Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Следващият спомен,наречен „Те искаха всички да бъдат равни в бедността…“, е на Димитър Костов Димитров, роден през 1933 г. в село Дамяница, с висше образование, по майчина линия има роднина, който е бил четник на Яне Сандански. Но по линия на баща си е от бегълци от Егейска Македония, които самият неколкократно подчертава като „българофили“. Споменът е взет през юни 2010 г. в с. Дамяница от Веселин Тепавичаров и Петя Василева. Този спомен е важен по повече причини. Преди всичко защото, независимо от своите съвсем ясни български и противомакедонски позиции, Димитров е честен и не крие репресиите срещу македонците.

Относно неговите позиции по македонския въпрос той заявява следното: „Сега за Македония. Териториално, ако се смята, Пиринска Македония се наричаме, обаче никога не сме искали да бъдеме, както сметаха федерация да правиме Тито и Георги Димитров. Това беше една глупост ли, не знам“. (Груев 301, 302).

„Ние И роднини имахме там [в Македония], те всички са българофили, сега стана, как да ви кажа, просръбска политика се въведе там, след като остана под сръбско. Македонци [ни наричат], щото такава е областта, ние пък как да кажем шопите какви са. (Груев 302). Неговите позиции освен с бащиния род изглежда имат доста общо и с това, че е завършил висше образование в България, и защото: „аз много съм се ровил по истории“ (Груев 302).

Въпреки тези си позиции Димитров не крие, че голяма част от хората в Пиринска Македония са искали да се пишат македонци. „Нашите пък, понеже имат роднини и тука, и там, се смятаха като братя. И много хора се подлъгаха и искат да се пишат македонци… Добре, ама някои млади се подлъгаха така. Ей, Гошо Милушев и други отидоха в Скопие. Взеха да учат нещо. Подмамиха се и такива младежи, но те бащите им бяха на ръководни постове, партизани, някои се явиха ятаци. И вече искаха така да бъде…“ (Груев 302). Такива хора са били много: „едва ли не всеки мислеше, че сме потомци на Александър“ (Груев, 303).

Той не може да си обясни защо тези хора са се чувствали македонци и дори (както ще видим по-долу) са страдали заради това. Освен горните опити да си обясни това ето още няколко: „Не знам защо той държеше да е македонец, не мога да си го обясня. Едва ли не че Македония е като държава, равностойна на България, така го разбираха някои от младите. Трудно мога да си го обясня. Сега, мислеха си, че… някои пък не бяха съгласни със социализма тука и политиката, която България провежда. Едва ли не се е мислило, че Македония по по-друго ще да е. Щото пък им даваха привилегии на македонците там. Което им позволяваше да ходят в чужбина, да работят, ние имахме тука „желязна завеса”, не можеш да минеш. И техната политика се оказа по-далновидна. Защото работят, ходят по Запада, изкарат пари, върнат се, построят си къщи, всичко и са по-добре, и дали това е лъгало нашите така, че ако сме македонци, ще бъдем по-добре”. (Груев, 304)
Друг важен момент по въпроса за културната автономия 1947-1948 г. („и това не трая дълго така“) е неговото твърдение, че дори и онези, които не са искали да се пишат македонци, са приели това: „И казаха вече задължително [който е от] Пиринска Македония в личните карти „македонец” да се пише. Аз по него време бях в Сливен, така още личната карта не бях ли я извадил, не знам как беше. И като се върнах, и мен македонец ме пишеха. Искам, не искам… но ние, коренът ни е такъв, приехме така някак си по-спокойно“. (Груев, 302).

През 1946 година, когато преброяването е превърнато в едва ли е плебисцит „за“ и „против“ политиката на властта, и власт, и опозиция са агитирали хората да се пишат македонци или българи. Обаче тук Димитров греши, като смята, че е било задължително да се пишеш македонец и че, „искам, не искам“, те пишат такъв. Всъщност всеки четвърти се е писал българин. Конкретно в региона на Дамяница процентът на такива, писали се българи, е бил между 10-20 %, наистина малко.

Следващият важен момент е, че тези, които не са приели това с желание или с примирение, са били единици: „Ние, коренът ни е такъв, приехме така, някак си по-спокойно. Ама дедо се мръщеше много. Той вика: „Защо трябва да се пишем Македония с македонска Сърбия. Защо? Това не е правилно. Защото ние сме си българи”. И те са били българофили. Това е било българско надолу. И вика: „Как, ние за България милеем и сме дошли тука, и те сега македонци ще ни смятат”. (Груев, 302).

(Продължава в следващия брой)