Свидетелства за един достоен македонец – Атанас Радоев Мутлешов

“АЗ СЛУШАХ РАЗКАЗИТЕ НА БАБИТЕ И ДЕДОВЦИТЕ СИ И ТЕ МЕ ЗАПАЛИХА ЗА МАКЕДОНИЯ”

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


СПОМЕНИ
…Славото беше като ръководител, но той се премести в друго училище, а Живко и още един отидоха да учат в Перник и групата от само себе си се разпадна.
Беха научили за нас въпреки разпадането ни. Некой беше информирал баща ми за тая моя дейност и той помоли служителя в МВР – Петрич Манов (от Хърсово) да ми бъде настойник в училището. Но като изтеглиха Манов на работа в София, баща ми ми каза, ако се наложи нещо по спешност, да търся Смилков от МВР. Когато се наложи по спешност да ми се разпише бележникът и отидох при него, се оказа, че е майор от ДС, който беше по македонския въпрос. Той се опита да ме разпитва за различни съученици от гимназията. Аз ги познавах, но не знаех, че се занимават с македонския въпрос – тогава научих, че е имало и други като нас. Помня, че ми показа снимката на едно много хубаво момиче от Кулата, съученичка, по което много се заглеждахме, но не знаех, че се занимава с нашия въпрос.
Когато бех в десети клас, дойдоха веднъж в квартирата Янкулов и Смилков от ДС да ме разпитват. Те подходиха като към „наше момче“, а изглежда са знаели, че продължавам да се занимавам с македонския въпрос. А тогава аз бех включен в една друга македонска група.
По това време страшно впечатление ми направи югославският филм „Солунските атентатори“. Стоян го беше гледал някъде и ни предупреди да не го изпуснем. И като дойде в Петрич, веднага отидехме да го гледаме – беше първата половина на 60-те години. Той имá силно влияние. Ако знаеш как запали младежите – косите да ти настръхнат! Такова влияние ми оказа, че немаш си на представа. Даже опитах да напиша едно стихотворение за Солунските атентатори. Като видеха влиянието на филма, веднага го махнаха. Ние успяхме да го гледаме, но за съжаление след това филмът много бързо изчезна.
Помня, през 1965 г. на преброяването исках да ме пишат македонец, но кметът, който ни беше роднина, каза: „Нема да те пишем, защото ке си имаш неприятности!“ И въпреки моите настоявания ме беха писали българин.
Като се разпусна ученическата група в гимназията, влезох в друга в селото ни. Организира ни Стоян Траянов. Той беше по-голям, дори женен (беше се оженил преди казармата). Той до такава степен ни организираше, че провеждахме физкултурни занятия и бойна подготовка по баирите, тичане, скачане… Събирахме оръжие и патрони. При него, в къщата им, в голямата и стара бъчва, която използвахме за скривалище, сглобявахме и разглобявахме неговия „Валтер“, даваше ни задачи да лъскаме патроните. Възлагаше ни постоянно някакви задачи. Беше много твърд, беше малко авторитарен, даже шамари раздаваше, поддържаше силна дисциплина. Правеше ни и проверки за самообладание – веднъж беше сложил в свещта барут, за да види дали ке се стреснем. В тая група бехме около 10 човека: Стоян, Живко, аз, Петър (сега е по Варна), Йордан (сега е в София), Атанас, Захари Поповчев (той пееше само песента „Самуиле, цар маке донски…“ та затова прякорът му беше Самуил). Самуил и Атанас си бяха на село, докато другите учехме из разни места из България и затова беха като помощници, лева и десна ръка на Стоян – каквото кажеше, това правеха. Ние имахме връзка с групата на Илия Бабин в Кромидово. Връзката беше Захари Поповчев. Готвехме се за Македония, групата беше чисто македонска. Готвехме се малко детски да се борим за Македония.

(Продължава в следващия брой)