Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Простата истина, премълчана, но редовно щръкваща над повърхността в този спомен е, че самият Дерменджиев се е писал македонец през 1946. Такъв е бил писан и в документите си в казармата („Аз завърших 60-а година курс за запасни офицери в Шумен и моите документи, които ми са издадени от там по силата на тия документи, които са изпратени, ми пише, че съм македонец. Във войнишката книжка“. Груев, 291). Той всъщност оневинява себе си. Защо се е писал македонец? Защо не е оказал съпротива, ако е бил българин? А ако е бил македонец, защо по-късно пък се е писал българин? Доста трудно е да обясниш всичко това и накрая все още да изглеждаш като човек с достойнство.
Дерменджиев се изхлузва с ловкост достойна за стар номенклатурен кадър. Писали са го македонец, без да го питат. Така били постъпили с всички, не е само той. Не е оказал съпротива, но и никой не се е съпротивлявал тогава. „Аз бях ученик ’46-47-а година в гимназията. Така ги пишеха почти всичките. Не си спомням, нямам такава информация [някой да е отказал да се пише македонец]… Никой не се епротивопоставял и поради това да го напишат българин, нямало е възражение някой да го пишат, както искат. На хората им беше дошло така, като пуснато централно, че [хората в] Пиринския край стават македонци. И го приеха, така го записаха [населението]. Документите, кои ги издават, що ги издават – така ги издаваха, записваха, нит’ те питат, нит’ ти казват защо. Нямаше несъгласие, упорство. За македонстването“. (Груев, 291). Ако някой е крив – то това е София. Просто някъде горе са решили така и са писали хората, без да ги питат. Ако някой има вина, че не е оказал съпротива, то това е цялото население. Не е имало изключения.
Да, ама не. Това е само полуистина. Да, не е имало насилие, а нито съпротива. И не, не е вярно, че никой не се е писал българин. И също така не е вярно, че хората са били писани, без да ги питат, което се явява основно обяснение и теза в този спомен. Дерменджиев го подчертава постоянно, защото самият се е писал тогава македонец. Както вече посочих, всеки трети човек в окръга се е писал българин и през 1946, и през 1956 г. Тях как така са ги питали, а тези другите – не? Или и тях са ги писали, без да ги питат, като българи?
Просто Дерменджиев е бил от другите 63%, дето през 1946 г. са се писали македонци, самоопределение, което днес е толкова неудобно да признаят. Особено след като човекът прави кариера в партията по време, когато тя води яростна насилствена кампания срещу хората с македонско самосъзнание.
Все пак заслужават похвала хубавите признания, че не е имало нито съпротива, нито насилие. Интересно е и че все пак Дерменджиев не използва изкуствени идеологически понятия като „македонизация“, независимо че те са били използвани от БКП по негово време. Това идеологическо понятие на всякъде е добавяно в скоби от самия Груев. Може би той просто никога не е почувствал случващото се като македонизация?
Тезата значи е ясна: никого не са питали, по нареждане на тези от София, хората са ги писали македонци, а те, така да се каже, просто по войнишки са изпълнявали нарежданията. Тъй да се каже, като добри българи са се подчинили на държавното решение да се пишат македонци.
Обаче не върви да се каже, че на населението му е било напълно все едно дали ще се присъедини към Македония, или ще остане в България, и също да се поддържа, че то е имало съвсем нищо против „македонизацията“. Какви българи биха били в такъв случай. Затова Дерменджиев държи да подчертае, че все пак е имало някакво нежелание сред населението. Е, не повсеместно и голямо (да не вземат да го питат той защо не е взел участие в него). „Наш’те хора не са се чувствали толкова много, че трябва непременно България, Благоевградски окръг да отиде на страната на Югославия, тъй като нашият народ си е свикнал и си живееше тука спокойно и мирно независимо от страданията, които е претърпял нашият народ под турското робство, и народът си желаеше да си остане към България”. (Груев, 292). (Наистина интересен подбор на думи: „не са се чувствали толкова много, че трябва непременно“. Значи все пак все пак са чувствали до някаква степен положително по този въпрос, макар че може би не и „толкова много“ и „непременно“). Същата позиция, че е имало някаква съпротива, поне на ниво на лично недоволство, е прокарана и по въпроса за „македонизацията“ и писането на хората като македонци. „Но имаше и противници. Но не се желаеше много [македонизацията].“ (Груев, 291). (Значи все пак се е желаела, не много, но не и малко?!) „Но имаше несъгласие сред некои от хората, защо ги пишат така. Изразяваше се така: „защо са ме писали така, македонец, аз съм българин“. На улицата се говори, иначе – не“. (Груев, 291). И тук е интересен подборът на думите: „несъгласие сред некои от хората“, което показва, че и да е имало такова нещо, то е било ограничено и като брой, и като сила на реакцията: само някои са реагирали, и то на думи. Съпротива не е имало, а нито насилие, само мърморене сред някои от хората на улицата. Не споменава да е бил сред тези хора просто защото не е бил един от тях. Просто премълчава този неудобен факт. Подборът на думите му открива, че всъщност не само че не е имало съпротива, но дори е имало умерен ентусиазъм сред поне част от населението.
Дерменджиев намира начин да се оправдае и по друга линия. През 1954 г. в паспорта му пишело, че е българин. Не, не казва направо, че той е поискал това, но и не върви да каже, че просто така са го писали, без да го питат. Нали такава му е тезата за 1947-1948. Внушава, че това е негово желание по обиколен път. Сега изведнъж на хората им било позволено (как, защо?) и който искал го пишели българин. „Официално никой никога не е казал що, кога що. Но като почнаха да се издават документи, който като искаше, го пишеха българин… Аз вече бях в казармата, като се върнах – паспорта като ми издадоха, вече пишеше българин. Аз ’52-ра постъпих, 54-та се върнах […] Там пишеше българин“. (Груев, 292).
Значи писаните през 1946-1948 г. македонци не са искали, но никой не ги е питал, а онези, писани българи след това, са ги питали и са писали българи, защото те така са искали. Обаче това отново се сблъсква с фактите: резултатите от преброяванията през 1946 и 1956 г., като изключим помаците, са на практика идентични. Процентът на писалите се българи не се е увеличил, а онзи на писалите се македонци не се е намалил.
Какви ги приказва Дерменджиев тогава? Просто иска да внуши, че неговото желание е било да бъде българин и затова такъв е писан на паспорта си от 1954 г. Тази история е много съмнителна обаче, защото, както сам признава, когато отива в школата за запасни офицери през 1960 г., там го пишат македонец. „Документите, които на мен са ми пратени готови 60-а година, бях в курса за запасни офицери в Шумен, и когато ми издаваха там документите, войнишките, войнишката ми книжка, която ми дават, офицерска книжка за преминаване на офицерски курсове [и за] т.нар. закапечета в армията, политофицерите. И като видех, че ме пишат македонец, викам: „Абе защо така са ме писали мене“. (Груев, 293).
Да, защо са го пи сали македонец, ако в паспорта му е пишело българин? И защо не е реагирал, след като вече е можело и да поиска да го пишат българин? Отново е повикан колективът, за да размие „вината“: те там военните всичките ги писали македонци, без да ги питат, не е само той така. „И на другите, на които им е било писано македонец, македонец ги беха записали ония в школата в Шумен, тогава Коларовград беше некъде“. (Груев, 293).
Траекторията за тези пируети на мисълта може лесно да се обясни, като се вземат предвид две обстоятелства. Първо, паспортът се изземва при смяна и едва ли някъде е запазен, така че за това, че бил писан българин в паспорта си в 1954 г., трябва да вярваме на думата на Дерменджиев без реална възможност да проверим. Съвсем иначе стои въпросът с военната документация. Тя се съхранява и може лесно да се провери, а в нея Дерменджиев е писан македонец. Мнозина днес пазят именно такива документи, и то като доказателство, че са македонци. Военните, които така бакалската са обвинени, че са писали безпричинно хората македонци, обаче са хора на реда. За да пишат някого македонец, трябва да има причина. Или той самият се е определил като такъв при постъпването в школата, или такъв е бил писан в паспорта си, или най-малкото във военната му книжка. Което значи, че в най-добрия за Дерменджиев случай той в казармата някога през 1952-1954 г. се е писал македонец, а не българин. Твърдението му, че уж бил писан през 1954 г. като българин, ако не е чиста мистификация, може да се дължи на една определена грешка на паметта. Точно десет години по-късно, през 1964 г., е направена кампания от БКП за смяна на паспортите, при която хората са били убеждавани всякак да се пишат българи или са били писани такива, без да ги питат. Самият Дерменджиев би трябвало да е взел участие в нея като партиен активист. Само 30 000 от 187 000 успяват да се запишат македонци в новите си документи. Несъмнено един от писаните българи тогава и не възразили е бил самият Дерменджиев, тогава член на БКП, която още през 1963 г. е взела решение, че македонци няма. Тази дилема лесно може да се разреши, ако се провери в документите в преброяването от 1956 г.

(Продължава в следващия брой)