Отрицание на отрицателите

ДА ПОГЛЕДНЕМ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ

Самуил Ратевски


Албанците

Работата по създаване на албанска нация върви много трудно. През април 1897 г. консулът на Скутари ще посочи, че „съществуват съмнения… дали има достатъчно съмишленици и дали националният елемент е достатъчен за създаване на една нова Албания“ (Толева, 444). Както констатира и консулът в Берат през 1899 г., населението е безразлично към националната идея, а и тя се среща сред малцина (Толева, 194, 195). През 1901 г. се констатира, че националната идея е дълбоко заспала в Централна Албания и се среща само сред някои бейове и аги – положение, което не се променя и до началото на 1905 г. (Толева, 502). Въпреки усилията и хвърлените средства от страна на Австро-Унгария, която до 1905 г. подкрепя финансово списанието „Албания“ на Феик бей, списанието „Албания“ на Дервиш Хима, вестниците „Дрита“, „Тоска“ и „Беса“, влиянието на тези вестници си остава изключително ограничено в самата Албания (Толева, 393 – 401, 410 – 413, 522 – 524). Според доклада на вицеконсула на Драч за периода 1905 – 1907 г. националната идея се развива, но за съжаление хората с истинско патриотично чувство са все още малко, а изглежда, че ученето на албански език се възприема като мода или игра. Под фразата „национална автономия“ всички разбират различни неща. Консулът изразява надежда, че може би следващото поколение ще изгради албанско национално самосъзнание (Толева, 214 – 217).
Главният успех на Австро-Унгария ще бъде създаването на албанска азбука. Тя се дължи на изключителната работа на консула Крал, без когото не би имало шанс да се случи. Въпреки огромните усилия едва през 1908 г. на заседание в Битоля на различни албански националистически фракции се стига до споразумение да се използват само две албански азбуки. Но дори и това не води до създаване на единен албански литературен език и правопис. Те ще бъдат реализирани едва по време на Първата световна война, когато Австро-Унгария създава в периода 1915-1918 г. в Централна и Северна Албания свой протекторат, създава албанска администрация и въвежда единен албански език, азбука и правопис в училищата (Толева, 321 – 340).
И не само Австро-Унгария работи в насока на създаване албанска нация. Подобни цели ще си поставят и италианците. Англия гледа положително на тези процеси и нарежда на своите консулства да ги подкрепят. Същото правят и американските протестантски мисии. Единствената сила, която е против, е Русия, но тя е блокирана от комбинираната сила на всички останали Велики сили (Толева, 99, 437, 438). Но дори и всички тези усилия дават съвсем скромен резултат. Ако не са били опасността от наближаващото разпадане на Турция, както и страхът на хората в Албания да не бъдат окупирани от някоя от балканските държави, тези процеси едва ли биха се увенчали със създаване на албанска нация.
Създаването на албанския литературен език, азбука, правопис, граматика и история се оказват заслуги преди всичко на Австро-Унгария. Същата има огромни заслуги и за разпространението на албанската национална идея сред хората в Албания и решаваща роля за създаване на албанска държава през 1912-1913 г. Пълен контраст с пълното нежелание на никоя от Великите сили да подкрепи македонците, които до това време са проявили далеч по-силно желание да бъдат нация и са дали огромни жертви в усилието да създадат македонска държава. Можем само да си представим какво ли биха писали отрицателите на македонската нация, ако съществуваше поне един подобен документ, който да заявява, че македонска нация няма и трябва да се създаде. Но такъв няма за македонците. Има за албанците, но на никого за тях не му пука, смятат ги за „естествена нация“. И албанските националисти днес имат наглостта да твърдят, че македонската нация е създадена от Тито. Така е, Великите сили се грижат за своите отрочета.
И така идва ред и на България. На нея по разбираеми причини ще отделим малко повече внимание. Живеем в нея, а тук отричането и подиграването на македонската нация се е превърнало в нещо средно между национален обичай и ежедневно забавление. Каква е официалната позиция на България и нейните учени спрямо Македония? Тя е проста – македонска нация няма, македонците са българи и тяхното минало, език, култура са български. Обрисувано с малко повече краски, положението би трябвало да изглежда по следния ласкателен за българските националисти начин.
Българите са древен индоевропейски-ирански (арийски) народ, който основава своя държава на Балканите през 681 г. През следващите два века тази държава се разширява и над Македония, като в 9-10 в. в нейните граници се създава българският народ от смесването на прабългари, славяни и траки. Този народ живее в Тракия, Мизия и Македония, има един език – български, и смята себе си за български. Оттук нататък историята на тези земи (наричани в българската литература задължително и настоятелно „български земи“) е история на българския народ. Всичко, създавано тук, му принадлежи. Доколкото тези територии са владени от някоя друга държава, то това е чуждо робство или владичество, но народът и културата си остават български. Този народ оцелява по време на „турското робство“, а по време на Възраждането се събужда и прераства в нация, която след жестоки борби постига своята национална, културна и политическа независимост. По време на всички тези борби Македония е „неразделна част“ от българския народ. Възраждането, просвещението, революционните борби в нея са български. Балканските войни са трагедия, защото Македония не е присъединена към България. Частта, която се пада на България, е освободена, а останалите са поробени. Там „българите“ са подложени на асимилация и геноцид, докато България по време на Втората световна война не успява временно да ги освободи.
Откъде тогава македонска нация и държава? За българския национализъм това е изкуствено и насилствено творение, което откъсва части от българските земи, промива мозъка на българи и присвоява регионалната българска култура, език и традиции. Тя е творение на враждебни на българския народ сили, което е наложено на територията на РМакедония чрез чудовищно насилие над тамошните българи. Македонизмът е идеология и аномалия, която трябва да се коригира. Република Македония трябва да осъзнае и признае себе си като втора българска държава, използваща различна езикова норма на българския език, с общо с България минало, която може да претендира за своя култура едва след 1944 г. Всъщност българските националисти се чувстват съвсем в правото си да присвояват и използват като българска дори и културата, създавана в РМакедония след 1944 г., както се вижда от представянето като български народни песни на авторски македонски песни на фолклорна основа, като „Македонско девойче“, „Зайди, зайди, ясно сонце“ или фалшифицираната версия на песента на Войо Стояновски „Каде и да одиш, каде и да шеташ“.
Това е „компромисът“, който България иска да наложи на Македония: за България всичко, за Македония – нищо. Неотдавнашният скандал, придружен с хули и закани заради това, че македонският премиер Заев е дръзнал да нарече Илинденското въстание македонско, е съвсем ясен сигнал, че под „общо минало“ българските политици имат предвид само българско минало, в което място за нещо македонско няма.
Това са българските претенции. Каква е обаче истината?

(Продължава в следващия брой)