Свидетелства за един достоен македонец – Атанас Радоев Мутлешов

“АЗ СЛУШАХ РАЗКАЗИТЕ НА БАБИТЕ И ДЕДОВЦИТЕ СИ И ТЕ МЕ ЗАПАЛИХА ЗА МАКЕДОНИЯ”

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


СПОМЕНИ

Аз имах патрондаш, още от дедо ми останал. Всички ми завиждаха в групата. Баба ми ми показа една пушка и аз, Живко и Пешо организирахме акция и я вдигнахме от къщата на чичо ми и я откарахме у един от нас, имаше и патрони и патрондаши с нея. Стоян после даде заповед да се отнесе на баира и оттам в местността Траянова лозница – имот на Стоян; искаше Стоян да му е близко. Занесохме я аз и Живко, а от нас я взеха Атанас и Захари. И моят патрондаш отиде по баира. По-късно тая пушка я прибрали групата от Кромидово и даже един от тех се хвалеше, че са стреляли с нея.
Един мой познат – Йордан, имаше роднина милиционер, по-късно научил от него и ми каза, че сме били под наблюдение заради това, че сме пели македонски песни и че ни се били нагледали. „Размина ви се Белене“ – каза.
Стоян Траянов загина при мистериозни обстоятелства. Беше тракторист и тракторът го беше затиснал некъде към Любовище или Рожен, където е орал. Свидетели нямаше…
След казармата през 1968 г. отидох да уча в София българска филология в Софийския университет. Влезнах с конкурс, като темата беше за Никола Вапцаров. Изкарах петици и по история, и по литература. Като студенти често се събирахме по разни поводи и когато от другите, които не беха от нашия край, разбереха, че съм от Пиринска Македония, винаги ставаше спор по македонския въпрос, всички скачаха срещу мен. Даже момичетата ме молеха да не започвам, за да не се развалят събиранията, а аз им казвах, че не аз започвам…
В началото на следването си останах без квартира, на улицата през зимата и за да се стопля, ходех в университетската библиотека, там четех и се топлех. Бях подготвил няколко заглавия със сигнатури по македонския въпрос. Бях прочел вече две и когато отидох за третата, библиотекарката ми каза, че такава книга не съществува. И понеже аз си бях записал заглавието и сигнатурата, й ги показах. Тя се засмя и каза: „Имаше ги, ама сега ги няма“.
От този период имам и друг интересен спомен. Като студент веднъж бех на сватбата на един роднина, син на първи братовчед на баща ми, бивш партизанин и тогава бивш служител на ДС (към 1970 г. беше). Роднините ме помолиха да пея македонски песни и аз запех „Самуиле, цар македонски“. Братчедът на татко като се запени: „Как още можеш да се разхождаш по софийските улици, ти си за затвора, требва там да те вкарат!“ Всички роднини бяха изненадани от реакцията му.

(Продължава в следващия брой)