Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Човекът искрено се стреми да бъде максимално близко до истината – не тръгва да разправя врели-некипели за някакво насилие, не помни такова нещо. Ами тогава? Как да се оправдае? Единственият възможен отговор – страх ме беше, директно противоречи на признанието, че не е имало насилие. Остава ти да обясниш някак, че макар да не е имало насилие, е било страшно. Така ти дори няма да си страхливец, просто няма да си герой, а обикновен човек. Кой може да те обвини, че не си герой? И какво по-хубаво оправдание от това, че става дума за една тоталитарна държава? Знаейки, че събитията се случват по време на комунизма, мнозина биха си помислили: ами да, прав е човекът, страшно си е било! Та смееш ли да кажеш „не” на тоталитарната държава?
Само че през 1946 г. България все още не е била комунистическата държава, която познаваме от по-късно. Все още има опозиция и избори, опозиционни вестници, събрания, агитация. А и властта не е само в ръцете на комунистите, ами на Отечествения фронт, в който членуват истински партии, създадени преди 1944 г., които не подкрепят позицията на комунистите по македонския въпрос. Събранията, за които говори Иванов, са организирани от БРП (к) (по-късното БКП) и далеч не са били онова, което стават по-късно. През 1946 г. комунистите са може би най-силната партия в региона, но съвсем не са единствената партия. Събранията, организирани от комунистическата партия, са били само събрания на една от партиите и не се явяват някакво искане или нареждане от страна на самата държава, както внушават думите на Иванов. Опозицията също е правела събрания и, както е добре документирано, е агитирала хората да се пишат българи, а не македонци. Така че твърдението на Иванов, че са били предупреждавани от властта, че трябва доброволно да се пишат македонци и те не са смеели да направят друго поради страх от репресии, е лишено от всяко основание и не е базиран на реалността такава, каквато е била тогава. Съзнателно или несъзнателно Иванов измества въпроса към една реалност, която се създава по-късно, когато вече комунистическата партия е еднаква с държавата, когато да се пишеш против волята на държавата (като македонец, турчин или друг) наистина е било страшно и често е имало лоши последици.
1946 г. все още не е времето, когато хората в Пиринска Македония са толкова наплашени от държавата, че да не смеят да й кажат „не”. Освен опозиция и нейна публична агитация имаме и съпротива сред хората против комунистите, имаме дори и въоръжена съпротива в този край (Герасим, братя Руйчеви, Давков), край със силни революционни традиции, дълбоки традиции на съпротива срещу властта, безброй примери на борба и отхвърляне волята на властите въпреки репресиите. На този фон е абсолютно невъзможно да се претендира, че хората само две години след 9 септември 1944 г. са били толкова уплашени, дотам лишени от воля за съпротива и борба, че макар да са си били българи, не са смеели да направят друго, освен да се подчинят на „заплахата“ на комунистите доброволно да се пишат македонци. Не че смятам, че Иванов съзнателно лъже или заблуждава. По-скоро не може да примири промяната в своето самоопределение по друг начин. Трябва да бъде или родоотстъпник, или страхливец. Второто е все пак по-малко унизително, а пък и тоталитарната държава се явява отлично оправдание. Паметта по-лесно може да се помири с такава версия.
Още един пример как паметта работи върху това да обезболи психологическа травма и да оправдае индивида пред него и пред националните стандарти, наложени от държавата. Наслагва оправдание върху оправдание: „където живееш – такъв си, какъвто ти кажат – такъв се пишеш, нема разлика между македонец и българин, все едно е, и макар да немаше заплаха и насилие, все пак беше страшно”. Някои от тези оправдания си противоречат, някои правят другите излишни. Всичките заедно демонстрират усилието да се излекува травмата, причинена от грубата и безалтернативна българизация в Пиринска Македония.
Но Иванов ни казва важни неща. Не е имало насилие. Дори и по къщите не са ходили да убеждават хората. Имало е само събрания, на които им е говорено по въпроса. През 1946 г. наистина е имало агитация от страна на комунистите хората да се пишат македонци. Тази агитация е вървяла под знака на позицията, публикувана от областния комитет на БРП(к) в Пиринско дело за доброволно самоопределение. Областният комитет завява, че смята самоопределението македонец за най-правилно и отговарящо на истината, но подчертава множество пъти, че преброяването трябва да се извърши на база свободно волеизявление на хората. Тази агитация е вървяла паралелно с агитацията на опозицията хората да не се пишат македонци, ами българи. Виж, опозицията не е говорела за това хората доброволно да се самоопределят. Особено важно е да се подчертае, че агитацията на комунистите не е била никой да не се пише българин тогава, или че в окръга въобще няма българи. Дори ако някъде местните структури са отишли по-далеч в агитацията, това си е било тяхна инициатива, продиктувана от разпалени македонски чувства, а не нещо дирижирано централно. При това никой не е бил заплашван. Самият Иванов не намира как да заяви подобно нещо: казвано им било доброволно да се пишат македонци. Това е всичко. Останалото е с нищо необосновано твърдение, че са се страхували от репресии, с каквито нито са били заплашени, а нито са се случили.
И нищо чудно, че Иванов избягва темата за насилието над македонците по Живково време. Не може да прокарваш идеята, че не е имало какво да направиш, освен да се подчиниш на властта, а същевременно да разказваш за хора, които са се противопоставили на тази власт, били са преследвани, но са запазили достойнството си и не са си променили националното си самосъзнание. На техен фон Иванов би се чувствал като жалък страхливец. Такива неприятни неща нито някой иска да забележи, нито да запомни. А онова, което се е случило през 1965 година, е именно насилие от страна на държавата. БКП тогава е дори повече от държавата. През 1965 г. агитацията е насочена към това, че няма македонци и никой не трябва да се пише такъв. Всички са длъжни да са българи. Да се пишеш българин през 1946 г. не е било нещо забранено от страна на държавата и всеки трети в Пиринска Македония го прави без последици за себе си. През 1965 г. да се пишеш македонец е забранено и опасно и едва половин процент успяват да го направят. За разлика от агитациите от една партия хората да се самоопределят доброволно македонци (1946), тук имаме агитация от самата държава никой да не се пише македонец. За разлика от отсъствието на директни заплахи през 1946 г., през 1965 г. има закани, и то съвсем не голословни. За разлика от отсъствието на каквито и да било сериозни репресии по тези въпроси през 1946 г., през 1965 г. има вълна от репресии. За разлика от 1946 г., когато не се появява никаква съпротива (освен от страна на опозицията), през 60-те имаме истински потоп от македонски организации и кръжоци, опитващи се да отстояват македонското си самосъзнание, чиито членове са тежко репресирани.
И още нещо накрая. За съжаление при обработката и публикуването на тези спомени те са представени като монолог, какъвто съвсем очевидно не са били. На човека са задавани въпроси. Всъщност в този конкретно спомен въпросите са били доста. А по темата, която ни интересува нас, са били не само много, но и целенасочени. Твърде често се връща Иванов да обяснява дали и защо са българи, защо са се писали македонци и имало ли е насилие, дори когато вече е отговорил преди това на този въпрос. Дори в самия му текст се усеща как прекъсва мисълта си, за да отговори на въпрос. А тези въпроси не са включени в изданието, а са много важни, за да разберем правилно характера на спомена.
Вероятно някой трябва да включи в обучението на българските етнолози колко е важно да не влияят на хората с насочващи въпроси и че когато разпитват по болезнени теми, трябва да са особено внимателни. Защото самият факт, че те са представители на българска официална и влиятелна институция, каквато е Софийският университет, действа силно притискащо върху съзнанието на „обикновените“ хора. Кара ги да се проявяват на „ниво“, каквото смятат, че се очаква от тях. И не мисля тук само за степен на възпитаност, а по-скоро в подкрепяне на идеи и позиции, които се смятат за официални, общоприети и правилни. Не е лесно да представиш своя гледна точка, особено когато същата е непопулярна. Още по-чувствително е това, когато интервюираните са част от популация, която е била изложена на усилена и продължителна дискриминация и пропаганда, както е в случая. Не можете просто да идете от името на институция, символ на същата онази българска наука, от чието име десетилетия е било казвано на хората, че няма и не може да има македонци, и да ги притискате с въпроси от типа „Вие българи ли сте?“, „Защо се писахте македонци?“, „Насилиха ли ви?“ и подобни. И ако това е донякъде разбираема грешка на студент, то как може да се обяснят други два момента, които само са увеличили грешката и които са вече дело на професорите. Първо, защо не са публикували и въпросите, а са дали текста като монолог? Второ, защо са публикували въобще неумело насочван спомен, когато са имали голям избор от други спомени пред себе си? А отговорите, които виждам, не са добри. На първия – за да не си личи как старият човек е насочван и притискан с тенденциозни въпроси. На втория – на него всъщност вече отговорих по-рано. Подборът на спомените в сборника като цяло е тенденциозен и има за цел да се вмести в рамката на официалния мит за „насилствената македонизация“. Затова броят на спомени на пострадали македонци е съзнателно намален, като не са публикувани множество от взетите спомени (знам конкретни случаи на записани спомени, които не са включени в сборника, един от тях е от същото село Дамяница), а са публикувани такива, чието присъствие буди дори недоумение и няма много общо със заглавието на сборника. И винаги, когато срещнем такъв спомен, той съдържа елемента за отричане на насилието над македонците или прокламиране на мита за „насилствена македонизация“. Така сборникът демонстрира, че всъщност независимо колко са се старали, нито студентите, участници в проекта, нито техните професори са успели да преодолеят своите антимакедонски предубеждения.

(Продължава в следващия брой)