Насилие, политика и памет

СПОМЕНИТЕ НА МИЛЕН РАДЕВ, ИЛИ IN VINO VERITAS

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Вторият интересен момент за нас е изтласкването на спомена и неговото забравяне поради неговата срамност. „И пак казвам, че паметта ми не е много подробна за тези неща. Очевидно имаше налице едно изтласкване назад поради осъзнаване именно на осъдимостта на това, което вършиш. Други всички се събират в помещенията или ходят някъде на занятие или свободно време, а ти отиваш и се срещаш някъде в затъмнена стая с някакъв човек, който имаше един, спомням си и досега, стъклен змийски поглед”. (Груев, 261).
Спомня си случвалото се съвсем случайно. Разказал го е някога на майка си, а жената си водила дневник и го записала. „Майка ми почина през февруари 2007 г. и когато разчиствах нейните книжа, документи и прочие, открих нейни записки, които тя си е записвала по мой разказ, който съм й разказвал, когато съм излезнал от казармата. Тя си имаше календарче и всяка година си е записвала разни неща, какво се е случвало и къде. Тогава аз съм й разказал в общи черти за тази история и колкото и да звучи на мнозина невероятно, след това аз съм го изтласкал това от съзнанието си. Това вече ми даде повод да се замисля и да си припомня за какво ставаше дума и да си избистря тези хронологически събития отпървата и втората година от моята казармена практика“. (Груев, 265).
Ясно е какво би се случило, доколкото не е имало подобен запис. Журналистът Радев не би помнил, че е имало някакво преследване на македонците (а може би и че въобще е имало някакви македонци).
Връщането на неприятния и срамен спомен, и особено във време, когато подобни неща са морално осъдени, изисква отговор. И отговорът от страна на Радев заслужава уважение. Той не само разбира нередността на това, което е вършил, но и се притеснява дали не е навредил някому и търси да провери това.
„Но след като… след смъртта на майка ми и тези неща вътрешно си ги преживях и преоцених, говорих специално с Дянко Марков и водих много дълъг разговор, и той ми каза: „Милене, най-важното е в такива случаи е дали си навредил на някого и знаеш ли какъв е резултатът от твоите донесения. Виж, ако можеш да научиш дали си навредил на някого“. И аз си спомних за едно момче, за което поименно съм говорил, че той беше голям певец на македонски песни и така беше… „македонски националист“. Той беше от Петрич и се казваше Георги Петров. Нито имам точен телефон, нито го знам къде живее в Петрич“. (Груев, 266).
Радев полага сериозни усилия и открива човека, отива му на гости и му признава какво е вършил. За щастие се оказва, че Георги Петров не е бил пострадал (Груев, 267). Обаче невинаги в онова време подобни случаи са имали хепиенд.
Споменът на Радев хвърля светлина върху въпроса защо мнозина не си спомнят за преследването на македонците, дори и когато са били свидетели и дори участници. Причината не е само в това, че се опитват същата по лични или идеологически причини да я прикрият. Има още една – паметта им избирателно забравя подобни спомени, защото нито се вписват в онова, което „би трябвало да бъде“, нито са нещо, което ги интересува, а обратно – нещо, което е неприятно и срамно за тях (когато се явяват участници). Така не само страхът, манипулацията и силата на колективното национално внушение, но и личната неудовлетвореност от миналото могат да доведат до прикриване на тази тъжна истина – преследването на хората с македонско самосъзнание в България. Прикриване дори от самите себе си.
Можем обаче да поздравим Радев за неговата честност да сподели случилото се и да му пожелаем наистина никому да не е навредил! И дано повече хора си спомнят истината.
Следващият спомен, който засяга македонския въпрос, е взетият през юли 2010 г. от Ваня Стефанова Ангелова спомен на 94-годишния по това време Кирил Иванов от с. Дамяница, Санданско. Неговият разказ е пример какво се случва сред хората, които не се интересуват от национални въпроси, когато постоянно са заливани с пропаганда. Тя не може да влезе дълбоко, защото не ги интересува – но неизбежно оставя следи, парчета от себе си, някои от онези най-често повтаряни лозунги или твърдения, които днес наричаме „опорни точки“, неумели опити да се помирят противоречията.
Както и много хора, Иванов не прави разлика между това да живееш някъде, в някоя държава и да си от определена народност. „Ние сме си… ние знаем от дядо, че тука си е Македония… ние тука Пиринска Македония до Гоце Делчев и Благоевградско до Кочериново сме били некогаш под македонско, ама коя година е било, аз съм бил малък още… Ама после вече, като се скара’а Димитров и Тито, айде пак си стана’ме България… Ние сме си се раждали под българско и българи си оставаме“ (Груев, 275). Човекът смята, че някога, когато е бил малък, тук е било Македония, а после пак си станало България, като си противоречи във всеки ред. Това си твърдение свързва с темата за паспортите, в които пише македонец, а след това – българин. Прост начин да си обясниш промените на народността в паспорта ти.
При него освен връзката между това, че си от такава народност под каквато държава живееш, се гледа и друго – той смята, че какъвто ти каже властта, такъв се пишеш: „Нали знаете – къде е властта, там е силата“. Не е протестирал нито когато е писан македонец, нито когато е писан след това българин. Човекът принадлежи към онази добре типична в нашия край група от хора, които нито се интересуват особено от тези въпроси, нито желаят да си имат проблеми или да влизат в спорове по тях. Философията им, родена от постоянния национален натиск, е проста: където живееш – такъв си, каквото ти кажат властите – това си.
Намираме странно наслагване при него на два пласта на народностна идентификация. По-стар – македонски пласт – „ние знаем от дядо, че тука си е Македония“. Той обаче е отхвърлен с времето и върху него е наложен български пласт: „Ама сме си приели българското“. Тук това „ние знаем от дядо, че тука си е Македония. Ама сме си приели българското“ е съвсем красноречиво: от дядо знаем, че тук е Македония (което за него е еднакво на ние сме македонци), но след това не от дядо, ами „ние“ (т.е. по наше време) са приели българското.
Все пак никой човек не е в състояние искрено да приеме, че е напуснал народността, завещана му от дядо му, за да възприеме друга, без да се почувства предател и родоотстъпник. А толкова много хора са били принудени от живковистките репресии да направят това, за да имат мирен живот и спокойствие. Какво е спасението за тях, как успяват да се помирят с това предателство пред себе си? Тук пропагандата им е подала спасително въже: „Понеже македонци и българи – няма различие. Те са един народ, само че едните са, да речем, от тая местност, другите – от друга. Както сега едните се викат шопи нагоре, други се викат такива, други се викат такива, и ние тука – Пиринска Македония до Гоце Делчев и Благоевградско до Кочериново сме били некогаш под македонско, ама коя година е било, аз съм бил малък още“ (Груев, 275). Съвсем простичко, но ефективно – няма противоречие между това, че съм писан различно в паспортите, няма противоречие, че съм се писал различно на преброяванията. Просто „няма различие“.
Много по-важни са неговите спомени за преброяването. Той си обяснява писането в паспорта македонец, не със някакви страховити и измислени твърдения, които видяхме в някои от най-съмнителните спомени в този сборник, а съвсем простичко: „Требвало да се знае, че ние сме македонци, на паспорта ни пишеше „македонец”… Така са се сговориле Г. Димитров и Тито ние дотука да сме македонци, пак тук си живеем, ама македонци да сме, една заблуда…“ (Груев, 275).
Имало ли е насилие? „Немаше по къщите [да ходят, да питат искаш ли да си македонец], имаше събрания се правеха, на събранието се казва, че требва да се пишем македонци. Ние отиваме… Политически дали са пострадали некои по това, не мога да ти кажа“ (Груев, 275). Човекът не знае някой да е пострадал.
Обаче има нещо, което го гложди. Явно не е особено убеден, че „няма различие“ между българи и македонци, или пък разпитващият отново и отново го е връщал към темата с желание да получи по-задоволителни отговори, та Иванов продължава да търси обяснение за това, че се е писал македонец. Забравяйки, че вече се е обяснил чрез тезата за нямане на различие, Иванов издига друга теза: насилие е нямало, но все пак някак си е бил принуден – страхувал се е: „Нали знаете – къде е властта, там е силата. Предварително предупреждават, че доброволно трябва да се напише македонци и… иначе знаете какво ви чака“ (Груев, 275). Явно все пак смята, че има нещо нередно българин да се пише македонец, независимо че уж това е едно и също. Чувства се виновен и желае да намери обяснение, оправданието с „няма различие“ е слабо и недостатъчно за него. Все пак има различие и да се пишеш македонец, значи да се откажеш от това да си българин.
Не е лесно да твърдиш, че винаги си бил българин (нали това е, което се очаква от един разумен съвременен човек в България), обаче си се писал някога македонец, макар да не е имало никакво насилие. Това означава, че си никакъв българин, щом захвърляш без причина народността си или поне позволяваш да я заменят с едно географско име.

(Продължава в следващия брой)