Отрицание на отрицателите

ДА ПОГЛЕДНЕМ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ

Самуил Ратевски


Албанците
Нека сега обърнем внимание към друга съседна нация, чиито националисти от време на време оспорват съществуването на македонската нация. Става дума за албанската нация. На пръв поглед едва ли има нация с по-обосновани претенции, че е съществувала още през Средновековието, че е ясно оформена етническа общност със свой език и обичаи, която винаги ясно се е различавала от съседите си. Но дори и в този случай се оказва, че става дума за модерна илюзия. Не че не са съществували някои от тези характеристики. Просто те не са правели от носителите си нито нация, нито народ и сами по себе си не биха довели до формиране на албанска нация. Ако не беше съвсем съзнателната намеса на Австро-Унгария, която си поставя за цел в края на 19 в. да създаде албанска нация.
Нека първо да видим оценките, давани от първите албански национални активисти за положението, в което се е намирало т.нар. албанско национално възраждане в края на 19 в. Според думите на големия албански национален активист Феик бей написани през 1899 г., „албанската пропаганда“, както той я нарича, е „нулева“. Албанската национална идея е „идея в зародиш“, неразвита и недостатъчно силна. Тя прилича повече на „само опити в сравнение с упоритите, мощни и организирани усилия на славяните и гърците“. Дори и в случаите, когато по изключение се отвори някъде албанско училище, то най-често не успява да оцелее повече от няколко месеца (Теодора Толева, Влиянието на Австро-Унгария за създаването на албанската нация (1896 – 1908), София, 2012, приложение № 2, с. 458, 461, 463 и 470).
Какво мислят по въпроса австро-унгарските дипломати в края на 19-и и началото на 20 в.? Според изработения на 8 декември 1896 г. меморандум за Албания е много важно да не се забравя, че албанското население не представлява истинска национална общност, независимо че географски е свързано. Състои се от две племена – тоски и геги, чужди и неприятелски едно спрямо друго, като в никакъв случай не може да се говори за национално чувство между тях, за чувство за обща политическа принадлежност или общи интереси. Диалектите, говорени от тези племена, са почти неразбираеми едни за други. Те използват различни азбуки за писане. Тоските – гръцка, гегите – латиница (по-късно обаче Австро-Унгария ще констатира, че всъщност използваните азбуки от бъдещите албанци са 20, базирани върху гръцка, латинска и арабска азбука, като никоя от тези 20 азбуки не се използва от голям процент от населението). Поделени са на 4 религии – мюсюлмани сунити, мюсюлмани шиити (бекташи), православни и католици. Те имат различни външни контакти и приоритети. Тоските са силно обвързани с Гърция, гегите – с Австро-Унгария и Отоманската империя. Такава е реалността, въпреки че в главите на някои албански патриоти се заражда идеята за обединена и независима Албания. Авторите на меморандума виждат главна трудност в това да се разпали в албанците чувството за принадлежност към една и съща нация (Толева, 80 – 84).
Същото се потвърждава и в други австрийски документи. Бъдещите албанци дори нямат общо национално име. Според доклад на консула Рапопорт от Призрен в Косово например думите арнаутин и шиптар не се свързват с никаква национална идея, а се използват за въоръжени мюсюлмани, които не се подчиняват на никакъв обществен порядък (Толева, 413). Според доклад на Цвидинек през 1897 г. на практика не съществуват албански училища – само едно или две, а друг меморандум за Албания, обхващащ периода 1901 – 1905 г., ще отбележи, че двете автентични албански училища в Корча са затворили през 1902 и 1904 (Толева, 479, 504). Затова и заключението на Толева е съвсем основателно: населението в Албания в края на 19 в. не само че не представлява нация, но и не се развива в такава насока. „Така нареченото албанско национално движение е преходно и представлява малка група, която действа извън „националния контекст”, в условия на несъществуване на нация и предимно в чужбина в сътрудничество с Великите сили” (Толева, 435, 436).
Можем да видим, че развитието на албанската национална идея изостава зад македонската по това време, независимо че македонската е принудена да се бори с противни на нея национализми от всички посоки и няма подкрепа отвън. Как става така, че албанците успяват да изпреварят македонците?
Отговорът е съвсем прост. През 1896 г. Австро-Унгария решава, че създаването на албанска държава под неин протекторат представлява неин държавен интерес, а за целта е необходимо да създадат албанска нация. Тези решения са взети на серия тайни правителствени конференции, започнати във Виена на 17.11.1896 г. и продължили през следващите месеци. На тях се констатира, че целта е изключително трудна, защото трябва да превърнат в нация население, което никога не е имало своя държава през историята и реално нищо не го обединява – нито език, нито религия, нито писменост, а общественият им живот е затворен в местни, враждуващи помежду си кланове. Все пак ще бъде изготвен подробен план, който ще бъде доработван и през следващите две години. От самото начало като главна цел ще бъде издигната разбуждане сред албанците на национална идея с цел създаване на национална държава (Толева, 87). Целта е много ясно формулирана в Меморандума на консула в Скутари – Ипен, от април 1897 г.: „За да може у тях да се формира национално чувство и да се постигне национално обединение“ (Толева, 444).
Планът включва създаване на австрийски консулства във всички значителни албански градове, вербуване на агенти от местното население, подкупване на албанските първенци, раздаване помощи на бедните в Албания с цел спечелването на симпатиите им и защита на албанските активисти пред турските власти. Важна цел е отваряне на албанско списание, водено от албанец, но финансирано тайно от Австро-Унгария, което да пропагандира албанската национална идея. За целта започва да се финансира списанието на Феик бей, като дори и материалите за публикуване се подготвят от австрийската дипломация. Пристъпва се към създаване на история на Албания, албанска граматика, албански национални карти и подобни неща. Тук обаче Австро-Унгария се сблъсква с тежък проблем. Отсъствието на оформен албански литературен език и писменост, разбираема за хората в бъдеща Албания. Още повече че малцина въобще знаят да четат. Налага се Австро-Унгария да ангажира своята академия и част от училищата и университетите си, където въвежда изучаване на албански език с цел създаване на кадър от образовани албанци и отваряне на училища на албански език в Албания, където дотогава в училищата са се ползвали други езици, като италиански. За целта се раздават стипендии и хонорари, а на завършващите се осигурява работа в отворените от Австро-Унгария училища, които самите се намират на австрийска издръжка. Започва вземане на албанци на работа в австрийски фирми. Книгите и списанията се раздават безплатно с помощ на австро-унгарската дипломатическа мрежа, но с много малък успех (Толева, 100-106).
При това се налага Австро-Унгария да работи много прикрито, за да не стане очевидно към какво се стреми и така да предизвика съпротива сред самите албанци или гнева на турските власти, без чието мълчаливо съгласие или поне затваряне на очите не би могло нищо да се постигне. За целта трябва да се внушават внимателно идеи на албанците, за да могат те същите да ги представят като свои молби пред австро-унгарските власти. Така действията на Австро-Унгария ще могат да се представят като отговор на настойчивите молби на самото население, а не като на австрийска пропаганда (Толева 191, 192). Взети са мерки чрез научни и новинарски публикации в чуждия печат да се създаде впечатлението, че албанците са нация, която се буди и сама търси правата си. По този начин се търси спечелването на европейското обществено мнение и се подготвя идеята, че при бъдеще разпадане на отоманската империя Албания трябва да стане национална държава.
Австро-Унгария осъзнава, че без албански училища, в които да се учи на албански, развитие на албанска национална идея би била невъзможна. През април 1905 г. в един неин меморандум се констатира, че „националното движение съществува и се развива, но е очевидно, че в бъдеще то няма да може да оцелее и да прогресира без съществуване на национални училища“. (Толева, 503). Оказва се обаче ужасно трудно да се създадат такива и същите да привлекат по-голям брой ученици. Австро-Унгария започва с въвеждане на албански в австро-унгарските католически училища в Албания и да подкрепя отваряне на такива сред мюсюлманите, но обучението по албански език рядко успява в някое да събере повече от десетина ученици. Въпреки големите усилия и средства обаче дори и през 1908 г. успехите си остават силно ограничени (Толева, 379, 383, 384, 503, 508).

(Продължава в следващия брой)