритието на тези уж европейски искания да изнудват Македония на практика да приеме това, което тайно им се иска. Остават им само лъжата и изнудването.

(Продължава в следващия брой)