Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Следващият спомен, на който ще се спра, е даден от сина на Герасим Тодоров – Владимир Тодоров. Озаглавен е „Аз не съм и крил, че баща ми е убит от ‚народната власт“. Роден през 1945 г. в с. Влахи, той едва ли е имал щастието си да запомни баща си, който загива, докато синът му е бил тригодишен – през 1948 г. По-късно завършва висше инженерно образование в Съветския съюз, работи като строителен инженер в София, женен за софиянка. Някои моменти в тези му спомени будят интерес.
„До казармата в моя паспорт пишеше „македонец”, когато вече ни смениха паспортите, аз оттука, от София отидох в Санданскипо местожителство, в Районното, което е близо, и отидох да си сменя паспорта, и те вече документите така бяха подготвени от селсъвета и пишеше„българин”, „българско гражданство”. И когато отидох в милицията, аз на майтап така казах: „Мога ли да се пиша македонец?” и те ми казаха:„Може, ама ако няма къде да спиш”. Но аз не съм настоявал и те не са предприели нещо срещу мене“. (Груев 320).
Виждаме, че синът на Герасим е бил македонец. Не е протестирал. Бил си е писан такъв в казармата, т.е. докъм 1965. Важно е и свидетелството му, че хората са били предварително писани като българи от администрацията, никой не ги е питал. Той на „майтап“ е питал дали може да се пише македонец и отговорът е красноречив – ще има лоши последици, ако се опита. Тези, които като него не са протестирали, разбираемо не са и имали проблеми. Не е така с онези, които са протестирали.
За нас е важен фактът, че синът на Герасим, а това значи, че и цялото му семейство са били македонци поне до 1965 г. Това казва нещо и за самия Герасим. Важно е заради отчаяните напъни да се докаже, че е имало „насилствена македонизация“ в нашия край. Като пример за уж съпротива на населението срещу нея – каквато въобще е нямало, се сочи имено четата на Герасим. Обаче документите от процеса показват нещо изключително важно – почти 80% от съдените в процеса са се писали македонци (Табу, 99-100). За да се докаже, че все пак действията на тази група са били против „македонизацията“, се дава примерът, че Герасим е бил македонски учител във Влахи. Обаче шамарът не е бил, че учи децата на македонски език и история, защото ги учи за Тито и партизаните. Това свидетелства както Крум Монев в своите спомени, така и свидетелството на Макревски пред българската милиция: „Герасим започна да ми говори да се откажа от марксизма-ленинизма и да работя не за Титова и Димитровска Македония, а за автономна Македония”. (Табу, 98-99). По този въпрос се изказва и синът на Герасим: „Партийните хора объркаха нещата след Девети 1946 година, тогава объркаха, защото идеята на Георги Димитров за панславянска федерация и обединение с Югославия бяха различни от условията на Тито. Когато изпращат македонските учители, те не са добре посрещани от населението. Още повече Петър Макрешки, който е бил в нашето село, е шамаросан по тази тема и баща ми му е казал, че „Титова Македония” тука не иска. После както хвалеха Тито, „Тито – Сталин – Димитров”, после стана точно обратното“. (Груев 320). Т.е. Титова Македония не иска. А не Македония въобще. Групата на Герасим се е борела за обединена цяла некомунистическа Македония със столица Солун. Сред четниците му има македонски националисти като Георги Сучев и Крум Монев.
Още нещо казва той по македонския въпрос: „Македонският въпрос завърши някъде началото на 60-те години, даже 1964-та година, не си спомням, но тогава окончателно. Е, тогава пък имаше хора, които пък искаха да се пишат македонци, но това беше протест срещу властта“. (Груев 320). Да, имало е хора, които са искали да се пишат македонци, но не им е позволено (за разлика от предишните преброявания, когато който е искал, се е писал българин). Твърдението, че това е било просто протест срещу властта, е съвсем несериозно обяснение – сякаш тези хора са търсели причина да протестират срещу властта (ужасно лоша идея през онова време), но не са могли да намерят друго, за което да протестират, нито друг начин, по който да протестират, освен да вземат да се пишат македонци. Какво щастие, че македонското самоопределение е било забранено, та да имат тези жадуващи протести хора как да изразят недоволството си.
Но така се случва, когато хората са принудени в една променена среда и враждебни условия да нагаждат спомените си, за да звучат приемливо, за да бъдат и те приемливи за средата, в която живеят, и да бъдат приемливи за самите себе си. Затова самоопределението македонец става нещо тривиално (сякаш някой друг му е писал в книжката, че е македонец, без да го питат). Протестът срещу смяната на националността, без да го питат, се представя в „майтап“. Борбата на хората да запазят македонската си националност се превръща в нещо друго – протест срещу властта. Минимализиране, маргинализиране, неглижиране на неудобното македонско минало, докато то започне да изглежда като шега, приемлива за софийските кафенета, и нещо, за което няма смисъл да се тревожиш.

(Продължава в следващия брой)