Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Следващият спомен е отново на човек, който не е страдал, напротив, бил е част от репресивния апарат. Защо въобще е включен в сборник, посветен на насилието? С две думи, за да каже, че насилие не е имало, но хората са си били българи. На пръв поглед странна позиция, причините за която обаче лесно ще се изяснят.
Става дума за Страхил Дерменджиев, роден през 1931 г. в Дамяница, със средно специално образование, член на БКП от 1958 г., политофицер, помощник на партийния секретар (заедно с него правел книги за историята на партийната организация в селото) и след 1979 г. партиен секретар, доброволен кореспондент на в. „Пиринско дело“, учител в периода 1978-1992, от които 10 години в село Делчево, член на БСП, помощник-кмет. Женен за жена севернячка… от Крушовица, Врачанско“ (Груев, 286). Споменът е взет на 29 май 2010 г. в с. Дамяница от Михаил Груев и публикуван под заглавието: „На хората им беше дошло така, като пуснато централно, че Пиринският край стават македонци“. Заглавието доста добре показва каква е и причината за включването на този неговорещ за насилие спомен в сборник, посветен на насилието.
Все пак в спомена му има интересни моменти. Ето какво си спомня Дерменджиев за времето, когато в Пиринска Македония е имало краткотрайна минимална македонска културна автономия (в квадратни скоби в цитатите са дадени поясненията, правени от Груев).
„Аз бях ученик в гимназията [по време на македонизацията]. ’47-48-а година, там някъде, дойдеха учители от Македония в наш’та гимназия двама души. Единият… силен титовист, щото свали всички наши портрети… Сега дали точно на Георги Димитров свалиха [портрета], не знам. Това ми направи впечатление, че свалиха тия портрети… Македонци беха, не сърби, от Скопие. Тоя Слободан Николоски, който беше моят учител, той беше от Скопие. Оня другият, Благо Кондарко, откъде беше [не знам], защото той не ми е преподавал. Той се занимаваше с нас да ни учи, не се е занимавал с нас по политиката. Учеше ни на македонски език, който – от него съм го запомнил – [той] издържаше една рубрика в нашия вестник „Пиринско дело“ тогава за изучаването на македонски език и там го даваха, пък и той ни го обясняваше и така го обясняваха на страниците на вестник „Пиринско дело“, че не е известен македонски език, че това е едно наречие, така както ние имаме при нас тука разни наречия. Така нареченото велешко-тиквешко наречие, което се предлага за македонски език и ние него изучавахме тогава. Учил съм го. Като отделен предмет история на Македония немахме, ама в самите учебници имаше [теми], които се разглеждаха и обсъждахме. Не ми е направило впечатление особено [македонизацията], но, както се казва, по канален ред вървеше, какво е разпоредено, това се правеше. […] Ние си учихме български пак. Понеже [македонският език] не се различаваше от тоя език, който ние тука си разговаряме, тука диалектният така наречен, ние си кекахме и ония там също го използваха, употребяваха го и те, не сме срещали некакви затруднения, некакви насилия, от нашата страна насилие не е упражнявано. (Груев, 291).
С едно единствено изключение, поднесената в този пасаж информация е рядко обективна и съответства на онова, което е известно от запазената документация. Единственото изключение е, че уж им казвали, че македонски език нямало, това били наречия и те изучавали едно от тези наречия. Всъщност македонският литературен език е кодифициран през 1945 г., така че това, което са учили в училищата, не е било наречие, а и името на предмета ясно показва, че се е изучавал македонски литературен език, а не диалект. Вероятно неволно Дерменджиев е смесил по-късното отричане на македонския език в България с обясненията, давани през 1947/1948 г. за това, че македонският литературен език е кодифициран наскоро, за основа е взето едно от македонските наречия и в момента се развива. Такива обяснения наистина могат да се намерят на страниците на „Пиринско дело“ в онзи период. Останалото обаче: че населението не се е съпротивлявало срещу въвеждането и изучаването на македонския език (обратно на официалната теза на българската историография) и че не го е чувствала като чужд, а като свой (обратно на официалните тези на БКП след 1948 г., че уж населението, което никой не е и питал, чувствало езика като чужд и не го искало), и че не е имало насилие е вярно. Вярно е също така, че македонска история не се е изучавала като отделен предмет, а в рамките на предмета по българска история са били въведени със заповед на министерството на просветата няколко корекции, а именно, че племенните съюзи на Хацон и Пребонд през 7 в. са били първи опити на македонските славяни да си създадат държава и че Самуиловото царство е именно държава на македонските славяни. Обаче самите учебници не са били променени, и в тях си е останало третирането на Самуиловото царство като българско и т.н.
Учудваща обективност от страна на един бивш член на БКП, но и партиен секретар по времето на кампанията на Тодор Живков за отричане на македонската нация и малцинство, а и политофицер в армията (ЗКПЧ). Да, но не съвсем. Така би било, ако извадим цитата от контекста, а поставен в него, той има съвсем друга цел. Тезата е: насилие не е имало за никого, но всички ние, с изключение на неколцина чалнати омовци, сме си били и сме си българи. Разбира се, че не е могло да има насилие, нали иначе би излязло, че той или неговата партия са били насилниците.
Как точно аргументира тази позиция?
Цялата работа с македонското самосъзнание и обединението на Македония е било нещо замислено отгоре, не идващо отдолу: „Трябва да ви кажа честно, откровено, нещата си вървяха по така наречения канален ред, централният комитет [свежда разпореждане] до местните“. (Груев, 290). Стремежът да оневини партията и себе си от евентуални обвинения за „македонизацията“ ясно личи и в следните редове. „Това, което се пропагандираше, едва ли не нашият край трябва да отиде към Титова Югославия. На партийни събрания – не се е занимавал този въпрос. Аз съм [член на партията от] ’58-а година“. (Груев, 291). Така хем местните партийни организации не са се занимавали с този въпрос, хем подчертава, че той е член чак след 1958 г. И да е имало случайно нещо (както упорито се твърди в българската официална историография), той не е участвал. Връща се на няколко пъти на този въпрос: „И в другите села не се поставяха такива въпроси, защо така [ни писахте македонци], защо иначе. Така е казано, така е разпоредено. Именно така я и отчитаха [като грешка македонизацията]. Казваше се, понякога хвърляха вини върху Димитров, това, че имал разни давления от страна на Тито, за да предаде България. Аз там, дет съм бил, не си спомням такива неща да са обсъждани, да се занимават по този въпрос. Беше разпоредено да са македонци, след това почнаха да се издават документи на български, на българи“. (Груев, 292).

(Продължава в следващия брой)