Свидетелства за един достоен македонец – Стоян Герасимов Василев

„…НЕ МОЖЕХ ДА СИ ОБЯСНЯ ОМРАЗАТА ИМ КЪМ МЕН ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ СЪМ МАКЕДОНЕЦ“

Самуил Ратевски


Стоян Герасимов е роден на 10.09.1948 г. в. с. Ключ, Петричко. През 1965 г. започва да пише и разпространява македонски позиви. През 1970 г. е един от създателите на организацията „Невидимите орли на Беласица“. Заловен е и осъден на затвор. След освобождаването му през 1972 г. е заточен далече от родния край. Продължава да се занимава с македонска дейност. През 1974 г. заедно с Тевилов предприемат неуспешно бягство към Югославия, но са заловени и получават по 1-2 години затвор, след което отново са интернирани. След завръщането си в родния край е отвлечен от ДС през 1977 г. Тормозен от ДС, той се отдава на вярата след 1983 г.

— — —

„…не можех да си обясня омразата им към мен заради това, че съм македонец.“
„…основната причина да тръгна по тоя път, път на неизвестност, откога е започнала тая борба за слободна Македония и слобода на македонците. Убийството на двете момчета от родното ми село за това, че не искаха да се пишат българи и открито пееха революционни народни песни за Македония и македонците. Това ме подбуди да търся правата на сънародниците си, както и моите, слободно да се изявявам като македонец, и то равноправен в обществото, а не да ме сочат с пръст, че съм пеел забранени македонски песни и съм искал слободата на Македония и македонците.“
„…македонският въпрос… този въпрос живо ме интересува и много искам да дам своя принос в разрешаването му в полза на македонския народ.“
„Основната цел на организацията ни е да води борба за „свободна“ и „независима“ Македония.“
„Поставената цел смятахме да постигнем посредством агитация на местното население да не се оставя да бъде претопено от българите, да се бори за възвръщането на старите си традиции, за борба за „свободна“ и „независима“ македонска държава. Това трябваше да вършим при посещения по селата, в разговори с хората, като се стараем да ги спечелим и убедим за нашето дело. С тези наши действия искахме да организираме хората от нашия край на борба за автономна македонска държава.“ (Герасимов пред следствието на ДС)

СПОМЕНИ

Казвам се Стоян Герасимов. Роден съм на 10 септември 1948 г. в. с. Ключ, Петричка околия. Баща ми е Герасим Стоянов Василев (Стойков) от с. Долене, Огражден планина, а майка ми – Траянка Демишева Василева (Стойкова), родена в с. Ключ. И двамата са израснали като сираци. И двамата са убедени македонци. Майка ми е още жива. Казва ми, че сънува македонския цар, който бил убит, това ставаше по времето, когато президент на Македония беше Борис Трайковски. Защитава македонското, както си е, естествено, нема подправки при нея, а и езикът й е чист македонски диалект от Егейския дял на Македония. Баща ми е бил открит човек и постоянно е търсил некаква справедливост, особено за македонците. Някои роднини обвиняваха баща ми, че заради него аз съм “такъв”, т.е. активен по македонския въпрос и страдащ за това. Той почина 1993 г. като член на ОМО “Илинден”. Участвал е във всички активности от онзи период (1990-1993 г.), правели са се събрания в къщата ни. Съжаляваше, че въпреки страданията ми като македонец в българския затвор и заточението в Северна България не вземам активно участие в техните събрания поради моите религиозни убеждения. И двамата ми родители се занимаваха със земеделие, но беха начетени хора. Дедо ми по майчина линия Дениш Стоев Емезов е бегалец от едно кукушко село – 1919-1920 г.
Членска книжка на бащата на Стоян, в която е записана националността му
Основно училище завърших в селото. Поради различни политически причини много по-късно, когато вече бях към 30-годишен, завърших Вечерна гимназия в Благоевград. Пуснах документи за следване за учител в университета в Благоевград, но поради македонските ми убеждения и отказа ми да сътруднича на ДС ми анулираха изпита. Живял съм до 17 г. в Ключ, след това завърших професионално политехническо училище в Разлог (записах се 1964/5 г.), изкарах казарма в КЕЧ (квартирно експлоатационни части) в София.
Докато бях в Разлог, започнаха масово, насилствено, без съгласието на населението да ни сменят документите и да ни пишат в тях българи вместо македонци. Това сменяне на произхода ни ме дразнеше, но нямах обяснение защо е така. На вечеринките се изпълняваше главно народна македонска музика и по-малко модерна. Когато се играеха хората, много често и се пееха песните едновременно от играещите. През тия години 1962-1970 година най-много се пееха песните: „Земьо македонска“, „Ох, що сум толку далеко од тебе, Македонио“, „Охрид, Охрид, убав си“, „Самуиле, цар македонски“ и много други, главно от репертоара на Никола Бадев и Васка Илиева. Недоволството сред по-големите чувствах, когато на забавите влизаха партийни секретари, офицери (селото ни е гранично) и забраняваха да се пеят македонски песни, като често се стигаше до скандали и разправии между младежите и партийните дейци в селото. Дочувах, че повечето от съселяните ми не искаха да си сменят паспортите си, защото, без да ги питат, в новите паспорти вместо македонци им пишели националност „българи“. Тази насилствена и несъобразена с волята на населението кампания на БКП доведе до много сблъсъци и много хора бяха засегнати. Уволняваха ръководители, учители, изключваха партийни членове и комсомолци и подлагаха на преследване всеки гражданин, който заявеше публично македонската си принадлежност. Започна се кампания за масово преселване на населението от Пиринска Македония във вътрешността на държавата България – в Пловдивско, Северна България, Моите родители също се бяха подвели, защото им предлагали добри условия – празни нови двуетажни къщи с по 5-6 декара и животни в Разградско и в Търновско. Къщите били изоставени от местното турско население. За късмет в деня на изселването ни от дома дошла партийна заповед, че се забранява изселването на населението, било то насилствено или доброволно. Много се радвах за това.
Такива бяха събитията в България през 60-те години, всичко се национализираше, не само имотите на хората, но и хората – почнаха да пишат „българи“ македонците, помаците, ромите, турците. В училище ни учеха за некакви врагове на народа, но аз така и не можех да видя такива, докато през юни 1965 г. не ги видех ясно – партийните секретари, кметовете, офицерите, милицията, ДС… вътрешните врагове на народа. Координираше ги Държавна сигурност, но само името й беше „сигурност“. Иначе лицето, характерът, действията й бяха църни, скришни, злобни, безмилостни, кръвожадни, безсрамни, властолюбиви… Това видях с очите си, разбрах със сърцето си, преживях в живота си… Народът търпеше всичко със страх, не смееше да възрази, тези, които се противопоставяха на партийните решения, бяха осъждани, интернирани, избивани, безследно изчезнали и заклеймявани, че са народни врагове. Страшни и несправедливи неща слушах да се разказват в периода преди 1964 г.

(Продължава в следващия брой)