Свидетелства за един достоен македонец – Атанас Радоев Мутлешов

“АЗ СЛУШАХ РАЗКАЗИТЕ НА БАБИТЕ И ДЕДОВЦИТЕ СИ И ТЕ МЕ ЗАПАЛИХА ЗА МАКЕДОНИЯ”

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


СПОМЕНИ

Имах двама състуденти, които бяха членове на вузовския (от ВУЗ – висше учебно заведения, бел. СС) комитет на Комсомола. Единият беше племенник на Григор Стоичков (който беше министър на транспорта по това време) – Георги Стоичков, за когото казваха, че местото в ДС си го чакало (и наистина там работеше после), и друг – Димитър Вълов. Бехме приятели. Този комитет издаваше характеристики на завършващите студенти, а от тех зависеше бъдещата работа на човека. Та Георги Стоичков ми написал много лоша характеристика, че съм македонстващ и подобни. Димитър го питал: „Защо си писал толкова лоша характеристика на Атанас, нали ни е приятел?” А Георги му отговорил: „В интерес на истината требва всичко да се пише!“ Вълов тайно от него взел и ми променил характеристиката – по-късно ми каза това. Ако не беше направил това, никъде работа по специалността немаше да мога да си намера.

Станах учител в Банско, в Горския техникум през 1972 г. Бех учител по литература, а после и по история. Като предавах, неизбежно съм се изпускал по нашия въпрос, та учениците са си казвали „тоя учител е наш човек“. Тогава с мене се свърза един ученик от с. Кремен, който учеше в Електротехникума. Беше организирал ученическа група и търсеха литература. Дадох им книгата на Динев „Илинденска епопея и Крушевската република“. Изтекла е информация. Кметът на нашето селото и партиен секретар, приятел на баща ми, го предупреждава, че ДС се интересува от мене, и той дойде да ме предупреди в Банско. Аз веднага прибрах книгите и заедно с други материали ги дадох на една приятелка в Разлог на съхранение. Стана предателство при тех и мене ме привикаха, като предполагаха, че съм организатор. Викна ме за справка в милицията Тенекеджиев и там ме чакаха полковник от ДС от Благоевград и един майор от София. Разпитваха ме дали съм свързан с тия ученици. В началото почнаха с въпроса дали имам песента „Самуиле, цар македонски“, а аз я имах и на всичките си гости я пусках. Всичко знаеха. „Имам я“ – казах. И те – нищо. Обстановката на разпита беше такава, че имаше голямо напрежение, и сега не мога конкретни работи да си спомна от него. Видеха, че не съм организатор.

Учениците ги изключиха.

(Продължава в следващия брой)