Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Много е вероятно, че там Дерменджиев се е писал македонец.
Всички тези мисловни лупинги имат за цел да прокарат очевидно несъстоятелната теза, че Дерменджиев е бил винаги българин, който някакви институции го писали, без да го питат, македонец, но когато е имал възможност, той се е писал българин. Така че за него промяната в курса на БКП по македонския въпрос след 1963 г. би дошла като нещо естествено и без сътресения. Реалността обаче е друга. Той е бил македонец през целия период, докато това не е било забранено. След 1958 г. обаче започва партийна кариера, става партиец, а през 1960 завършва и школа за политофицер. Когато през 1963 г. курсът към македонците в България се сменя, той се нагажда към новата линия, зарязва македонските си чувства и самоопределение и в резултат е награден, израства в йерархията: помощник на партийния секретар, партиен секретар, кмет и т.н.
Затова не е чудно, че той напълно премълчава вълната от насилие след 1963 г. Та нали той е бил част от апарата, отговорен за това насилие. Стотици македонски организации са разбити по онова време и стотици хора отиват по затворите, хиляди са изселени или интернирани. Това е напълно премълчано в този спомен. А няма как все нищо да не е чул Дерменджиев, както се преструва. Поне по вътрешнопартийна линия са били инструктирани по този въпрос, трябвало е да агитират, да следят за съпротива… Той вместо това се опитва да внуши, че не е имало насилие въобще. „[По-късно] мнозинството си заявяваше ние сме си били българи и си оставаме българи“, но колкото и да е странно: „и [не се сърдеха на партията, че ги е правила македонци], не, не, не…“. (Груев, 293). Защо ли тези хора не са се сърдели? Все пак не е малка работа да те пишат, без да те питат, какъвто не се смяташ и да ти го сложат в документите. Не са се сърдели такива като Дерменджиев, македонци, които са се изметнали за облаги. За какво биха се сърдили? Дали че през 1946-1956 г. са им позволили да се пишат каквито са желаели – македонци. Или че след 1963 г. са им позволили да се продадат и да направят кариера като българи? Наистина няма за какво да се сърдят.
Смяната на курса по македонския въпрос е представена съвсем тенденциозно. За разлика от „македонизацията“, когато нищо не се било обсъждало сред населението, което никой не го и питал, а са му спускали централно отгоре нареждания, сега всичко станало след едва ли не народно допитване и повсеместно обсъждане и съгласно волята на народа. „Имаше в окръжен мащаб, провеждаха се обсъждания по този въпроси [че всички вече сме българи], когато това беше даже обявено от Тодор Живков. Нашият окръжен комитет излезе със специална разработка, тогава в лицето май на Кръстьо Тричков по т.нар. македонски въпрос по него. И тогава се потвърди курсът, че ние сме си българи, а[сме] македонци [само] дотолко, доколкото територията на този окръг е наречена Пиринска Македония“. (Груев, 292, 293). Отново споменът се разминава с реалността. Решението, че няма македонци, е взето на таен пленум на ЦК на БКП в началото на март 1963 г. и остава тайно. Партията е имала нужда първо да обори резултатите от предишните преброявания, да промени документите на хората и да прочисти учебниците и библиотеките от всичко македонско. Това става през 1964 и 1965 г., когато преброяването в Пиринска Македония според признанието на самия Тодор Живков е манипулирано, за да може окръгът да „осъмне“ с българско население. Тогава и след това започват не обсъждания, а разяснителни кампании сред партийците и след това сред населението, за да им се сведе новият курс на партията. Всъщност и Дерменджиев го признава: това станало, след като Тодор Живков обявил, че всички са българи, а това става публично едва след 1965 г. Така че именно през 60-те решението е било взето някъде горе, без да се пита населението, и е наложено на това население, без то да бъде питано. За разлика от 1946 и 1956 г., когато няма насилие, нито съпротива, сега има и съпротива, и насилие. През 1946 и 1956 г. всеки, който е искал, е можел да се пише българин, след 1965 г. това в Пиринска Македония е колкото невъзможно, толкова и опасно.
Не може все пак напълно да скрие факта, че е имало хора с македонско самосъзнание, нищо че опитва да минимализира и омаловажи това. „Може би някой да е искал да се пише македонец, отделни личности, нямам представа. Не ми е известна такава борба [да искат да са македонци]… Някакви особени брожения други не е имало. Като не се имат предвид тия, които са се считали македонци и са го заявявали чрез членство в ОМО „Илинден” и т.н.“. (Груев, 292). Но ОМО „Илинден“ е едва след 1990 г., а броженията са доста по-рано. Не е могъл да премълчи тази организация, защото тя е общоизвестен факт, а и направо са го попитали. „Имаше ОМО „Илинден” в селото, създаде се, да. Единият не е добре, ненормален, имам един мой, който и той там – беше де, дали е сега, дали е там още, не мога да ви кажа; но особено влияние не се е чувствало. Тия, единият ви казах, е болен човек, присаден, дошъл е по-късно [в нашето село] от Бельово, Катунски район, и разнасяше агитационни материали – и го спирам: „А бе, Пепи, какво правиш ти бе?“ „Аз съм – вика – наследник на Яне Сандански“ [имитира го]. „Добре, добре – викам – хубаво, аз ке ти обясня на тебе“, викам. Аз некои особени брожения не съм забелязал в моята обществено-политическа дейност, която е в момента, не си спомням за тука, тъй като съм дошъл от 95-а година, януари. …Особени възражения не е имало, но отделни личности са си останали и са работели в т.нар. ОМО „Илинден” и ги имаше, даже участваха тука някакви в изборите от името на ОМО „Илинден”. [Преди ’89-а г.] не са имали [някакви прояви тези хора]. Това е след ’89-а година. Не е имало особено прояви такива“. (Груев, 292). Дума да няма – ръководният кадър на бъдещата ОМО „Илинден“ пред 1989 г. е бил някъде по българските затвори, без прояви, ей така, за нищо.
Та така онези, които са останали честно и почтено македонци, независимо от промените в българската политика и дори напук на опасностите и насилието, те за Дерменджиев са малка група ненормалници, крили се преди 1989 г. и появили се едва след това. Няма как да не изглеждат като ненормалници на един бивш македонец, продал своята националност. Или той е предател, или те са луди. Ако те са страдали за народността си, то той, продал я и сътрудничил с репресиращия апарат, какво е? Просто още един хлъзгав хамелеон от време оно, опитващ се да ни изпързаля, за да оправдае себе си. Но поне развенчава и официалния мит за „насилствената македонизация“. Все е нещо.

(Продължава в следващия брой)