Насилие, политика и памет

ЕДИН ЧЕСТЕН СПОМЕН

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Последният спомен в този сборник, който говори по македонския въпрос, е на двама съпрузи пенсионери – Василка и Георги Мишеви от село Тешово, община Хаджидимово. Василка е родена през 1935-а в с. Калавриш, Гърция, а Георги е роден през 1935 г. в с. Тешово, и двамата са с основно образование. Споменът, озаглавен „То беше страшно да излезеш отвън вратата на онея времена“, е записан през февруари 2010 г. в с. Тешево от Петя Василева-Груева и е отпечатан на с. 310 – 312.
На въпроса за това „как са ги писали македонци“, съпрузите отговарят на следния начин. Василка: „Не мога да ти го обясня точно… Аз съм била гръцка поданица“. Тук се намесва Георги: „[Тайнствено показва военната си книжка от 1962 година, където пише, че е член на ДКМС и ОФ, от с. Лъки, образование 9-и клас.] Македонец, пише македонец там. Т’ва е военна книжка… служих в Русе“. (Груев, 310).
Георги продължава: „Кога издаваха новите паспорти, седемдесет и коя година, тогава ни писаха българи. Чак тогава. Не те питаха, писаха народност „българин“ и това е. Искаш, не щеш, българин и тогава всички ги писаха българи. Доволен-недоволен, това беше законът. Законът беше тогава такъв, всички ги пишат българи, нема македонец, нема сърбин, нема турчин“. (Груев 311).
Явно е, че и двамата нямат спомени да са били не-македонци пред 1970-те, нито „как“ са ги писали македонци, нито пък за някакво насилие по този въпрос или съпротива от техна страна. Георги очевидно е привързан към това, че е писан македонец. Обаче имат спомен как са ги правили българи и че е било задължително, без да те питат.
Този спомен не съдържа особена информация за времената на комунизма, обаче има нещо важно за времето след това.
„Тук имаше – преди 2 години трябва да беше, тук имахме един от ОМО-то, Илинден, даде ни едни такива брошурки, да ги попълниме и да се пишем македонци. След туй додеха полиция тука: „Защо сте се писали, че сте искали да станете македонци“, и земаа и ги скъсаха тея листовки, що ги дадоа, що ги попълвахме ние […] не бяя много, два-трийсе [души попълнили]. Полицията дойде тука, повикаха ни долу в това, и край. Щом живееш в България, трябва да си българин, а не да си македонец. Много правилно е постъпила полицията, че не ни дадоха да се пишем македонци. Ние искахме, ама не ни дават“. (Груев, 311).
Удивително изказване. От една страна е добро описание за това как бяха тормозени хората по времето на акцията за регистриране на ОМО „Илинден“-ПИРИН. Свидетелство е как се постъпваше с нашите членове, как полицията ги е тормозила да се откажат от своите подписи. От друга е тъжно в целия спомен да се наблюдават мъките и дилемите на тези хора (а като тях има много), които са и искат да бъдат македонци, но държавата не им дава, а те мислят, че държавата има право да им се бърка и да им се налага. Никъде те не казват, че са българи. Идеята за това, че са българи, е свързана с налагане отгоре, без право на избор от страна на държавата. Обратно – те търсят начини да докажат правото си да бъдат македонци. Ето още от това: „Тия книжки военните ни ги дадоха, тия книжки ни хвърлят „ето ти военната книжка“ и във воената книжка пише „македонец“. Я, ако му покажех това [военната книжка на този, който им казал, че не могат да се пишат македонци след промените], той немаше да спори хич, ако му покажа на тоя тая книжка, че ми пише „македонец“ на тоя, дето ни скаса картите, да му кажа: „То тук пише „македонец“, не пише „българин“. (Груев, 312)
Страхът на мнозинството от хората да се противопоставят на държавата, на нейното насилие ни обяснява как се е случила демакедонизацията. Онези, които са се противопоставили, са отишли по затворите (ако са се противопоставили активно) или са били маргинализирани през целия си живот (ако просто не са приемали да бъдат правени българи). Мнозинството не е искало да си има проблеми с държавата и такива хора са правили каквото им кажат, нищо че не им е било приятно. Македонци са били и са искали да бъдат, но не са искали да страдат за това. Показва ни какво щеше да е положението, ако от 1963 г. досега не се бе извършила огромна дискриминационна и асимилаторска работа от държавата. И до днес мнозинството в Благоевградска област щеше да е македонско.
Десетилетията пропаганда и тормоз са създали истински хаос в разбиранията на хората, невъзможност да разграничат гражданство от националност/народност, членство в политическа партия от народност. Какви са, кой и как може да определи кои са. Ето още малко от същия хаос:
„Кога дойдоха тука да се подписва договорът, тогава всички беха македонци тука. После тия македонците ни не щя’а нас, те не ни искаа и сега не ни искат. […] Ние пеем македонски песни, па тия български песни не пеят, една българска песен не съм чул да изпеят македонците, а ние Македония, Македония, Македония, като тая Македония що не ни е дала нищо. Ние си говорим български тука. Митова е глупава работа, дет’ скаса’а документите, това беше натиск, това немаше да има никакво значение“. (Груев 312)
Чудят се защо те пеят македонските песни, а македонците не пеят български и не се сещат за очевидното – „те“ са също така македонци и е нормално, че „те“ както и заедно с останалите македонци пеят македонски песни, а докато няма кой знае каква причина да пеят българските песни, когато не са българи. Вместо да свържат очевидното, те се толкова объркани, та се чудят дали пък македонците не мразят българите. Хаосът е пълен. ***
Това е, което намираме по македонския въпрос в този сборник, посветен на насилието и паметта. Само 3 спомена на страдали македонци, а срещу тях 11 на българи, които не са и страдали. Колко странен и неуместен подобор. Основният въпрос в окръга през разглеждания период – македонският, е изместен од важния, но свързан с по-малко репресии възродителен процес. Така първо е маргинализиран македонският въпрос, а след това – страданието на македонците. За сметка на това се прави опит, включително чрез анонимен спомен, да се прокара несъстоятелната идея за насилие върху българите. Най-привилегированата и най-малко страдана общност в Пиринска Македония през разглеждания период се поставя като втора жертва в окръга, докато главната жертва е изтикана на трето място и представена като няколко екзотични изключения.
Сборникът на Груев, такъв, какъвто е, повдига много въпроси за научната добросъсвестност, страха и конформизма. За неспособността на българската научна общност и на българската държава и общество да се изправят срещу истината по македонския въпрос. Дори и онези учени, които претендират за обективност и освободеност, не отиват по-далече от официалните митове – единствената разлика е, че такива хора (а малцина са те) поне казват нещичко, съвсем малко, но все пак нещо, което официално се премълчава. Но манипулацията не се върши само чрез премълчаване. Когато не наричаш нещата с истинските им имена, когато не им даваш мястото, което те реално са имали, когато представяш правилото за изключение, а изключението за правило, това е манипулация. Или казано по народному – лъжа. Защото лъжата не е премълчаване, а изкривяване на истината, и то с користна, егоистична цел. Точно какъвто е случаят с македонския въпрос в България.
Неспособността да се изправиш срещу истината и робуването на лъжата винаги има висока цена. Много учени, вероятно също като много от хората, давали спомените, просто не искат да си имат проблеми и виждат лъжата като приемлив компромис. Лъжата обаче не ви освобождава от принудата да се борите – тя само ще ви накара да се борите по-късно и за срамна и безсмислена кауза. Неспособността на България да се освободи от лъжата по македонския въпрос, да приеме факта, че македонска нация и малцинство съществуват, неизбежно доведе до безумието българските интелектуалци и политици да видят в съществуването на македонците враждебен антибългарски акт, а след това и да се борят против самите македонци в името на лъжата, че тях ги няма и не може да ги има. Да не разбират своята агресия, а да виждат агресия срещу себе си във всяко независимо македонско действие – защото демонстрира съществуването на македонска нация. Жертва на тази господстваща от 1963 г. досега лъжа, е добросъседството и приятелството. Тя прави България враг на Македония и македонците. Не Македония е враг на България – България за съжаление е решила да бъде враг в името на своята лъжа. Не македонците са тези, които отричат българската нация, език, история и култура, а нито дори българско малцинство. Обратното е вярното. Ако в България имаше доблестни учени, които през изминалия период да осъдят и изобличат тази лъжа, днес българското общество нямаше да е до такава степен заслепено, че да си мисли, че антимакедонската политика е божия истина, свят дълг и израз на любов спрямо Македония. Хората щяха да си поставят въпроса – защо се прави всичко това, какъв е смисълъ и какво ще се постигне. И мнозина щяха да разберат, че единственият плод е задълбочаваща се омраза и вражда, че резултатът накрая ще бъде точно обратното на всичко онова, на което проводниците на тази българска политика се надяват.
Събирането на спомените и публикуването на спомените са дали отлична възможност за развенчаване на лъжата. Обаче възможността е била пропиляна. Могло е без дори да се поема риск, само да се оставят хората да говорят. Поне поравно място да са дали на всяка група, е щяло да свърши работа. Читателите са щели да стигнат до неизбежния извод. Вместо това някой при изготвянето на сборника е взел решение, което да попречи на читателя да стигне до очевидните изводи. Като отнеме думата на най-много страдалите, на единствените жертви по македонския въпрос (македонците), а да я даде на хора, които не са страдали, напротив – много то тях са били част от репресивния апарат: хора от службите за сигурност, полицията, комунистическата партия. Дали са думата на някогашните служители на репресивния апарат, за да повторят щампите и пропагандните клишета на тоталитарната държава от онова време. За да се увековечи лъжата.
По този начин вместо да се помогне да се разяснят проблемите (каквато трябва да е целта на учените), проблемите са били замазани и заметени под маса. В процеса е вдигнат малко прах – колкото да се хвърли в очите на наивните, за да се създаде впечатление, че нещо е било направено, че репресиите в Пиринска Македония са разследвани, че на жертвите им е дадена думата. НО! Че всичко е било по македонския въпрос така, както Тодор Живков някога е казал. Жалко!

(Продължава в следващия брой)