Писмо в редакцията

И НИЕ СМЕ МАКЕДОНЦИ

Георги Бакалов


„Не сме българи, не сме сърби, не сме гърци”.
„Македонци сме и нищо друго”.
„Гордея се, че съм македонец”.
„Обединена Македония – гаранция за мира на Балканите!”.
С тези лозунги и с македонски песни преминахме по софийските улици на 11 март 1990 г. За организирания митинг съобщи говорителката на телевизията. Бях приятно изненадан, когато каза: „Утре македонците в България ще проведат митинг в София. Сборен пункт – пред градинката на НДК. Начало на митинга – 11.00 часа.“
Нямах никаква предварителна информация. Не познавах организаторите, но помнех престъпленията на Тодор Живковия режим срещу македонците. Ще спомена само за следните:
При преброяването на населението през 1956 год. само в Благоевградски окръг с 300 000 население 178 000 се самоопределиха македонци. Бях на 16 години, учех в гимназията на Сандански. Резултатите научихме от Радио Благоевград и в-к „Пиринско дело“. Недоволни от резултатите, на таен пленум на БКП през март 1963 г. македономразците пък били „доказали“, че в България не е имало македонци, и затова решили никога да няма. За съжаление такива са мераците на всички управляващи след 1990 год.
За да докажат „кой кара влака“, през 1965 год. заповядаха смяна на паспортите. Единствената разлика между старите и новите бе: срещу графа националност вместо македонец/македонка (както бе при старите паспорти) в новите написаха българин/българка. Недоволните станаха клиенти на милицията, следствието, съда и затворите.
За да се отърве от репресиите, след 1970 година в Македония избяга и Лика Чопова Юрукова – внучката на Гоце Делчев. Тя знаеше за убитите съратници и другари на Гоце Делчев и Яне Сандански. Както и за убийството на Тодор Чопов – племенник на Гоце Делчев. За убийците тя казваше: „Убиха го бандитите на Тодор Александров, които се наричат последователи на Гоце Делчев“. Същата характеристика научаваме и от издавания във Варна в-к „Работнически вестник“ от 19 декември 1923 г.: „Със своите неописуеми зверства те причиниха дълбока и неизлечима рана в тялото на българския народ“. Сега в „демократична“ България Тодор Александров и Иван (Ванче) Михайлов са провъзгласени за велики българи. На тяхно име се кръщават улици, булеварди и площади. Увековечават се с паметници.
Забраниха и македонските песни. Сега от изпети четири песни три са македонски. Но вече се наричат български бисер, българска гордост, лек за душата на българина.
Без никакво умуване и колебание започнах да се подготвям за отпътуване, защото нощният влак за София тръгваше след 24 минути. Казах на семейството, че заминавам, и по най-бързия начин пристигнах на гарата. Нямаше време за билет. Въпреки предупрежденията на милиционера, на началника на гарата и уплашените погледи на пътниците успях да скоча в един от вагоните на тръгващия влак. Сутринта в 6.00 часа пристигнах на Централна гара, а в 8.00 бях пред градинката на НДК.
В 9.30 пристигнаха всички. С радост и сълзи посрещнах пристигащите с песни и лозунги групи. Пристигаха от моя роден Пирински край. Към 10.00 часа към нас се насочи тълпа националисти (така се наричаха), които крещяха обидни думи по всичко македонско. След като ги отблъснахме, хванахме се през рамо, заобиколихме лозунгите и микрофона и започнахме да пеем: „Запей песна, македонко, да се сберат бракя, сестри македонци от Охрид до Пирин, дури до Солуна“.
Националистите побесняха. Започнаха да хвърлят по нас различни предмети. От магнетофона прозвуча нова песен, която започнахме да пеем: „Нищо не те плаши, Македонийо, на война ке одиш, кой душман ке влезе, жив нема да излезе, ти му ставаш гроб“.
Полицаите разбраха твърдото ни решение да не отстъпим. Застанаха между нас и националистите, а ние продължихме да играем и пеем. В 11.00 часа, съпроводени от полицаите, с македонски лозунги и песни тръгнахме към Народното събрание, за да внесем петиция. Не ни интересуваха крясъците на националистите (които журналистите нарекоха протестни възгласи на стотици граждани). Окуражаваха ни ръкоплясканията на минаващите граждани и поздравленията: „Браво, момчета, браво, македонци!”.
Митингът продължи и пред Народното събрание. Когато с няколко приятели се подготвяхме да си тръгваме, двама полицаи предложиха да ни изпратят до подходяща трамвайна спирка, за да избегнем сблъсъка с националистите. На раздяла, след идването на трамвая, попитах: „Вие знаете, че ние сме македонци, защо идвате да ни охранявате?”. И двамата отговориха: „И ние сме македонци”.