Когато фактите говорят, “ветропоказателите” стават за смях!

С БАСНИ СРЕЩУ ИСТИНАТА, СЪС СТРАХ СРЕЩУ ПРАВОТО

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


„Това трябва даже да се засили, за да изпъкне предателството, даже и да сме напълно уверени, че утре Македония ще бъде независима. Предпочитам да бъда афоресан и изгонен от независима Македония, отколкото да тръгна против България, която се пожертвува за Македония”. (пак там, бел. 27). Александров също е бил категорично против „сегашното настроение“, но не е искал да влиза в конфликт с настроенията на мнозинството македонци. Напротив, той съвсем съзнателно и доста подло ще опита да ги използва за целите на българщината. Това е ново и важно тежнение сред пробългарски настроените македонци, които, сблъсквайки се с все по-категоричното отхвърляне от македонския народ на техните желания, ще се опитват да постигнат целите си, манипулирайки и възползвайки се именно от македонските национални настроения, насочвайки ги в посока, категорично неприемлива за самите македонци.
Така Александров и Протогеров, които през 1919 г. правят всичко възможно на Парижката мирна конференция Македония да се даде на България и с действията си до голяма степен минират усилията на македонската емиграция и македонското движение за получаване на независимост, след това, сблъсквайки се с пълната непопулярност на своите схващания сред македонската емиграция и сред македонците в Македония, променят своите лозунги и започват да излизат девиза за автономна, а след това и независима Македония, и да използват речник, внушаващ на моменти македонски национализъм. Така те успяват да спечелят постепенно революционните сили в Пиринска Македония, верни на традициите на Сандански, македонската левица и традиционните македонски сепаратисти. Когато Александров отива твърде далеч в отстъпките си, е убит и убийството е използвано, за да се унищожат всички онези лидери, които искрено се застъпват за македонската независимост. Новият деребей Иван Михайлов продължава играта на Александров дотогава, докато
отстъпките пред натиска на идещия отдолу македонски национализъм не стигат опасно далеч и организацията му е закрита.
В ново време по подобен начин хора като Любчо Георгиевски и Доста Димовска се преструваха на македонски националисти, експлоатираха желанието на македонците за независимост и антисръбските им настроения, за да яхнат македонското национално движение и да го експлоатират за български, и то антимакедонски цели. Тази тема заслужава специално и отделно разглеждане – за съжаление мястото не позволява да се разпростирам много в тази насока. Достатъчно е да се посочи следното важно заключение, а именно, че след Първата световна война реално българската идея в Македония е бита карта и е непопулярна сред обикновеното население, и именно поради това привържениците на българската идея са принудени да маневрират, кокетират, хамелеонстват и хитруват. Подобно на изгубилия силата си Крали Марко, който е трябвало да побеждава след това с хитрост, така и българската идея в Македония, изгубвайки силата си през балканските и Първата световна война, е принудена да се бори за победа чрез хитрост и манипулация. И се получава забележителен поврат – българските националисти, обвиняващи дотогава сръбските, че са използвали „македонизма“ като съюзник с цел да изтласкат българщината, полека и прикрито започват да правят тъкмо това, в което са обвинявали сърбите – да се опитват да използват „македонизма“, за да постигнат своите цели. Положението се променя и българщината в Македония се оказва в онова състояние на безсилие, в което се е намирала сръбщината през 1880-те години.
Само „македонизмът“ запазва и дори разширява своята потенциална и реална сила.
Проявите на македонско самосъзнание преди резолюцията на Коминтерна от 1934 г. са не само много, но и зачестяват с времето. Разбира се, не е възможно да се посочат всичките – твърде много са и все повече се откриват. Достатъчно е няколко за илюстрация.
На 22 април 1923 г. един македонец в България изпраща писмо до председателя на националния комитет на македонската емиграция в България. Не е посмял да се подпише с името си (времената не са били от най-безопасните), но писмото е запазено в архива на Македонския национален комитет. То е още един пример за това, което мнозина македонци са си мислели, но което не са се осмелявали да кажат официално и публично:
„Господин Председател,
Считайки се за македонец и като такъв не оставяйки непрочетени вестниците – органи на двете македонски организации, с неудоволствие Ви обръщам внимание, г-н Председателю, на следното: на много места във вестниците се среща думата „българи от Македония“ или „македонски българи“. Следейки събитията преди войните, по време на войните и от времето на създаване на Екзархията, дойдох до заключение, че всички страдания и причината да не можем да получим свобода в нашата измъчена родина е в това, че първо, въпреки че имаме разлики с Царство България, и второ, изтъквайки нуждата от тези разлики, заявявам, че ние, македонците, в миналото сме правили грешки за извоюването на нашата свобода, а в последно време някои от тези грешки се отстраниха, но главната още не е отстранена, а именно: „българи“. Не би трябвало никак и никъде да се споменава тази дума, когато и самият Вие много добре знаете откъде произлиза тази дума и че ние не сме никакви българи, а можем с гордост да се наречем македонски славяни.
Също така и избитите в село Гарван (Радовишко) двадесет и двама невинни селяни са наречени „българи“, докато всъщност това бяха македонски славяни.
Повторно Ви обръщам внимание, г-н Председателю, че докато се споменава тази дума „българи“, никога няма да видим свободата на нашата многострадална земя Македония.
Писмото да се публикува още в следващия брой на вестника, орган на македонската емиграция.
Смятайки, че ще вземете под внимание горното, оставам,
С почит: Македонец
Забележка
Господин Председателю,
Трябва да се взе ме пример от онази дива, некултурна страна Албания, която мълчешката и без проливане на човешка кръв получи свобода благодарение само на това, че никога (жителите й – б.р.) не са променили името „албанци“.

Та затова, ако продължим още с това чуждо за нас, македонците, име „българи“, 60 години сме се борили с всички средства за нашата свобода и нищо не постигнахме, а също така и още 160 години да се борим, вярвам, че пак същото ще си остане.

Затова обърнете внимание на горното, за да получим онова, което всички искаме, а именно: свободна, независима Македония.
С почит: Същият“
(Документи, 2, 266, 267)
Писмото, разбира се, не било публикувано, но поне се запазило в архива.
Вече цитирах словото на Димитър Благоев в българския парламент. Наистина изключителна храброст. И не единствена. Ето едно подобно слово на изтъкнатия македонски деец Христо Трайков, произнесено през 1932 г.
Хр. Трайков (раб): „…когато те не дават на македонското население от Петричкия край да каже дори и най-големите си болки, не му се дава да говори по това, което е най-необходимо да се направи, по това, което го свързва с непосредственото му съществувание? Изнася се постоянно в пресата, че тоя край в икономическо отношение напоследък е поставен извънредно зле. Изнесе се даже чрез изявленията на един депутат от македонската парламентарна група, че населението в тоя край поради липса на средства да си набави храни е било принудено да мели царевицата заедно с кочаните, та с нея да се храни. А да не се забравя, че населението там така или иначе представлява национално малцинство, потиснато, защото за нас, македонците, Македония е поробена в трите й части, разделена на три части.
…Може би ще се помъчите да отхвърлите това, че Македония под българска власт е поробена, но факт е, че в. „Македония” ежедневно изнася, че причината за лошото икономическо положение, в което е изпаднал македонският народ в Сърбия, е била сръбската диктатура. Щом като за лошото икономическо положение на нашия македонски народ в Сърбия причината е била сръбската диктатура… тогава ще трябва логически да се заключи, че и за лошото икономическо положение на населението в този край причината също така е не само българското правителство… но и ония, които от 9 юний насам са се настанили там и го грабят така, както и турчинът не го е грабил… Благодарение на това, че българските правителства до днес са гледали на този народ малко по-иначе, или, с други думи, така както гледат на него гръцките и сръбските тирани, благодарение на покровителството, което се прави на онези развилнели се и изгубили всякаква съвест македонци… македонското население е стигнало до положение да яде кочаните на царевицата”. (Стенограма, 19 април 1932 г. (Народна воля, февруари 2009), http://www.narodnavolja.com/articles2009/02/txt06.as)

mk/?pBroj=762&stID=2185). Италианците, които имали сериозни интереси в Албания, информацията събрали от самите села. Италианският генерал Енрико Телини, член на комисията за определяне на границата между Югославия, Гърция и Албания, получава задача да определи етнонационалните чувства на населението на 18-те македонски села край Охрид и Преспа. В своя доклад до Мусолини през 1923 г. той пише: „При характеризирането на тези села нарочно използвах общото обръщение македонски, а не български, защото навсякъде, когато запитвах жителите за тяхната националност, те винаги отговаряха еднакво с думата „македон“, когато аз допълнех „булгар“, те отговаряха „македон“. Езикът, който те говорят в семействата и който с незначителни изключения е единственият, който
разбират, е този, който е познат под името македонско наречие…“ (Виктор Цветановски, Определуњајќи се како Македонци селаните го спасиле „Св. Наум“, 16 октомври 2006 г., Утрински весник). След края на войната Македония отново е посещавана от чужденци и е обект на интерес на чужди дипломации и разузнавания. Така се появяват нови констатации за самосъзнанието на македонското население. Германският социалдемократ Херман Вендел посещава Македония през август и септември 1920 г., като систематично разпитвал хората какви са. В Битола записал следното: „Славяните наричат навсякъде себе си македонци, стоейки между сърбите и българите” („Die Slawen nennen sich wie überall Makedoncí, stehen zwischen Serben und Bulgaren, können so und können auch so”, Nada Boshkovska, “Das jugoslawische Makedonien 1918-1941: eine Randregion zwischen Repression und Integration”, Böhlau Verlag Wien, 2009). За това, което е узнал в Егейска Македония през 1923 г., до Форин офис пише полковник А. Корфи: „Ние неизменно чувахме една и съща история за „лошата администрация”. Те искат насила да ни направят гърци по език, религия, по чувства, по всякакъв начин. Ние служехме в гръцката армия и се бихме за тях, а сега те ни обиждат, наричайки ни „проклети българи“… На моя въпрос „Какво искате вие – автономна Македония или Македония под
България?“, техният отговор бе генерално еднакъв: „Ние искаме добра администрация, ние сме македонци, не гърци или българи“ (Foreign Office document O371/8566). Същата информация, но за Вардарска Македония, дава друг агент на Форин офис – Р.А. Галъп, който на 19 април 1926 ще напише: „Хората, които срещнах, настояваха да наричат себе си не сърби или българи, а македонци. Изглежда не е останала любов към българите.“ (British Foriegn Office, FO 371/11405, Kennard (Belgrade) to A. Chamberlain, 21 April, 1926. Enclosure, R.A Gallop, Conditions in Macedonia, 19 April, 1926, p1. Cited in A. Rossos, The British Foreign Office and Macedonian National Identity, 1919-1941, p. 10). В друг документ на Форин офис от същата година директно се констатира, че „македонските славяни се смятат и наричат македонци“ (British National Archives, FO 371/11337, Enclosure, 23 April, 1926). Две години по-късно в архивите на същата институция откриваме интересната мисъл, според която не бива да се дава на македонците име, което съвпада с част от територия със същото име, „само защото славяните в Македония наричат себе си македонци“ (FO 371/12856, Sargent (London) to Sperling, 22 October, 1928). Както виждаме, опитите да бъдат прекръщавани македонците не са от вчера. Лондонската дипломация добре е знаела какви са чувствата на македонците. Тя констатира повече пъти това. Например: „Славофонната популация в
сръбска Македония дефинитивно гледа на себе си като на различна от сърбите. Ако попитате за тяхната националност, те отговарят, че са македонци и че говорят македонски диалект“. Също: „Населението тук е не повече сръбско, отколкото македонците в Сърбия – те говорят македонски и наричат себе си македонци.“ (British Foriegn Office, FO 371/11245, p. 2 and p. 3. A.Rossos, The British Foriegn Office and Macedonian National Identity, 1918-1941, p. 11). Затова и не е чудно, че към през 30-те години английската дипломация съвсем съзнателно ще вземе позиция, че макар македонците да имат всички белези като отделна нация, не е в интерес на правителството на Великобритания да се създаде македонска национална държава.
Отделни проблясъци пробиват и в книги, написани от хора от държавите окупатори. В книгата на Александър Андреевич „Струмица, земя и народ”, издадена в Ниш през 1923 г. (с. 36), намираме следния интересен разговор: „Вие, разбира се, сте сърбин. – Е така сега. Когато бяха тук българите, аз бях българин. Стъпнаха тук сърбите – аз съм сърбин. Ама съм християнин. – Искате да сте по-близки до гърците? – Е, не, джанъм. Грък е нещо друго, аз съм македонец“.

mk/?pBroj=762&stID=2185). Италианците, които имали сериозни интереси в Албания, информацията събрали от самите села. Италианският генерал Енрико Телини, член на комисията за определяне на границата между Югославия, Гърция и Албания, получава задача да определи етнонационалните чувства на населението на 18-те македонски села край Охрид и Преспа. В своя доклад до Мусолини през 1923 г. той пише: „При характеризирането на тези села нарочно използвах общото обръщение македонски, а не български, защото навсякъде, когато запитвах жителите за тяхната националност, те винаги отговаряха еднакво с думата „македон“, когато аз допълнех „булгар“, те отговаряха „македон“. Езикът, който те говорят в семействата и който с незначителни изключения е единственият, който
разбират, е този, който е познат под името македонско наречие…“ (Виктор Цветановски, Определуњајќи се како Македонци селаните го спасиле „Св. Наум“, 16 октомври 2006 г., Утрински весник). След края на войната Македония отново е посещавана от чужденци и е обект на интерес на чужди дипломации и разузнавания. Така се появяват нови констатации за самосъзнанието на македонското население. Германският социалдемократ Херман Вендел посещава Македония през август и септември 1920 г., като систематично разпитвал хората какви са. В Битола записал следното: „Славяните наричат навсякъде себе си македонци, стоейки между сърбите и българите” („Die Slawen nennen sich wie überall Makedoncí, stehen zwischen Serben und Bulgaren, können so und können auch so”, Nada Boshkovska, “Das jugoslawische Makedonien 1918-1941: eine Randregion zwischen Repression und Integration”, Böhlau Verlag Wien, 2009). За това, което е узнал в Егейска Македония през 1923 г., до Форин офис пише полковник А. Корфи: „Ние неизменно чувахме една и съща история за „лошата администрация”. Те искат насила да ни направят гърци по език, религия, по чувства, по всякакъв начин. Ние служехме в гръцката армия и се бихме за тях, а сега те ни обиждат, наричайки ни „проклети българи“… На моя въпрос „Какво искате вие – автономна Македония или Македония под
България?“, техният отговор бе генерално еднакъв: „Ние искаме добра администрация, ние сме македонци, не гърци или българи“ (Foreign Office document O371/8566). Същата информация, но за Вардарска Македония, дава друг агент на Форин офис – Р.А. Галъп, който на 19 април 1926 ще напише: „Хората, които срещнах, настояваха да наричат себе си не сърби или българи, а македонци. Изглежда не е останала любов към българите.“ (British Foriegn Office, FO 371/11405, Kennard (Belgrade) to A. Chamberlain, 21 April, 1926. Enclosure, R.A Gallop, Conditions in Macedonia, 19 April, 1926, p1. Cited in A. Rossos, The British Foreign Office and Macedonian National Identity, 1919-1941, p. 10). В друг документ на Форин офис от същата година директно се констатира, че „македонските славяни се смятат и наричат македонци“ (British National Archives, FO 371/11337, Enclosure, 23 April, 1926). Две години по-късно в архивите на същата институция откриваме интересната мисъл, според която не бива да се дава на македонците име, което съвпада с част от територия със същото име, „само защото славяните в Македония наричат себе си македонци“ (FO 371/12856, Sargent (London) to Sperling, 22 October, 1928). Както виждаме, опитите да бъдат прекръщавани македонците не са от вчера. Лондонската дипломация добре е знаела какви са чувствата на македонците. Тя констатира повече пъти това. Например: „Славофонната популация в
сръбска Македония дефинитивно гледа на себе си като на различна от сърбите. Ако попитате за тяхната националност, те отговарят, че са македонци и че говорят македонски диалект“. Също: „Населението тук е не повече сръбско, отколкото македонците в Сърбия – те говорят македонски и наричат себе си македонци.“ (British Foriegn Office, FO 371/11245, p. 2 and p. 3. A.Rossos, The British Foriegn Office and Macedonian National Identity, 1918-1941, p. 11). Затова и не е чудно, че към през 30-те години английската дипломация съвсем съзнателно ще вземе позиция, че макар македонците да имат всички белези като отделна нация, не е в интерес на правителството на Великобритания да се създаде македонска национална държава.
Отделни проблясъци пробиват и в книги, написани от хора от държавите окупатори. В книгата на Александър Андреевич „Струмица, земя и народ”, издадена в Ниш през 1923 г. (с. 36), намираме следния интересен разговор: „Вие, разбира се, сте сърбин. – Е така сега. Когато бяха тук българите, аз бях българин. Стъпнаха тук сърбите – аз съм сърбин. Ама съм християнин. – Искате да сте по-близки до гърците? – Е, не, джанъм. Грък е нещо друго, аз съм македонец“.

(Продължава в следващия брой)