Отрицание на отрицателите

ДА ПОГЛЕДНЕМ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ

Самуил Ратевски


Истината е проста и неприятна за българските националисти. Както всички останали нации – българите са една съвсем нова нация, продукт на 19 век. Нейните претенции за древна история самите се явяват фалшификация на историята. И нищо чудно, както преди век много точно забеляза Ренан – да направиш историята фалшива, е част от това да бъдеш нация.
В случая фалшификацията се състои в това, че при създаване на своята нация българските националентусиасти са избрали едно славно историческо име за своята нация, име, на което реално нямат никакво или съвсем минимално право. Името е принадлежало на народ, с който те нямат нищо общо. Този народ въобще не е бил ирански („арийски“), а тюркско-монголски. Това е твърде труден за оспорване факт, който се признава дори от българската официална наука. Същият обаче се заобикаля с една друга фалшива идея, а именно, че някъде през 9-10 век този народ бил изчезнал, претопил се, за да се създаде нов такъв – български славянски народ, който уж съществува и днес в лицето на българската нация и затова демек се явява потомък на тези тюркски българи, които за това наричат, сякаш им се явяват прадядовци – пра-българи. Това обаче също не е истина. Онези, оригиналните българи, никога не са се претапяли (всъщност техни потомци са турски говорещите християни – гагаузите), а и никакъв нов български народ не се е създавал през 9-10 в., нито пък през Средновековието и османския период е съществувал български народ в Мизия, Тракия и Македония.
Това, което се е случило през 10 в., е нещо съвсем друго – създадената от един тюркски народ държава, в която е живеело население от всякаква народност (славяни, власи, други видове тюрки и т.н.), става християнска държава, а след това и царство (т.е. поне по титла – империя), която реформира и оформя себе си по образеца на надетническата империя – Византия. Затова понятието „българи“ губи етническото си съдържание и започва по подобие на името ромеи да значи население от всякакъв етнически произход, живеещо под българския цар. А български цар е можел вече да стане човек от всякакъв произход – намираме и арменци, и власи, и тюрки (имаме и един татарин) и т.н. Всъщност най-малко представени сред българските царе са славяните – имаме само един сърбин. Според разбиранията, развити през Второто българско царство, например българи е понятие, което е сборно за всички славянски народи, а включва освен това и власите. Понятието „български език“ следва съдбата на понятието „ромейски език“ и също сменя оригиналното си значение. Ромейски език до 7-8 в. е име на латинския език, но вече в десети век така наричат византийския гръцки (ромика). Също така и български език, което до края на 10 в. значи – един тюркски език по време на Второто българско царство, когато старославянският е официалният език на това царство (за разлика от Първото, където официален език докрая си остава гръцкият) започва да се нарича български. Т.е. подобно на „ромейски“, „български език“ придобива значение не на език на някакъв народ, а официален език на една империя.
Царете от Второто българско царство не са смятали територията южно от линията Стара планина-Скопие-Драч за българска и жителите й за българи. Те я наричали Романия, или гръцка земя, а населението й – гърци или ромеи; те се наричали царе на всички българи, когато владеели земите северно от Стара планина, но когато се разширявали на юг, слагали към титлата си „и гърци“, и така царят на всички българи ставал „цар на всички българи и гърци”.
Те са виждали себе си като второто царство на Божия народ след византийското, а не като отделен народ. Дори не и като напълно отделно царство. Не написват нито една своя българска история, а превеждат византийски истории, рядко допълвайки по нещо свое, защото не смятат историята си за различна от византийската, а виждат себе си като част от общата история на божия народ, т.е. за част от византийската история.
По време на Възраждането първите български националисти, вдъхновени от западни и руски публикации (преводи на Царството на славяните на Мавро Орбини и след това трудовете на Юрий Венелин за произхода на българите), вземат на въоръжение идеята, че са българи, че принадлежат към българския народ, който трябва да си възстанови държавата. Те не са имали представа обаче кои са и кои не са българи, и какво представляват българите, трябвало е тепърва да изобретят това, да напълнят едно мъртво историческо понятие с ново съдържание. Нужен е бил цял век, за да дефинират какви са и какви не са, кои са и кои не са „българи“, и как са произлезли тези „българи“. Имало е опити да се включи античната тракийска история, някои са смятали, че и украинците са българи, трети са мислели, че българите живеят до края на Тесалия…
Комбинация от чужди интереси помагат тези единични ентусиасти да се превърнат в движение: католическата и протестантската пропаганда, опитващи се да отделят славяноговорящото население от православната патриаршия (финансират списания, книги и дори превод на Библията); руските интереси – искащи да създадат зависима държава, която да бъде плацдарм за техните стремежи към Истанбул и Босфора и същевременно да блокира стремежите на Австро-Унгария да излезе на море край Солун; желанието на малките васални на Османската империя държавички Сърбия и Влашко да отслабят силата на империята на Балканите. Но въпреки голямата външна помощ това движение си остава маргинално и според някои преценки не повече от 2% от набедените българи са били обхванати и дори докоснати от Българското възраждане. Именно Русия с войските си създава държава на това българско маргинално движение и дава възможност същото чрез институциите на подарената, а не извоювана със свои сили държава да наложи българско самосъзнание на останалите 98% и реално да създаде българската нация – процес, който обхваща най-малкото времето между 1878-1944, а в някои отношение не е напълно завършил и до днес.
Македония взима съвсем слабо до никакво участие в тези процеси. Въпреки че цитират ранни примери на експериментиране с българското име под чуждо влияние на Света гора, българските националисти не могат да посочат някакво, дори и в минимална степен сериозно българско национално движение в Македония до средата на 19 в. Но дори и след това същото си остава изключение и маргинално движение, обхванало реално не повече от 0,2% от населението.
Това е съвсем очевидно по отношение на революционното движение – Македония не взема никакво участие в българското революционно движение. Не са случайни отчаяните напъни да се фалшифицира със задна дата, че уж Левски бил идвал поне в гранични македонски градове – Благоевград, Разлог и Белица (даже и паметници са издигнати в чест на тези лъжи), защото пълната апатия на Македония към българското революционно движение е категорично отрицание на бълнуванията за някакво съществуващо народно единство, общ живот и стремления у македонци и българи по онова време.
Още нещо трябва да се спомене. Макар все пак да има някакво (доста мижаво) възрожденско движение под българско име в Македония, голям въпрос е доколко то може да се смята за интегрална част от българската национална история. Защото по онова време никой не знае какво е и какво трябва да бъде това „българи“, и всеки предполага и буквално си фантазира свои неща, често напълно различни и дори противоположни с онези на другите. Хората употребяват и много други „национални“ имена, за да обозначат движението си (особено славяни, но също така илири, македонци, мизи, траки) и в тях, както и в думата българи, влагат различно съдържание. Някои разбират „българи“ като племенно име в иначе голямата славянска нация и „български език“ като диалект в славянския литературен език, който трябва да се създаде. Много скоро се оказва, че има колективна разлика в разбиранията на понятието „българи“ сред дейците на българското движение в „България“ и в „Македония“ (както самите те ги наричат). Представителите на „българското“ движенийце в Македония виждат в създаването на „българска“ църква възобновяването на Охридската архиепископия, а в създаването на „български литературен език“ – това, което иначе наричат „македонско наречие“, т.е. реално създаване на литературен език, базиран върху македонските диалекти. Техните разбирания за това какво е и какво трябва да бъде „българи“, „българска цръква“ и „български език“ се оказват фундаментално различни от онова, което разбират възрожденците в България: създаване на нова българска национална църква и български език, базиран на българските диалекти в днешна Източна България. Когато в Македония активистите разбират, че техните идеи се отхвърлят от техните далеч по-многобройни и силни колеги от „България“ (т.е. Мизия и Тракия), те започват да се стремят към отделяне и да настояват за създаване на македонски език и македонска църква под македонско име, стремеж, наричан от техните български колеги „македонизъм“.

(Продължава в следващия брой)