Факти и документи от миналото

ИЗ СТАРАТА ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ

Ив. Велков


. Обаче митрополит Йосиф – казва сръбския Св. синод, – не е могъл да отпътува в Скопие, понеже на 17 март с.г. министърът на вътрешните работи съобщил на синода „че засега не може да издаде позволение за пътуване в Скопие на Негово Високопреосвещенство митрополит Йосифа” и счита, че в това време по-добре би било Св. синод да извика известен брой свещеници из Македония, които да му дадат сведения за положението, в което се намира Православната църква в Скопската епархия и в цяла Македония. Сръбският Св. синод отговорил на 19 март на министъра на вътрешните работи, като му изказал благодарност за готовността му със своето посредничество да осъществи тази среща, за която синодът обещал „да съобщи на заинтересуваните архиереи да приемат и да изслушат свещениците от поверените им епархии”.
Между това министърът за Македония (в съюзното югославско правителство) Емануил Чучков с писмо от 19 юли с.г. до сръбския Св. синод поискал от него да отдели съответната сума, която законно се пада на свещениците в Македония, 15 000 000 динара, която синодът получил от съюзното Министерство на финансите за нуждите на Православната църква в Югославия. На министъра отговорил митрополит Йосиф (като администратор на Сръбската патриаршия) с писмо от 28 юли с.г., че ще бъдат подпомогнати и македонските епархии, „када се врате у крило своје матере цркве, а дотле би било неприродно и нелогично да она помаже ону децу коул се Іьенога крила самовольно одричу”.
Председателството на Демократическа федерална Македония с писмо от 25 юли с.г. препратило „Администратору на Српскава патриаршія” писмо на „Инициативния отбор на организиранйе Православната црква в Македонјя” №93 от 23 юли с.г. В това писмо се казвало, че в своето редовно събрание от 18 юли т.г. свещеничеството на Скопската епархия разгледало между другото и „тенденциозните предизвикателства от страна на митрополита Йосифа, администратор на Српската патриаршия”, именно: 1) изпраща на църквите във Федерална Македония „Гласник Српске правосл. цркве”; 2) организувал е Скопски духовен съд във Враня; и 3) разпределил паричните помощи за Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска епархия. Свещеничеството на Скопската епархия изказва своя протест, че се изпраща „Гласник Српске православној цркве” на адрес „Српској православној цркви у Скопльу, Штипу, Кратову, Битолу, Охриду и т.н., защото в Македония – казвало се е в горното писмо, – не съществува Сръбска православна църква, а Македонска, народна, православна, Св. Климентова църква, за която македонският народ взел своя резолюция на 4 март 1945 година с желание да добие своя народен владика, който ще бъде възобновителят на старата Св. Климентова архиепископія во град Охрид”.
Свещеничеството също така протестира, че устроеният духовен съд във Враня сее раздор, като изпраща свещеници във Федерална Македония. „Старото време – казвало се в писмото на инициативния комитет, – помина и дойде ново, и наш народ сака да построи Климентова Македонска църква, имайки га сите исторически и канонски права”.
Относно третото обвинение се казвало, че разпределената от Сръбската патриаршия парична помощ от 100 000 динара за всяка епархия в Македония ще бъде одобрена от македонския народ, „ако биде изпратена преку нашето Федерално Македонско правителство, во које постоји и Верска комисіа, а „да не бъде разпределена от „гореспоменатия администратор”(= митр. Йосиф).
По повод изложеното писмо на Македонския инициативен комитет сръбският Св. синод се занимал обстойно с целия въпрос, създаден в Македония, в заседанието си на 22 септември 1945 г. и взел решение, в което изложил целия ход на въпроса, както по-горе описах, и привел следните мотиви:
Епархиите в сегашна Федерална Македония – Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска, са „съставен дял на Сръбската православна църква и тяхното православно население попада под църковната юрисдикция на Сръбската църква не само от 1920 г., когато тези епархии по редовен и каноничен път са присъединени, по право са върнати под крилото на обединената Сръбска православна църква, за което свидетелства и томосът на Цариградската вселенска патриаршия за тяхното присъединение, но и много по-рано тези епархии са били в единство с Ипекската патриаршия, от която временно са били отцепени по силата на историческо политическите обстоятелства.

При това в тези епархии сега съществува като единствена призната каноническата и законна юрисдикция на Сръбската православна църква, която е призната и потвърдена от всички останали православни автокефални църкви и от всички отечествени държавни закони и власти, а наред с това тези епархии имат и свои законни канонически избрани и поставени от страна на Светия архиерейски събор на същата Православна църква архиереи, които запазват в тези епархии всички свои йерархически права и длъжности през време на българската окупация. Вследствие на това положение на нещата всяка акция, която отива във вреда на каноническата юрисдикция на Сръбската православна църква в тия краища и отхвърля каноническите права на законната и призната сръбска йерархия в споменатите епархии, е неоснователна и е неканонична, и всички ония, които водят такава акция и я поддържат, ще понесат всичката отговорност пред каноните и законите, които защитават каноническия и църковен ред в цялата Православна църква. Защото отцепването от каноническата йерархия и създаването на независима църква в тия краища според каноните не може да се проведе, нито да се провъзгласява без званието и съгласието както на майката църква, към която тя спада, така и на нейната каноническа йерархия, която е нарочно призвана да цени и застъпва религиозните и църковни потребности на своето законно паство. Това е обща каноническа норма, призната в православното каноническо право и в православния свят изобщо”.
След това синодът привежда 39-о апостолско правило и 57-о правило на Лаодикийския събор, според които народът и клирът не могат без своите канонически епископи да предприемат нещо, което изменя каноническия ред; също и 31-о апостолско правило, което забранява на презвитерите да нарушават единството на църквата, като ги заплашва с низвержение, а миряните – с отлъчване от църквата, ако не прекратят общението си с такива свещеници разколници и не се върнат при своите епископи. След тази мотивировка, която счита за историческо-каноническа, сръбският Св. синод заявява:
„1) не може да признае никаква самостойна и независима църква във Федерална Македония, която е провъзгласена без волята и съгласието на майката църква и на нейната каноническа йерархия в тия краища, която на първо място е призвана да тълкува волята на народа в църковните работи като фактор, който първенствено се грижи за народа Господен и дава отчет за него;
2) счита провъзгласяването за някаква независима Македонска православна Климентска църква, обявена в Скопие на 4 март 1945 година от страна на някакъв уж църковно-народен събор, за съвсем самовластен и неканоничен акт;
3) не признава и осъжда всяка акция и дейност на самозвания инициативен комитет за организиране на Православна църква в Македония, който незаконно е заграбил църковното управление в тамошните епархии и без знанието и одобрението на техните законни архиереи е предприел работи, които не спадат под негово ведомство („надлежност”) и с това заплашва съществуването на църковния ред и руши единството на църквата, като създава разкол в църквата и безредие;
4) поканва цялото благочестиво свещеничество и честния православен народ в епархиите Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска да се обръщат към своята законна каноническа йерархия, да се покоряват на нейните законни съвети и наредби и в единение с нея, чието завръщане трябва по-скоро да стане възможно, да уреждат всички свои църковни нужди в тия епархии в духа на каноническите предписания”.
Това решение на сръбския Св. синод е обнародвано в официалния му орган „Гласник Српске православне цркве”, бр. 10 от 1 ноември 1945 г.
Както виждаме, Сръбската патриаршия счита Македонската православна църква за самозвано, неканонично и незаконно учреждение, понеже епархиите във Федерална Македония уж са неразривна част на Сръбската православна църква и те си имат архиереи, които чакат само позволение от държавната власт, за да се върнат и вземат управлението на своите епархии. Нека ми бъде позволено да изтъкна, че всяка една поместна църква, подобно на всяка държава, пази границите на своя диоцез и не признава отцепването на области, които се намират под нейна духовна власт. При такива случаи ощетената поместна църква привежда в защита на своите интереси досущ същите основания, каквито излага сръбският Св. синод. Тя е майка църква за отцепената област, нейната йерархия е каноническа и единствено имаща право да ръководи православния клир и народ в тази област. Тая мотивировка е стереотипна, особено в синодните актове, с които Царигр. патриаршия осъжда отнемането на нейни епархии и отцепването на някой православен народ от нейното ведомство. Също и Охридската архиепископия считала учредената в 129 г. Сръбска архиепископия за незаконна, защото дотогава Сърбия се намирала под ведомството на Охридската църква и без знанието на нейния синод се отцепила от охридския престол. Против тоя акт охридският архиепископ Димитър Хоматиян е протестирал и порицал с остро писмо първия сръбски архиепископ Сава (св. Сава), когото обвинил, че произвел смут в църковните работи, като въпреки каноните добил архиерейски чин и се втурнал в чужда епархия, „в Сърбия, която се намира в Охридския диоцез, и с това подвъргнал себе си на наказанието на божествените канони, или по-добре казано, унищожил добре установените от отците определения”. Но въпреки тоя протест Сръбската църква продължавала да съществува и се намирала в общение с другите православни църкви, а по-късно дори самата Охридска архиепископия я признала за канонична и взела участие (чрез своя архиепископ Николай) в провъзгласяването ѝ за патриаршия (1346 г.).
Сръбският Св. синод не може да не противодейства, щом той още живее със старото великосръбско гледище и не иска да се съобрази с новите политически условия. Веднага трябва да се изтъкне, че историческата обосновка на синодалното решение не съответствува напълно на историческите факти. В Македония държавната власт често се е менила, но църковната власт в лицето на Охридската архиепископия е била една и съща близо осем века (от края на X в. до 1767 г.). Нейна средищна и най-здрава област била именно днешна Федерална Македония с градове Охрид (седалище на архиепископа, наричан и патриарх), Скопие, Битоля, Дебър, Велес и др. От тези градове само Скопие и съседните му селища били под духовната власт на Сръбската църква през времето, когато били подчинени на сръбската държава (от 1282 г.), също и в турско време от 1557 г., когато Ипекската архиепископия била възстановена, до 1766 г., когато тя била унищожена. Но това е станало по насилствен начин, а не по силата на канони и древни закони. Сръбските крале са откъсвали епархии от Охридската архиепископия, щом ги завладявали, и веднага са ги присъединявали към Сръбската архиепископия и й оставили ония епархии, които тя имала до тоя момент в Македония и Албания. В турско време пък везирът Мехмед Сокологлу, като възстановил Ипекската архиепископия (унищожена била към 1460 г.), й подчинил и несръбски епархии – под нейно ведомство били Скопска, Кюстендилска, (с градовете Щип и Кратово) и Самоковска епархия.
След унищожението на Ипекската и Охридската архиепископия Македония се намирала под духовната власт на Цариградската патриаршия до учредяването на Българската екзархия (1870 г.), а след това юрисдикцията на Царигр. патриаршия била съвсем отречена от населението на днешна Федерална Македония и само тук-там някое малцинство я признало, страхувайки се от схизмата, произнесена в 1872 г. от Цариградската патриаршия над Българската църква. В ново време за пръв път се настани сръбски владика в Македония през 1902 год., когато сърбинът Фирмилиян бе поставен в Скопие за патриаршийски митрополит наред с екзархийския митрополит Синесий в същия град. След това патриаршията постави сърбин епископ за управляващ на образуваната от нея Велешко-Дебърска епархия, гдето имаше екзархийски митрополити в градовете Велес и Дебър. След Букурещкия мир (10.VII.1913 г.) от Вардарска Македония бяха изгонени всички екзархийски митрополити (охридският, дебърският, битолският и велешкият), а след Ньойския договор (1919 г.) биде отнета и Струмишката епархия (без Петрич). В Македония се настани сръбска църковна власт, без да пита за волята на паството, като само pro forma сръбското правителство взе съгласието на Цариградската патриаршия за тази промяна. Оттогава чак до пролетта на 1941 г. Вардарска Македония бе под ведомството на Сръбската църква чисто и просто по насилие на държавната власт. Наистина сръбската църква формално е приела духовната власт на Македония от Цариградската патриаршия и може да се счита, че тя не е отнела чужда църковна област, което строго се забранява от каноните. Обаче видяхме, че самата Цариградска патриаршия в 1767 и 1767 г. си подчинила македонските епархии, след като издействала от султана да бъдат унищожени без законно основание славянските архиепископи Ипекска и Охридска. При това тази грешка на турската власт била поправена с фермана за учредяване на Екзархията. Султан Абдул Азис, имайки предвид волята на православното население, освободил от властта на Цариградската патриаршия три македонски епархии – Велешка, Охридска и Скопска, и издал берати за ехзархийски митрополит в тези епархии. Също и приемникът му Абдул Хамид на същото основание издаде берати за екзархийски митрополити и в други македонски епархии (Неврокоп, Струмица, Битоля и Дебър). Наистина той даде берат и на скопския сръбския митрополит Фирмилиан, но с цел да раздуха раздорите между населението в тази епархия. При това паството на тоя митрополит беше твърде малочислено. То съставляваше незначителна част от същото население… Така че в действителност Сръбската църква е отнела екзархийски епархии и паство, тъй както в 1878 г. тя си е присъединила две екзархийски епархии Нишка и Нишавска (Пиротска) поради включването на тая област в пределите на Сърбия, без да се обърне към Българската екзархия, за да добие формално съгласие. В същност в това отношение тя не е направила нещо по-тежко от това, което сторила Румънската църква с Добруджа (в 1878 и 1913 г.). Руската църква с Грузия (1801 г.) и Бесарабия (1312 и 1878 г.), или още по-рано Цариградската патриаршия с Търновска България (1393 г.). Изхождало се от гледището, че щом се установи нова държавна власт в една област, автоматично се установява там свързаната с тая държава църковна власт, види се, съгласно с юридическото начало във Византийската империя, според което гражданското устройство определя църковните епархии [**], или по-скоро съгласно с новия принцип Cujus regio etus religio (или ecclesia), приложено към Източната църква, е прието във всяка държава с многобройно православно население да има отделна поместна църква. Зачита се стремежът на държавата, духовният живот на поданиците й да е независим от външна църковна власт. На това основание са били основани много поместни (автокефални и автономни) православни църкви: Грузинска (VI в.), Българска (870 г.), Руска (990 или 991 г ). Сръбска (1219 г.). Унгаро-влашка (1359 г.), Молдавска (в началото на XV в.). Черногорска (XVIII в.), Румънска (1864 г.), Еладска или Гръцка (1850 г.), в най-ново време Алабинска (1922 г.), Полска (1825 г.), Естонска, Латвийска, Литовска, Финландска и Чехословашка. Обаче същият принцип има и обратна страна. Щом падне една държавна власт в известна област, то автоматично си отива и църковната власт, която я съпровожда. Приложено това начало към сръбската църковна власт в Македония, тя губи своето законно основание да действува там, щом Македония не се намира под властта на сръбската държава. По силата на това именно Сръбската църква изгубила ведомството си в Скопската област, щом тя паднала под властта на Прилепското кралство и после на турците (в края на 14 в.); също така и във Вард. Македония през първата и втората всеобща война. По тази причина в края на XVII в. тя изгубила властта си дори над сръбското население в Австрия и там била учредена друга сръбска поместна църква с център Сремски Карловци. Сега Федерална Македония е самостойна държава в съюзната Югославска република. Съгласно с горепосоченото църковно административно начало, тя има право да бъде и църковно самостойна, или иначе казано – православното население (клир и народ) в нея има право да иска образуването на отделна самостойна Православна църква в пределите на македонската държава толкоз повече, че, както казах по-горе, това население не е от сръбска народност (нито по произход, нито по бит и език, нито по характер, нито по история) и то не се признава за сръбско по смисъла на 34-о апостолско (правило) [***], всеки народ има право да образува отделна поместна църква.
И в старо време и в ново време Православната църква зачита народностния принцип. Народността е психофизическа обществена сила, която, присадена към Божията лоза – И. Христа, се облагородява и става ценен фактор за духовното развитие на всеки народ. Поради това отделни поместни църкви съществували като канонически величини и между народи, които не са живеели в свои национални държави. Обособяването на Антиохийската църква (патриаршия) се е дължало не само на това, че Сирия с главен град Антиохия е съставлявала една гражданска административна цялост в Римската и после Византийска империя, а защото била и национално различна от другите области. По същата причина след падането на България под властта на Византия (1018 г.) последната позволила да съществува автокефална Българска църква наред с Цариградската патриаршия. Също и в Австро-Унгария въз основа на принципа на народността са били основани няколко православни църкви: Карловачка (за австрийските православни сърби), Сибинска (за трансилванските румъни), Буковинска. На тези основания (политическата самостойност и отделен народ) в Съветска Русия веднага след Октомврийската революция (7.XI.1917 г.) Грузия била освободена от ведомството на Руската църква и била възобновена унищожената преди повече от сто години автокефална Грузинска църква начело с католикос (= патриарх), както тя е съществувала преди присъединението на Кавказ към Русия (1801 г.). Точно същото отношение трябва да се поддържа и към току-що основаната поместна Македонска православна църква. Тази църква не е нова, а е съществувала преди 150 години под името Охридска архиепископия и сега тя отново се извиква на живот поради това, че Македония, която чрез нейната нравствена мощ била духовно суверенна сила, сега е и политически самостойна величина. Както православният сръбски народ има право на църковна независимост, така и несръбското православно население, което съставя главната част от жителите във Федерална Македония, трябва да се радва на тази правдина в името на свободата и равноправието на югославските народи. Ако Сръбската църква се въодушевява от новия дух, който твори държавния живот във Федеративна Югославия, тя трябва да се радва на този подем на църковния живот във Федерална Македония и да действа да се благоустрои по-скоро възобновената Св. Климентова Охридска архиепископия, която с достойнство ще украсява цялата Православна църква чрез живота си и чрез своята вяра в Христа и в Неговия пламенен апостол Св. Климент Охридски.
Църквите, предназначени да служат на духа Христов, са длъжни да работят за сближение и помирение на народите, за тяхното побратимяване чрез любовта Христова, особено пък за нравственото единство между православните народи, които съставят паства на православните поместни църкви. Балканският полуостров е много изстрадал от раздухваната вражда между едноверни и дори едноплеменни народи. Тези народи са призвани от Исуса Христа да живеят като братя в името на евангелската правда, в името на идващото царство Божие. Коя майка не жали, когато се карат нейните деца, и не полага всички усилия с готовност за саможертва да ги помири? Църквите днес имат върховен дълг да стопят враждата, напластена в нещастния Балкански полуостров, който има всички природни условия и способно население, за да се радва на вековно благоденствие. Призивът на църквите трябва да бъде: „Стига ежби, стига раздори! Всички балкански народи, малки и големи, напред към общо сътрудничества за общо добро!”
Възстановяването на Охридската архиепископия трябва да извика радост във всички православни църкви, защото с това се възстановява потъпканото право за църковно самоуправление и се съдействува за угасване на разрушителни раздори между балканските едноверни народи.
Затова нека пожелаем, щото Сръбската православна църква, както и нейните близки сестри – Българската и Цариградска църква, да погледнат благосклонно и христолюбиво на новоучредената Македонска православна църква и да я вземат като по-стари сестри под своя закрила, за да се закрепи, благоустрои и служи като верен член на Вселенската църква.

* Из публичната лекция, държана от Ив. Снегаров в Богословския факултет в София на 24.XII.1945 г.
** „Ta eclissiastica iothe symmetavallesthe tis politikis”
*** В това правило со казва: „Епископите на всеки народ (ekastu ethnus) трябва да знаят (idenae hri) първия измежду тях и да го признават като глава (os kefalin)…

Македонска мисъл
кн. 3-4, год. 1, 1945 г.

3. УДАРЪТ ВЪРХУ МАКЕДОНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Христо Калайджиев

Става дума за една от най-драматичните и поучителни страници на македонската история. Става дума за най-решителната стъпка за демократизация на македонската борба, за най-тясната връзка на тая борба с борбата на другите балкански народи, за началната искра, която се разгори в буен огън, който роди днешното положение: демократизация на балканските режими, съюз между южнославянските народи, свобода за национално, културно развитие и благоденствие за всички тях, като се парализират всички тия, които са навикнали малко да работят, а много да печелят, парализация на немските интриги за раздори на Балканите.
Пламъкът на тая искра се поддържаше с живота на нашите най-достойни хора.
Както е известно, юмрукът на разсвирепелия фашизъм през 1923 година се строполи най-напред върху главата на управляващия тогава Земеделски съюз. Загинаха всички земеделски водачи начело със Стамболийски и хиляди селяни. След три месеци той се стовари върху комунистическата партия. След една година – върху македонците.
На 13 септември 1924 г. и няколко дни след него се написаха най-гадните, най-престъпните страници на великобългарските шовинисти, възприели фашизма, във връзка с македонското движение. Ний бяхме свикнали да изтръпваме при честите известия за убийството на този или онзи, но през тия дни се изпречи в най-страхотен вид кървавият фашистки меч, надвиснал над цялата страна.
На 13-и на обед, връщайки се от работа вкъщи, бе прострелян водачът на федералистите Славчо Ковачев. Същия ден вечерта, като светкавица се разнесе вестта: Хаджията (Хаджидимов), водачът на прогресивната емиграция, на македонските комунисти, убит. Другия ден се пръсна вестта, че извиканите уж на конференция членове на Илинденското ръководство са ги гонили като зайци из горноджумайските баири и там някъде е паднал убит водачът на илинденци Арсени Йовков. Самата Джумая е била блокирана и там извиканите пак на „конференция” левичари са били избивани по улиците и по къщите. В следните няколко дни бяха избивани другарите на Сандански из цяла България, кой където е бил намерен.
Кой беше Хаджията? – За личния му живот не може да се говори много, защото той такъв нямаше. Роден бе в Горно Броди, син на борец за черковни свободи, скромен, остроумен, шеговит, приятен компаньон. Той не принадлежеше на себе си, а всецяло на македонското и работническото движение. И двете еднакво обичаше, към двете бе еднакво предан. Той си остана такъв отначало докрай. Това обстоятелство е, което се отразява извънредно благоприятно, както за македонското движение, така и за работническото движение. Чрез Хаджията ставаше едно отлично съчетание на социалната правда с националната правда. Чрез Хаджията работническото движение даваше антиимпериалистически характер на македонското движение; даваше му по-дълбоко социално съдържание; отдалечаваше го от реакционните и го приближаваше до демократическите релси; свързваше го по-дълбоко с масите. Чрез Хаджията македонското движение печелеше все повече работническото движение в България като свой приятел, като своя опора.
При всички случаи, когато македонското движение се изпречва на кръстопът между реакцията и демокрацията, се възправя мощно фигурата на Хаджията, сочеща пътя на демокрацията.
Той е почти неразделен другар на Гоце до самата му смърт в Баница, на която е свидетел. През тоя период е най-разгорещената борба за стабилизирането на македонското дело като самостоятелно дело, рязко разграничено от завоевателната политика на българските шовинисти и царедворци. За тоя период тая борба е водоразделът между реакцията и демокрацията: към войните, враждите и робството в името на разните мегали идеи или към мира, братството и свободата на Македония и всички балкански народи. Хаджията не като редник се нарежда на страната на демократическата линия. Той е един от идеологическите стълбове в тая борба. Само по тая линия той намираше пълно удовлетворение като социалист и македонски деец. Само по тая линия той услужи на своя народ да не стане оръдие на чужди интереси; услужи и на работническото движение в България, като попречи на неговия враг – реакцията, да печели почва сред македонския народ.
След смъртта на Гоце тая линия бе още по-ясно определена, още по-твърдо следвана от серчани начело с Яне Сандански. Идеологическият водач на серчани бе Хаджията. Яне бе раснал под ръководството и възпитанието на Хаджията и си остана под негово влияние през всичкото време. Сам бродил из Пирина, той си остана приятел и най-авторитетният човек между серските дейци. Ако серчани са гордостта на македонското движение, то гордостта на серчани е Хаджията. Ако серчани представляват най-демократичната тенденция, то Хаджията е най-радикалният демократ между тях.
Хаджията бе човек на дълбока принципалност. Той не се люшкаше без компас сред текущите събития. Но той не бе и доктринер, не бе отвлечен проповедник, а делови политик, който с дълбок ум анализираше условията и според техните изменения изменяше формите на борбата за постигане на идеала. Той бе принципен и гъвкав, т.е. бе политик, а не проповедник. Ето защо, оставяйки си верен на борбата за свободата на македонския народ в рамките на едно демократическо развитие на Балканите, при очертаване изгледите на едно демократическо развитие на Турция през време на хуриета, не се поколеба да се съобрази с тоя факт и да постави в хармония демократическите сили в Македония с тия на Турция. В резултат на това той разчиташе да се получи разрешението на националния въпрос в последната, чифлигарския въпрос и всички социални въпроси в полза на народните маси, като заедно с туй се тласне напред развитието и на балканската демокрация.
През време на Балканската война, когато „освободителите” заплашват с куршум всеки, който пледира за самостоятелно съществуване на Македония, той има куража да излезе в печата и да се противопостави на плячкаджилъка, да защити Македония.
След световната война, когато патриотарите пращаха махзари за присъединяване на Македония към България, Хаджията излезе с прочутата своя книга „Назад към автономията”, в която е концентрирана цялата прогресивна и демократична македонска и балканска мисъл за през оная епоха. Когато патриотарите смятаха, че е свършено с македонския въпрос и че той е погребан, Хаджията излезе с Гьорче Петров и основаха временното представителство на Вътрешната организация, чрез което защищаваха македонската кауза.
След световната война условията съвършено се промениха. Кое бе основното в новото положение, което Хаджията съзре и го направи изходен пункт в новата ориентация на македонската политика? То бе издигането на народните маси във всички балкански страни против шовинистичната и войнствена завоевателна политика на балканската реакция и напъните на последната да запази своите позиции. И Хаджията каза: „Ние вече имаме мощни съюзници, не сме сами. Историческите условия са по-благоприятни от когато и да било за нас. Трябва да проумеем тия условия, да се нагодим към тях, да се слеем с тая демократическа вълна и да застанем начело”. С туй Хаджията се явява като родоначалник на тая политическа линия, която зовеше за единство на всички македонци, за единение на македонската борба с борбата на всички балкански народи, за демокрация, на тая линия, която роди виенския манифест и днешната победа.
За успеха на тая линия Хаджията даде своята дан и в македонското движение, и в работническото движение. Последната година на своя живот той бе застанал начело и на едното, и на другото в България. В страхотното вилнение на фашизма той бе безстрашният герой, пламенният трибун в Народното събрание и вън от него, който възпламеняваше борбата, сплотяваше, водеше. Той бе станал любимец на македонските и българските народни маси. Той бе общопризнатият водач на борбата против фашизма, той бе пътеводната звезда към свобода за македонците и към социална правда за работниците и трудещите се. Македонци и българи, хора на труда, ежедневно отрупваха с писма секретаря на комунистическата партия и водача на македонската борба Димо Хаджидимов. Той загина като любим и общопризнат водач в един момент, когато народните маси даваха ясни доказателства, че са готови да умрат, но да победят. Затуй на неговото безжизнено лице като убит бе отпечатана усмивка, която говореше за вяра в победата и презрение към убийците.

Славчо Ковачев бе безспорният идеолог и водач на федеративното движение сред емиграцията за времето от 1920 година до неговата смърт. Той бе школуван публицист и отличен оратор. Неговите статии във в. „Автономна Македония” чертаеха идейната програма на Временната комисия и по-късно на Федеративната организация, и жигосваше върховизма и неговите вдъхновители.
В основата на федеративната идеология Славчо поставаше правото на самоопределение на македонския народ и на обособяването му в независима държава, а като гаранция за запазването на последната той сочеше федерацията на балканските народи. Постигането на тоя идеал Славчо намираше по пътя на единната борба на всичка македонци и особено на всички националности, населяващи Македония. На усилията на Славчо Ковачев се дължи успехът на Федеративната организация да създаде общ комитет от представители и на турци, албанци и власи македонци. Той разчиташе и на демокрациите на Балканите и в Европа. Трябва обаче да се отбележи, че в посока на единната борба той не можа да стигне до конкретното търсене на съюзници в България и за Балканите в лицето на Работническата партия и другите прогресивни движения, нито пък правеше сериозни опити да се постигне такова единство. Такава конкретна постановка на тоя въпрос постави виенският манифест, който Ковачев възприе безрезервно, но нема време да приложи идеите на манифеста.

Арсени Йовков е другият македонски син със заслуги към македонския народ. Силата на Арсени изпъква, като става един от ръководителите на Илинденската организация и редактор на в. „Илинден”. Българските фашисти при почването им на новата зловеща игра с Македония искаха на всека цена да спечелят моралния и политически капитал на илинденци чрез спечелването на Илинденската организация. Срещу тия пристъпи Йовков се изпречи, за да запази чистотата на илинденското знаме и илинденският капитал да тежи само в полза на Македония. В разгара на новата великобългарска вълна за обсебване на македонската кауза Йовков допусна да се напечати във в. „Илинден” статията „Македонското съзнание”. В нея се пледираше пред македонците необходимостта да се чувстваме като македонци и да действаме като македонци. Това вбеси фашистите и дълги години след това го навиваха на пръст в братствените конгреси да внушават, че преди всичко ние трябва да се чувстваме като македонски българи и че без това корабът ще потъне.
Арсени Йовков е авторът на меморандума, издаден от ръководството на Илинденската организация през 17 април 1924 г., в който се казва: „Нека веднаж завинаги да се разбере, че българският държавен патриотизъм, с който обичат да се кичат българските държавници от 1890 г. и до днес, и македонският патриотизъм са две неща, между които не само няма нищо общо, но които са в прямо противоречие; ето защо всички действия на българските правителства, насочени против самостойността на македонския въпрос и против самостойното движение на емиграцията, за нас, македонците, са само нови и нови грехове към нещастна Македония”.
При тия ясни македонски позиции за Йовков не можеше да има никакво колебание по големия въпрос през 1923-1924 г., а именно въпросът: македонците в България да станат ли катраник на реакцията, или да подадат братска ръка на българския народ за борба против реакцията, т.е., с други думи, илинденци да станат ли мост за безогледната експлоатация на трудовите маси в България, на подготвяната отново война за ново преразпределение на Македония, за издълбаването на още по-дълбока пропаст между балканските народи, с една дума, да изменят ли на себе си, или заедно с българския народ да продължат делото на Илинден и българската демокрация. Решителното становище на Йовков за борба против фашизма и неговата великобългарска идея го издигна пред очите на илинденци, пред народните маси, но вбеси фашистите, които го убиха.

Другарите на Яне – Чудомир Катранджиев, Стою Хаджиев, Скрижевски, Паница, Буйнов, Гошо Пенков, с право фашистите смятаха, че не са техни и никога не могат да бъдат техни оръдия. А във фашистката игра имаше един план: от Петричко да направят база за действия, които да не правят отговорно българското фашистко правителство пред външния свят, т.е. да направят нещо като феодален пашалък, неотговорен пред централната власт. Тая игра беше несигурна, докато са живи възпитаниците на Хаджията и Яне, дейците в Петричко от миналото, тъй обичани и тъй авторитетни сред народа. И прибегнаха до обикновеното за тях средство – парабела. Така македонската общественост бе лишена от тия, които със своите дела твориха македонската демокрация и поддържаха пламъка на македонската звезда да пламти ярко над демократическото небе на балканския хоризонт.
Фашистката организация в България за провеждането на македонската си политика вдигна голям шум, за да увери света, че е самостоятелна организация, че е чисто македонска такава. Мнозина честни бойци в миналото, много млади идеалисти не съзряха играта и се отдадоха с вярата, че служат на една македонска кауза. Ангажирането им обаче в една борба против земеделското и работническото движение в България, зад които, както се видя от плебисцита с черните и белите бюлетини, стои грамадното болшинство от българския народ, използването им за джелати над най-добрите членове на българския народ, стресна честната им македонска душа, отвори им очите и почнаха да виждат играта и измамата, и тъкмо затуй чрез една още по-подла измама събраха ги в Горна Джумая, обсадиха града с войска и ги избиха по улиците и къщите.
Повод за това престъпление бе убийството на Тодор Александров. За това убийство хвърлиха вината върху комунистите и главно върху Хаджията. Но тогава, пита се, защо избиха илинденци, серчани, федералистите, които не бяха никакви комунисти? През 1928 г. същите излязоха с позив, в който твърдяха, че убийците били Протогеров и неговите хора. Кое е вярно? Очевидно това е само формален предлог. Истината е другаде.
През това време историческото развитие бе на кръстопът: към фашизъм или към демокрация. Народните маси в България бяха сплотени зад работническото движение и Земеделския съюз, а македонците – зад временното представителство на Хаджията и Гьорче Петров. Те бяха отрекли старите идеали, старите пътища, старите фактори. Но последните, след като бяха се заслонили зад Земеделския съюз, за да минат моста, бяха почнали своето настъпление. Фашистката вълна в света се надигаше, тя даваше своето отражение и тук. Почна жестока борба за овладяване на народните маси. За новото, което родиха страданието през войната, или за старото?
Докато Стамболийски правеше самоуверени декларации за големи успехи в изборите, фашистите организираха въоръжени сили. Опасността бе явна. Фашизмът се надигаше и носеше опасност за народните права и свободи, за мира и демокрацията. Спасението бе само едно: сплотяване на всички демократични сили за осуетяване на фашизма, за осуетяване възхода на старото.
Тази историческа повеля даде своите отражения и на македонска почва. Лозунгът за единство стана всеобщ. Той бе възприет от всички течения. За него настояваше и Александровата организация, която парадираше за самостоятелност по македонския въпрос. И то се създаде, а най-искреният му привърженик беше Хаджията. Но то се оказа механично единство, без вътрешно сцепление. В дъното на това единство остана борбата: под знака на демокрацията или под знака на фашизма да бъде то?
Факт е, че демократическите сили взимаха все повече надмощие и по силата на туй самият централен комитет на Тодор Александров бе повлиян. Тоя процес завърши с виенския манифест, където бе очертана ясно демократическата линия в македонското движение. На управляващите фашисти в България и на скритите фашисти в македонското движение това съвсем не бе по вкуса. Те търсеха единство с друго съдържание, единство под фашистко ръководство, единство, насочено против демокрацията и особено против работническото движение. Затуй именно прибегнаха до парабелите.
За да прикрият домогванията си, те измислиха един шантаж: нарекоха всички свои противници комунисти, обявиха всяко единодействие с комунистите за престъпление и родоотстъпление, обявиха, че комунистите искат да комунизират организацията и да правят в Петричко социалистическа република.
Защо поведоха борбата против демократическото развитие, против народните маси, под знака на борба против комунизма? Защото комунистите са най-последователни, най-организирани, най-опасни; защото с туй мислеха да подплашат дребната буржоазия и да я спечелят за себе си, защото искаха да подчертаят своя съюз с най-черната реакция в света.
Платформата на македонските антифашисти бе въплътена в майския манифест, на който основното съдържание бе: сплотяване на всички македонски сили и съюз с всички демократически, прогресивни и революционни сили на Балканите за демократизация на последните и освобождаване на Македония.
Не се иска много ум; а само малко чест, за да се разбере, че тук имаме една чисто демократическа програма. Върху единството на демократическа база бе нанесен целият удар. Но то не бе осуетено. Напротив, в процеса на жестоката борба то все повече се затвърдяваше на базата на виенския манифест. Днес неговите идеи са дела. Днес македонските комунисти, федератисти, протогеровисти, честни михайловисти са единни и ще бъдат единни. Всички македонци начело с македонското правителство заради бълхата няма да изгорят юргана. Те са сплотени и ще останат сплотени под македонското знаме. Всички македонци ще останат сплотени под знамето на южнославянската и балканската демокрация, както им повелява майският манифест.
Началото на македонската свобода се тури по силата на демократичното развитие. Да пазим македонското демократическо единство, да пазим славянското демократическо единство. Под тоя знак, под това знаме ще се развива свободата и единството на Македония. Всеки опит за партийно управление в България и Югославия, всеки опит за раздробление в името на независима Македония, Черна гора, Хърватска и пр. е престъпление, е вадене на очи, вместо да се теглят вежди. Сплотеност на всички южнославянски народи на базата на равноправието на всички тях, това е повелята на времето. Всичко друго е предателство, е мост на реакцията, мост към старото, мост към робството. Има хора обаче в България и Югославия, които, подпомагани от международната реакция, искат на всека цена да нарушат единството в името на демокрацията. Тия хора водят борбата против нея точно както през 1924 г. Както в България, така и в Югославия те обвиняват днешното демократично управление в комунизъм. Те искат да отстранят комунистите от управлението или да ги направят пето колело, което значи да изтръгнат борческото антифашистко жило в Титова Югославия и ОФ България, и да възкресят фашизма в демократическа маска. На македонска почва реакционерите пак искат да си послужат с лозунги за независима Македония. Пращат меморандуми, които да бъдат използвани от противниците на южнославянското единство и да отвлекат масите, за да ги противопоставят на народното единство и народната власт в ОФ България. Ще допуснем ли да се повтори играта след историческия опит, който имаме?

Македонска мисъл
кн. 9-10, год. 1, 1946 г.

2. За нацията и националния въпрос

Хр. Калайджиев

Идеологическата крепост на реакцията е националният въпрос. Тя не жали никакви усилия, за да има под свой патент тоя въпрос. Неслучайно в живота крайната реакция се съвпада винаги с крайния национализъм. В резултат на дълга и систематична работа чрез възпитанието в училищата, в казармите и в най-различните прояви на обществения живот тя е успяла по тая линия да проникне дълбоко в масите и често да се изпречваме пред парадоксалното явление прогресивни иначе хора по тоя въпрос да плуват напълно във водите на реакцията. В най-критичните моменти на общественото развитие, каквито са предизвиканите от нея войни, тя разчита единствено на всаденото от нея погрешно отношение към националните въпроси.
В борбата против реакцията демократическите сили имат една важна задача: да разбият тая нейна идеологическа крепост. Срещу огромния апарат, турен в действие, срещу огромната апаратура, пусната от реакцията, срещу дълбокото заблуждение, насаждано в течение на дълги времена, от страна на демократическите сили е малко направено. Най-голяма дан е дадена в това отношение от болшевиките. Те са главно, които разработиха теоретически и практически основите на прогресивния, на народния патриотизъм в противовес на търгашкия такъв на реакцията. Те са, които смъкнаха въпроса за нацията от метафизичните облаци, смъкнаха от тоя въпрос всякакъв фетишизъм и го поставиха на научна основа. Те са начело със своите гениални водачи Ленин и Сталин, които поставиха в хармония патриотичните чувства на масите с техните икономически и политически интереси и разрушиха оная основа на реакцията, чрез която тя забулваше своето икономическо ограбване на масите и своето политическо потисничество.
Болшевишкото прогресивно отношение към националния въпрос се проведе по един отличен начин в Лайпцигския процес от водача на българската работническа класа и създателя на Отечествения фронт – Георги Димитров. Там по един блестящ начин пролича, че интернационалистът, комунистът Георги Димитров защити честта и правата на своята нация с твърдост и гордост, без да накърни чувствата и правата на която и да е друга нация, тогаз, когато неговите обвинители, минаващи за върли националисти, изпъкнаха като хора, надъхани с животинска омраза към другите народи и специално балканските и застрашаващи тяхната свобода. В резултат се получи, че всеки честен български и балкански патриот бе възхитен от Димитров, видя в неговото лице истинския, народния патриотизъм и се демонстрира, очевидно за всеки, естествената връзка между националното и интернационалното чувство.
Как поставят реакционните среди въпроса за нацията? Те се стараят да представят нацията като дадена во веки веков от боговете. С това те целят защитата на чисто класови интереси. Идентифицирайки себе си с нацията, те се стремят да увековечат нацията и с туй да увековечат своето господство, да го представят за неизменно.
Буржоазната революция против феодализма сплоти народните маси – селяните, работниците, дребните занаятчии, под ръководството на буржоазията. С това се установи хегемонията на последната и се тури знак на равенство между народните маси и буржоазията. Това е меденият месец за нея, за него тя бълнува, него иска да увековечи, заставайки на позицията: нацията е вечна, а нацията – това съм аз.
Един от аргументите на буржоазните учени за обуславяно на реакционната теза за нацията е обстоятелството, че във вековете на историята се приказва за българи, гърци, германци и пр., и за техни държави. И те бързат да дадат на тия понятия съвременно съдържание. А един бегъл поглед върху историческото развитие показва, че историческата картина не се съвпада с националната картина. Да вземем за пример средните векове, когато напълно господства феодализмът. Един от най-добрите историци, Гизо, ни дава ярка картина за общественото състояние през тия векове, в която картина отличителният белег е пълната разпокъсаност. Всеки феодал, малък или голям, е пълен господар на себе си и вън от своите граници, той вижда само плячка за грабеж или опасност от грабеж. На базата на грабежа създавали са се разни отношения между феодалите, а феодалната единица стои в основата на обществения живот. Стремежът на папите да създадат на базата на вярата голяма стабилна държавна общност са ударили на камък.
Тая форма на общежитие очевидно няма нищо общо със сегашната национална форма на общежитие. За подчертаване на тая мисъл същият Гизо ни дава един фрапантен пример. Той казва: „Ако един французин от ХII в. се събуди и чуе речите из парижките площади, в които се гърми за френска нация, за френски патриотизъм, той би стоял като замаян, нищо не би разбрал, защото се приказват неща, напълно непознати за него”.
Картината за античните времена не стои много далеч от тая през средните векове. Какво са представлявали гърците например, най-изпъкналите със своята култура през ония времена? Имало ли е това чувство на общност между тях: доколкото се е създавала тая общност, била ли е тя така стабилна, каквато представлява днешната нация? Такова нещо няма. Не съвременното гръцко чувство е господствало тогава. Атинянинът, спартанинът, лакедемонинът и пр., и пр. се чувствали само като такива и зад това не виждали нищо друго. Те не само не чувствали и не виждали нищо общо помежду си, но са били в непрекъснати борби. Същите и федеративните отношения в някои случаи не изменят по същество картината. И в тоя случай би могло да се каже: ако един атинянин би могъл да чуе как днешният грък го рисува, той не би могъл да се познае.
За славянството на Балканите би могло да се каже същото. Те са живели затворени в своите племена и вън от тая черупка не са виждали никаква национална общност. И днес още в Македония има архаични остатъци от това състояние. И днес още са запазени там мияците и бърсаците, и днес те не се женят помежду си, и днес учудено се провикват, че в мияшко село дошъл бърсак, или обратното.
Всеки по-възрастен от нас, който е израснал в турско, ще си спомни, че в нашите детски години там все още господстваше религиозният принцип и религиозно деление, и пред очите ни това положение се изменяше в полза на националния принцип.
Обаче и в античните, и в средните векове създавали са се големи държави като тая на цар Крум, на Александър Македонски, Карл Велики и пр., и пр. Във връзка с това явление Сталин казва: „Великите държави на Кир или Александър не можеше да бъдат наречени нации. Това са били не нации, а случайно и малко свързани конгломерати на групи, които се разпадали и обединявали в зависимост от успехите или пораженията на един или друг завоевател”. Във връзка с погрешността на линията да се търси нацията в дълбоките древности мисля за неизлишно да се цитира една мисъл на Сталин, изказана във връзка с тезата, че нацията няма племенен и расов произход. Той казва: „Сегашната италианска нация се е образувала от римляни, германци, етруси, гърци, араби и пр. Френската нация се е създала от гали, римляни, брити, германци и пр. Същото може да се каже за англичани, германци и т.н.”.
Моята задача в случая, разбира се, не е да напиша изчерпателен и основен исторически анализ. Но от тия няколко факти мисля, че изтъкнах ясно сериозността на твърдението на тия, които поддържат, че нацията не е вечна и дадена от боговете, че е продукт на историческото развитие и най-новата форма на човешкото общежитие. Процесът за формирането на нацията безспорно е дълъг процес, особено що се отнася до някои от елементите, които я съставляват, като езика и психическата общност. Но оформяването и раждането на нацията е въпрос на новите времена.
Ленин казва, че люлката на нацията е Западна Европа, където най-рано се оформяват нацията и националните държави, които той счита за неизменно свързани. Най-високият пункт и тласък на това развитие е френската революция, която в своето съдържание е една буржоазна революция против феодализма. Това значи, че развитието и раждането на нацията е тясно свързано с развитието и установяването господството на капитализма.
Откриването на колониите и напредъкът на техниката даде възможност за натрупване на грамадни капитали в Западна Европа, а това даде грамаден тласък за нейното индустриално развитие. Икономическата мощ и развитие все повече минаваше в ръцете на буржоазията. Икономическите интереси на тая възходяща класа бяха в пълно противоречие с феодалния порядък, с неговата разпокъсаност, тесни граници и митнически бариери. За буржоазията бяха нужни централизация, широк пазар, единен език за по-лесно общуване. Ето икономическите предпоставки, които направиха оформянето на нацията като неизбежна необходимост. За тая цел се използваха близостта в говора, в бита и общата теория. Разбира се, тоя процес не е вървял идеално, гладко и в еднакъв тип навсякъде. В много случаи икономически, политически и стратегически съображения са влияели в хода при формирането на нациите. И все пак основното за онова време си остава Хартата за правата на нациите, провъзгласена от френската революция, под знака на която се развиват нещата до настъпването на империалистическата епоха. Под тласъка на капиталистическото развитие и на френската революция феодалната разпокъсаност все повече отстъпва мястото си на националното оформяване. Поради неравномерното развитие тоя процес продължавал дълго, продължава и ще продължава, но не вече под знака на буржоазната френска революция, а под знака на пролетарската, руска революция.
В своя разцвет буржоазията се явява основен прогресивен фактор за пораждането на нацията и за националното оформяване на обществото. В процеса на по-нататъшното развитие обаче тя все повече се обръща в отрицание на нацията и става реакционен фактор по отношение нея. По тоя въпрос ще се върнем след малко. Нека сега се изясним по въпроса какво е нация, кои са нейните отличителни белези.

Във връзка с въпроса що е нация, тук, на Балканите, буржоазните учени са направили господстващ възгледа, че нацията се изразява в еднаквостта на езика, на бита и историческото минало. Преплитайки науката с политиката и туряйки в услуга първата на последната, те рисуват картината на миналото изгодно за себе си, търсят признаци в говорите и бита, близки до себе си, често пъти да оправдаят претенции, съвсем несъответстващи на националната истина. За това те са подпомогнати от сложното преплитане на говорите и бита.
Но да се заинтересуваме от политическите спекулации с нацията. От научно гледище тия елементи, които сочат балканските буржоазни учени, дават ли правилна оценка на нацията? Базирайки се на Сталин, на чийто разбирания ще се спрем сега и който е най-големият капацитет по тоя въпрос, отговорът е отрицателен. Сталин, разглеждайки тоя въпрос, спира се на гледището на Бауер, водач преди войните на австрийската соц. демокрация. Според последния „нацията – това е цялата съвкупност от хора, свързани с общността на характера върху почвата на общността на съдбата”. Бауер, за да дойде до тая дефиниция, имал предвид евреите. Във връзка с тая дефиниция Сталин казва: „За каква национална общност може да става дума у хора, които икономически са разединени един от друг, живеят на разни територии и от поколение на поколение говорят на разни езици?”, и по-нататък: „В действителност не съществува никакъв единствено отличителен признак на нацията. Съществува само сбор от признаци, от които при съпоставянето на нациите изпъква по-релефно ту един, ту друг, ту трети признак. Нацията обаче представлява всички признаци, взети заедно”.
Какво е нация според Сталин и кои са признаците, които я съставят? Според него „нацията – това е исторически създала се устойчива общност на езика, територията, икономическия живот и психическия облик, проявяващ се в общността на културата”. За Сталин нито един от тия признаци, взет отделно, не характеризира нацията. Последната се очертава само при тяхната съвкупност и само един от тях ако липсва, няма налице нация. Не може да има нация без общ език. Но може да има различни нации, макар да говорят на един и същ език. А такива случаи са многобройни в живота. За едни това е резултат на различните територии, в които живеят, напр. като Англия и САЩ. Различните територии, в които живеят хората, обуславят друга икономическа и културна общност, изработени в течение на поколенията, а това обстоятелство създава дълбоко разграничение в национално отношение между говорящите еднакъв език и оттук се обуславят две различни нации.
Други случаи има, в които това разделяне между говорящите еднакъв език се явява не в резултата на различни територии, а в резултат на различно развитие в течение на няколко поколения, като напр. шведи и норвежци, австрийци и немци, хървати и сърби и пр.

Струва ми се, че най-важното, върху което трябва да се обърне внимание, разглеждайки въпроса за нацията и нейните елементи, е въпросът за икономическата общност на наша почва. Тя главно не се взима предвид или пък се подценява. Ето защо по тоя пункт аз ще цитирам изцяло Сталин. Той казва: „Нужна е, за да имаме налице нация, вътрешна икономическа връзка, спояваща отделните части на нацията в едно цяло. Между Англия и САЩ няма такава връзка и затова те съставят две различни нации. Но и самите северноамериканци не биха заслужили названието нация, ако отделните кътове в Северна Америка не бяха свързани помежду си в икономическо цяло благодарение на разделението на труда между тях, на развитието на пътищата за съобщение и т.н.
Грузинците от дореформените времена са живели на обща територия и са говорили на един и същ език, и при все това те не са съставлявали всъщност една нация, защото те, разделени на цяла редица откъснати едно от друго княжества, не са могли да живеят общ икономически живот, в течение на векове са водили помежду си войни и разорявали един друг. Кратковременното и случайното обединение на княжествата, което понякога сполучвал да прокара някой щастлив цар, в най-щастливия случай обхващало само повърхностно административната сфера, бързо разбивайки се от капризите на князете и равнодушието на селяните. Та иначе и не могло да бъде при икономическата разпокъсаност на Грузия. Грузия като нация се появи едва във втората половина на XIX век, когато падането на крепостничеството и усилване на икономическия живот в страната, развитието на пътищата за съобщение и възникването на капитализма установиха разделението на труда между областите на Грузия, в края на краищата разклатиха стопанската затвореност на княжествата и ги свързаха в едно цяло”.
Дотук, макар и накратко, разгледахме въпросите за пораждането на нацията и базирайки се на Сталин, помъчихме се да дадем отговор на въпроса що е нация. Остава ни един трети въпрос. По силата на какво тоя обществен фактор – буржоазията, който породи нацията, който тържествено провъзгласи декларацията за правата на нациите, който държеше разпалени патриотични речи някога на парижките улици и с туй тласкаше напред националното развитие, се обърна в главна спънка на това развитие, се обърна от прогресивен фактор в реакционен такъв. По силата на какво потомците на горещите защитници на нацията днес са предатели по отношение на нацията и националните интереси, а тия, които нападаха като безотечественици, като интернационалисти, днес са най-добрите патриоти и защитници на нацията.
Последната война най-блестящо потвърди тая констатация. Цели народи бяха подложени на физическо изтребление, а тия, които искаха да минат за представители на нацията, се съюзиха с врага против собствения си народ. Тая черна картина изпъкна в историята на всеки европейски народ, като се почне от Дража Михайлович в Югославия и се свърши с Петен и Лавал във Франция.
Основната причина е, че буржоазията тясно свърза националната политика със завоевателната политика навън и с безогледната експлоатация на своя народ вътре в страната. И не можеше другояче.
Националното развитие на запад под ръководството на буржоазията бе свързано с няколко крупни факти. Те са естествено последствие на самото капиталистическо развитие. Последното неминуемо водеше към овладяване на колонии, към разрастването, оформяването и борбите на работническата класа, към все по-голямо капиталистическо развитие на назадничавите страни в Източна Европа и колониите. Резултатът е: стремеж на напредналите западни страни да възпрат капиталистическото и националното развитие на изостаналите страни и все по-голямо изостряне на борбите между двете категории – напреднали и изостанали, и между капиталистите като ръководеща класа и работниците като възходяща класа.
Картината, която ни дава тоя процес по отношение на националния въпрос, е: към 90-та година според Ленин всяко кътче от земното кълбо е овладяно като колонии, а малките народи в Европа обърнати в полунезависими страни. Във всички тия страни систематически се поддържаше курс да останат като феодални и земеделски страни и да се пречи на тяхното индустриално развитие и национално обособяване в своя национална държава. Затуй именно Ленин каза: „Национално потиснатите народи в своята борба за освобождение се явяват естествени съюзници на работническата класа в нейната борба за освобождение”. А работническата класа в своите борби все повече растеше, осъзнаваше своята сила и все по-сериозно се домогваше до властта.
Върховната точка в сблъсъка на тия противоречия бе Първата световна война. Тоя исторически момент работническата класа в лицето на руските болшевики го посрещна напълно готова боево и идеологически. При изграждането на своята национална политика болшевиките са изхождали главно от мисълта на Маркс: „Не е свободен тоя народ, който потиска друг народ”, и мисълта на Маркс, че за победата над врага с неговата експлоататорска и завоевателна политика е нужен съюзът между работническата класа и национално потиснатите, за които са налице всички обективни условия.
Тия постановки получиха своето изражение в практическата политика чрез лозунга, издигнат от Ленин – право за самоопределение на народите до пълно отделяне. Чрез тоя лозунг масите се възпитаваха във взаимно зачитане на свободата, растеше между тях взаимното доверие, гаснеше в душата им шовинизмът, всаждан от националните буржоазии във взаимната им конкуренция.
В резултат на тая постановка и това правилно възпитание се получи една практическа национална политика, лишена изобщо от всякакви завоевателни стремежи, се получи победата чрез Октомврийската революция като плод от усилията на всички социално и национално потиснати, затуй след победата никой не тръгна по пътя на отделянето, за което имаха пълната свобода, а по пътя на федерирането, в резултат на което се получи мощният СССР.
Първите стъпки на съветската власт бяха потвърждаване правата на нациите чрез една декларация; издаване закон за преследване шовинистическите прояви и най-важно: не концентрирането на индустрията в Русия и прибиране суровите материали от областите на другите националности, а издигане на индустрията там, където са суровите материали, и пълно подпомагане от централната власт за издигане на тая индустрия. В резултат се получи културното и икономическо въздигане на всяка националност поотделно и на съюза въобще; затуй през време на войната всички националности се биха с чувство, че защищават собственото си отечество, затуй се кристализира един нов народен патриотизъм за сметка на шовинистичния такъв; затуй бе пълен със съдържание лозунгът: „В името на Ленин и Сталин – за родината”.
За сметка на тая картина в капиталистическите страни след Първата световна война националната криза се изостри и задълбочи. Това коренно различие между две картини доказа нагледно, че ръководството за разрешаването на националната проблема минава в ръцете на работническата класа и че делото на френската революция продължава Октомврийската революция.
В първия период на базата на анархичността на капиталистическото стопанство, на който основният стимул е печалбата, националният въпрос се е развивал под знака на раздорите, враждите, войните и доведе 4/5 от човечеството до национално робство. Във втория период под ръководството на работническата класа и нейното планово стопанство с оглед нуждите на обществото, а не на печалбата, доведе и ще води до самоопределение, равноправие, взаимно доверие, братско съжителство, национална свобода и федеративни отношения.

* * *

Как се очертава националният въпрос при днешното международно положение, след свършването на Втората световна война. Последната война бе за втори път, и то в още по-грандиозен мащаб, сблъсък между три противоречиви сили – напредналите капиталистически сили и останалите назад такива, и между капиталистическата и работническата класа. Изостаналите назад в своето развитие капиталистически страни си поставиха двойна задача, да убият с един куршум два заека: да смажат работническото движение и да си издействат място под слънцето за сметка на тия капиталистически страни, които са овладели света за себе си. За разрешението на тая задача те прибегнаха до фашизма, което значи под ръководството на най-злостните слоеве от капиталистическата класа провеждането на една вътрешна политика на див шовинизъм и на една външна политика на необуздан империализъм. Това доведе до заличаването на елементарните свободи за народните маси, придобити от френската революция насам, и до една безогледна война, която стремежът за овладяване на територии свърза с физическото изтребление на цели народи, както беше случаят от германските фашисти към славянските народи.
Тая двойна задача на фашистите даде основата за споразумението между трите велики сили – СССР, САЩ и Англия. Споразумението бе изградено на базата на принципа за правото на потиснатите народи за самоопределение и за създаване във всяка страна на вътрешно управление, каквото народът сам си избере. За смазването на фашизма народите във всички страни се сплотиха и взеха масово участие. Почти навсякъде начело на тая борба застанаха работническите партии, а в международен мащаб главната тежест на борбата падна върху СССР.
Фашизмът бе сразен от народните маси, въодушевени от идеала за свободата, демокрацията и трайния мир. Оказва се обаче, все по-ясно и по-ясно, че капиталистическите страни, които владеят света, както в миналата война, искат да използват победата за укрепване и задълбочаване на своето господство в света и тия, които дадоха най-голям дял за победата, да си останат с пръст в устата. Те все повече застават с лице към фашистките остатъци за препречване пътя за свободното развитие на народните маси и работническата класа. Това е указанието от събитията в Гърция, Испания, Германия и всички точки по света. А като се вземе предвид, че основният белег на фашизма е животинската омраза и борба против работническата класа, ясно е, че става едно прераждане на фашизма в нова маска.
Къде е гаранцията за свободата на народите, за тяхното демократическо развитие, за жадувания от тях траен мир? За Чърчил гаранцията за мира е в доброволното подчинение на света пред англосаксонското господство. За реакционерите – вътрешни и външни в съгласието на комунистите да играят ролята на пето колело на катраник на тяхната противонародна и реакционна колесница.
В репликата с Чърчил Сталин посочи друг изход и каза: „Народите не се биха да сменят хитлеристкото господство с англосаксонското такова. Дребните хора с малките къщурки си имат своите разбирания и правят своята политика. Те стоят на стража за свободата и мира”. Те са, които в съюз с всички демократични сили ще обърнат и националния въпрос от извор на раздори и робство в извор на равноправие и братство. Те са, които ще надянат ризници на разгорещените глави, които подпалват нови войни за укрепване на робството в света.

(Продължава в следващия брой)