Няколко мисли за македонската нация

ЧАЙ ОТ ТРОСКОТ

Самуил Ратевски


Част от трагедията на македонската нация е в това, че тя никога не се е вмествала в стратегията и геополитиката на Великите сили. За разлика от съседните на Македония държави, които бяха създадени от тях (в българския случай дори най-буквално), македонските искания никога не бяха поглеждани с добро око, никога не се намери велика сила да каже – създаването на македонска държава е наш държавен интерес.
Гледайки картата на Балканите, днес ние виждаме не даване на всеки народ негова държава, нито пък някакво разделение на териториите, базирано върху народностен принцип. Държавите и границите тук нямат много общо с това. Онова, което всъщност ни рисува политическата карта на Балканите, е резултатът от успехите и провалите на конкуриращите се Велики сили. А македонската не е била част от нито един от тези планове и политики, от тези успехи и провали. Това вероятно, макар донякъде и абсурдно, я прави най-неизкуственото явление на този полуостров…
Нищо не е помогнало това, че още в началото на 20 в. за Великите сили е било ясно, че македонците искат своя държава. Това не е било в интерес на тези сили. В техен интерес е било да подкрепят своите балкански протежета, което по неизбежност е значело подкрепя на подялбата на Македония.
През 1944 г. и непосредствено след това не е имало идея, която до такава степен да е доминирала в Македония и сред македонците, както тази за създаване на обединена македонска национална държава. Обаче не е доминирала в плановете на Великите сили. Велика Британия е била категорично против. Опитите на македонските военни единици в Щип и Скопие да тръгнат не за Срем, който не ги е интересувал, а за Солун, за да обединят Македония, е жестоко задушен и „виновните“ наказани (това между другото още веднъж показва, че участието на македонците в съпротивата срещу фашизма и на страната на комунизма е било мотивирано основно от обещанието за създаване на македонска национална държава). След това до 1948 не друг, а СССР беше против обединението на Пиринска Македония с Вардарска. Защото втората бе в Югославия, в която според Ялтенското споразумение влиянието на запада беше 50%, за разлика от България, където бе 10%. Напразно македонските партизани в Пиринска Македония се опитваха да се свържат в едно с македонските във Вардарска и да формират своя собствена бригада „Яне Сандански”. Всичките им усилия бяха пресечени от София с подкрепата на Москва. По-късно пък причина стана това, че Тито не се подчинява на Сталин.
Така и двата върха в борбата за македонска държава бяха попилени от Великите сили. А никога македонците не са били изпълнени с по-голяма решимост и желание да имат своя държава и да бъдат самостоятелна нация. Обратно на днешните идеологически обосновани лъжи, че това било идея, идваща отгоре и налагана насила от комунистите, истината е, че почти всички сили в македонския политически живот през Втората световна война бяха стигнали до генерален консенсус, че македонците са и трябва да бъдат отделна нация със своя държава. Не само комунистите. Един от водачите на протогеровистите – Петър Шанданов, се опитва на няколко пъти да се присъедини към македонските партизани и войска, а след 1944 г. отива в Скопие и става член на Президиума на Народното събрание на Македония, но е прогонен след сблъсък с Колишевски. В началото на септември 1944 г. младежката михайловистка организация се събира в Петрич да обсъди дали да подкрепи армията на Михайло Апостолски, т.е. македонската национална армия (арестувани са). Тодор Павлов (от Щип) през 1944 г. моли Георги Димитров да се застъпи за него пред Тито, защото мечта на живота му била да бъде македонски академик. Вместо това през 1945 става български. През 1945 г. Македонският научен институт в София пише писмо до НР Македония, в която заявяват, че желаят да изпълняват ролята на Македонска академия на науките. Примерите са изключително много…

(Продължава в следващия брой)