115 години от славната илинденска епопея на македонците

ИЛИНДЕНЦИ СЕ БОРИХА СМЕЛО ЗА СВОБОДАТА НА МАКЕДОНСКИЯ НАРОД И ЗА СВОЯТА МИЛА РОДИНА

ЯН ПИРИНСКИ


На втори август 1903 година избухна Илинденското въстание. Борбата против турското робство и подготовката на въстанието се водеше от Вътрешната македонска революционна организация. Накипелият вековен народен гняв преля в героичния подвиг на храбрите борци, които дадоха живота си за свободата на Македония.

Тези хиляди народни борци, които се бориха храбро и проляха кръвта си за освободителното дело на своя народ и родина, ще останат завинаги в националната съкровищница на безсмъртните. А техният пример на любов и саможертва към своя народ и родина ще бъде и като свещен завет към бъдещите македонски генерации.
Дейността на Вътрешната македонска революционна организация по организирането и подготовката на Илинденското въстание бе огромна. Обаче в своята си дейност тя срещна яростния си враг в лицето на българските върховисти, които можаха да навлязат в редовете на организацията, даже и в нейното ръководство, и отвътре да разяждат отговорната им борба за свободна и независима Македония.
Тези наши върли врагове предизвикаха преждевременното избухване на въстанието, като умишлено свикаха Солунския конгрес начело с българския глашатай на двореца Иван Гарванов. На този конгрес присъстваха и лица, които представляваха Централния съвет, без някой да ги е избрал в неговия състав. На конгреса не участваха Гоце Делчев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Сава Михайлов и много още изтъкнати ръководители. Нямало е нито един от нелегалните дейци, както и нито един от дейците в селата. Ето защо Пандо Кляшев недоволно казва: „Конгресът наистина се състоя в Солун, но той не е бил окръжен, нито общ македонски конгрес…”
Гоце Делчев преживял този подъл акт на българските провокатори много тежко. Той положил големи усилия, за да спре това българско дворцово предизвикателство, но вече било много късно.
Поради тези обстоятелства на 30 април 1903 година в Смилево се свика Окръжен конгрес на представителите на Битолския революционен окръг и бе решено обявяването на въстанието да стане през лятото. Окръжният конгрес в Смилево избра щаб от трима души – Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев. С позив-окръжно до „центровете, селските началници и народа” щабът на въстанието в Битолския окръг обяви въстанието на 2 август 1903 година. И въстанието пламна.
Дори и тук, в Битолския окръг, където трябваше да бъде огнището на въстанието, организацията и населението не са разполагали с нужното оръжие за борба с турския аскер. Въпреки това благодарение на самопожертвователността на въстаниците Крушево бе превзето и бе обявена първата македонска република – Крушевската република. Но въпреки нечувания героизъм и смелост, въпреки упорството и самопожертвователността на въстаниците борбата на илинденските борци бе сломена.
Потушаването на въстанието, особено в Битолския окръг, бе придружено с големи жестокости. Опожарени бяха 201 села, 12 440 къщи бяха превърнати в пепелища и 70 835 души останаха без покрив, 4694 души невинни хора бяха убити и над 30 000 имигрираха. В затворите имаше повече от 1000 души, осъдени на дългогодишен затвор.
Така завърши Илинденската епопея, първата, ненадмината и до днес масова революционна акция на македонския народ.
Дълга и мъчителна бе борбата, която македонците водиха с турските поробители. Тя бе двойно по-тежка и непоносима поради факта, че се водеше и със съседните държави на Македония – мераклии да обсебят нашата земя и население. Престъпната и подла българска пропаганда бе втъкана в мрежата на българските върховисти. Плановете и сценариите за действия на тези престъпници идваха директно от българския дворец.
Илинденското въстание бе потушено. Но нечуваният героизъм и смелост на македонския народ продължиха и македонските народни борци и партизани на 11 октомври 1941 година обявиха началото на въстанието против фашистките окупатори. А на 2 август 1944 година бе провъзгласена съвременната македонска държава. Но нашите „добри” комшии не мирясаха.

От посоченото дотук се вижда колко жалко и смешно е днес българските държавници и политици вместо да се засрамят и извинят на македонския народ за извършените върху него злини, те нагло претендират за някаква си обща история. Миражите за Велика България не спират, а това означава, че добросъседство между България и Македония трудно може да се осъществи.