Свидетелства за един достоен македонец

ВСЕОТДАЕН БОРЕЦ ЗА СВОБОДНА И НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНИЯ – Георги Дукимов

Самуил Ратевски
(Продължава от миналия брой)


„Проклета да е 1913 год. Проклети да бъдат и тези, които разпокъсаха Македония.” (Думи на бащата на Георги)
„Ние забравяхме, че не сме в наша, македонска държава, а в България. Претърпяхме поражение, но не бяхме победени.“
„Какви врагове бяхме ние, 18-годишни младежи? Може би ги плашеше нашият идеализъм?“
„Политическите боричкания, които се развиваха, нас много не ни занимаваха. В нашето съзнание беше залегнало името Македония и нейната съдба. Иначе не може и да бъде. Македонският революционер получава удари и отляво, и отдясно.“
„Имаше хора, засегнати от партията, които не желаеха да се определят като македонци. Но насилие не се оказваше. Никой не беше репресиран, ако и някои да искат да представят така нещата. Ако някой казва, че е бил малтретиран, то това е лъжа.“
„Ние сме македонци и нищо друго. Родени сме на македонска земя, живеем и ще умрем като македонци. Родолюбието е такова чувство у човека, което го кара да се гордее. Това беше смисълът на нашия живот, това ни даваше сили да оцелеем по мрачните лагери и затвори дълги години. С това ние живеехме, създавахме семейства и поколения, достойни да пазят името Македония.“
„Само който е минал през българските затвори по това време, може да почувства този ужас. Там човек е нищо.“ (Из спомените на Дукимов)
„Те… заявиха, че Иван Михайлов и неговата организация са наистина противонародни… В същото време те обаче мъчно се съгласяваха да признаят, че тяхната организация е била михайловистка… Опитваха се да се извинят, че ОФ общественост не им е помогнала да се ориентират правилно по македонския въпрос и че са били заблудени, плащайки данък на своя висок патриотизъм… съдът намира, че те са до голяма степен искрени, но че те все още не са напълно скъсали с михайловистката идеология, че у тях има още много да се изживява, да се оправя.“
„На въпроса като излязат в балкана, с кого ще се борят, подсъдимите отговориха, че те имали за цел да агитират за „Независима Македония“ и че щели „да се отбраняват“ срещу ОФ власт, която щяла да ги преследва. От картата, поместена в стенвестника „Свободна Македония“, която е била обградена с дебела черна черта, става ясно, че те са считали цяла Македония за поробена.“
„…„поробителите“ на Македония… за тях това са ОФ България и Титова Югославия.“
(Из мотиви към присъдата срещу Дукимов и останалите членове на групата)
ИДЕЯ, ЕДИН ЖИВОТ, Спомени за първия македонски процес в Пиринския дял на Македония (Гоцеделчевско), гр. Гоце Делчев, 1999 г.

В ИМЕТО НА МАКЕДОНИЯ
Моето родно село Горно Броди е разположено в полите на Черна гора… Съдбата на това многобройно население е такава, каквато на всички останали села от Егейския дял на Македония. В продължение на 30-40 години хората са принудени да се пръснат по разни краища на широкия свят, за да търсят спасение от жестокостите на турския ятаган и гръцкия терор. След създаването на Вътрешната македонска революционна организация селото е било крепост на организацията. За тази си активност то е заплатило със скъпи човешки жертви и големи материални загуби. От 1300 къщи, е сринато със земята, като последица от завоевателните войни, които са водели балканските държави с цел завладяване на територии за сметка на нещастния македонски народ. Тази човешка трагедия продължава и до днес в различни краища на Македония. Алчността на балканските асимилатори е ненаситна, подхранвана за свои интереси от някои европейски страни. За срам на 21 век, един нещастен народ, дал толкова скъпи жертви в името на своята свобода, се държи в това безправно положение. Всеки има право на свободен живот в своя собствена държава, за да защитава честта и достойнството на нейните граждани. Това право е защитено с кръвта на хилядите жертви, осеяли всяка педя земя на Македония. Няма равен на себе си като нашия народ, който е създал безсмъртни епопеи в името на своето оцеляване. В тази свещена борба безброй са случаите на себеотрицание и героизъм. В историята на македонския народ са записани със златни букви имената на героите от Солунските атентати, илинденските трагични дни, на Мечкин камък, орлите от “Ножот”, които лягат върху бомбите, за да не се предадат живи в ръцете на турците. Безбройните подвизи на толкова светли личности, които безкористно и всеотдайно служеха и положиха кости пред олтара на нашата майка Македония. Всичко това ни кара да се гордеем, че сме синове на тези земи. Да не забравяме нашето призвание – да отстояваме и продължим незавършеното дело. Да не опетним паметта на нашите деди. Да помним техния свещен завет, за което те умряха,
Като последица от войните и жестокостите, които преживява, народът напуска родните си огнища и се скита немил-недраг по чужди земи, за да търси своето спасение. От всичко това, което се случва, не остава настрана и нашето семейство. Това, че ние идваме по българските земи много по-късно (през 1927 год.), говори за родолюбието на моите деди. Те са понесли много беди и унижения от гърците, които насила са се настанявали в домовете им с цел да ги прогонят. Не им е било леко да напуснат родната стряха. Особено тежко се понасяло напрежението след настаняването на гърци мааджири, докарани от Мала Азия по нашите земи. Насърчавани от гръцките власти, чрез насилие и побоища са принуждавани и малкото останали да напуснат родното си село. В тази трагична година аз съм бил на няколкомесечна възраст.
Роден съм на 7.12.1926 год, в с. Горно Броди, околия Сярска, Егейска Македония. Семейството ни се заселва в гр. Неврокоп (сега носи името на най-великия син на Македония, за наша гордост и синовна признателност – Гоце Делчев). Целта на това заселване е ясна – да бъдат по-близо до границата с надежда за по-скорошно завръщане. Погледите им – насочени винаги на юг, към изоставения дом. Мисълта, че костите на техните деди ще бъдат газени от чужд крак, не им е давала спокойствие.
Баща ми се занимаваше със земеделие и скотовъдство. Всяко лято, когато излизаше на паша в балкана, аз ходех с него да му помагам. Седейки на някоя височина, той винаги с болка ми сочеше на юг и казваше: “Ей там, дето се синее, е Черна гора! В южната страна на планината, в полите й е нашето село. Ако тръгна, за една нощ ще бъда там. Но мога ли да отида? Гърците ни прогониха, за да разполагат те с нашата земя. Проклета да е 1913 год. Проклети да бъдат и тези, които разпокъсаха Македония.” С лице, по което личеше мъка от някаква голяма загуба, и с голямо увлечение започваше да ми разправя колко е било хубаво селото, как са живеели, за хората на различните мегдани, за различните названия на местностите, за кулата, която още стърчи над селото като ням свидетел за отминали славни времена. Колко черкви е имало и коя как се казва, за много други неща, с които свързваше живота си на село. Особено беше словоохотлив, когато разправяше за революционните борби. Как на бащината му мандра са идвали комити и са ги посрещали. За дядо Георги Радев от Броди, ходил с Гоце Делчев и в последния му час, в с. Баница участвал в сражение, където показал голям героизъм. Успял да унищожи много турци от добре заета позиция. Когато пада убит Гоце Делчев, дядо Георги Радев се втурва като разярен с калъчка в уста, а в ръцете с пушка и пистолет, за ужас на аскера. Отишъл да вземе чантата с архива, за да не попадне в ръцете на турците. Често ми разправяше за Зюмбил войвода, за братя Жилеви, за Котата и др. Братя Жилеви били обесени сред селото заради участие в организацията. Същите имали дюкян край кулата. Под самия магазин изкопали таен вход за землянка, където заседавали организационните работници. Отгоре турците си пиели ракията. През 1942 год. аз ходих в Горно Броди и видях землянката. Входът й беше открит и аз влязох вътре. Има кръгла форма, около 4-5 кв.м големина и висока около 2 м. Около самата землянка встрани има направено нещо като пейка за сядане от самата пръст, В онзи момент мислех, че на това място тук или може би там е седял Гоце Делчев със своите другари и е обмислял важни организационни въпроси. Почвата е пореста и не се събаря. Друг път татко ми разправяше как са горили Гранговите къщи. Турците усетили, че в тази къща квартируват комити, и обсадили къщата. Понеже комитите не се предавали, турците запалили къщата, за да унищожат четата. Но какво става? Комитите с ръжен прокопават стените не седем или осем къщи и така успяват да се спасят. След този случай, вбесени от неуспеха си, те връзват около 400 селяни и ги отвеждат в гр. Серес. Там са подложени на жестоки инквизиции.

Някои от тях умират вследствие жестокостите. Една част биват заточени в Мала Азия, а много от тях освобождават.
Всичко това аз поглъщах жадно и преживявах като моя лична съдба. Аз благоговеех пред подвига на тези безстрашни хора и същевременно се бунтувах срещу неправдата. Тези спомени, които слушах от татко и моята майка, оставиха трайни спомени в моето съзнание като много тежка загуба. В гр. Гоце Делчев почти всички жители са бежанци от Егейска Македония. Техните мечти и надежди бяха същите. Вечер, когато се събирахме в квартала с децата и по-големите юноши, приказките ни бяха все за миналото, за революционните борби на нашия народ, за славни войводи и неосъществени блянове. Пеехме само македонски песни. Това ни извисяваше до неузнаваемост. В нас се зареждаше силното желание да бъдем като тях, героите от песента. Искахме да литнем, да развеем бойни знамена и осъществим нашите идеали. Така минаваха много часове от нощите – в мечти. Някаква невидима сила ни обединяваше – нас, младежите от квартал Комсала. Подръка ни бяха портретите на онези страшни войводи, препасани със своето снаряжение. Искахме като пораснем и ние да бъдем като тях. Всичко това ни възпламеняваше и оформяше нашето съзнание.
Спомням си, бях в осми клас на прогимназията. На 24 май по традиция се украсяваха училището и класните стаи с венци и цветя. Ние със Спас Писов решихме да нарисуваме знаме с цветовете черно и червено. На знамето написахме “Свобода или смърт”, а отстрани до него – “Независима Македония – за нея ний се борим, за нея ние мрем”. Знамето, така подготвено, го окачихме на стената в класната стая. Над него поставихме венец от здравец и други цветя. Това направи силно впечатление на учениците от прогимназията и горните класове. Те се стичаха масово да видят нашата украса. В междучасието оставихме охрана да пази знамето, за да не го свали някой. Най-активни в това отношение бяха Радой Теохаров и Димитър Трампурцов, който по-късно заболя по българските лагери и се помина. Така знамето престоя три дена въпреки предупрежденията на класния учител Стоян Баятев. На четвъртия ден бяхме атакувани, а охраната беше принудена да се спасява с бягство през прозореца. Знамето беше свалено. В нас остана лошият спомен и грубостта на учителя. Ние забравяхме, че не сме в наша, македонска държава, а в България. Претърпяхме поражение, но не бяхме победени. Гордеехме се, че сме провели една акция, което ни радваше. Придобихме увереност с нашите детски прояви, че ще вървим към мечтана цел.
По-късно, като постъпих в гимназията, попаднах в младежки македонски кръжок, който провеждаше просветна работа с цел запознаване с епизоди от историята на македонския народ. Ръководеха ни ученици от горните класове. В часовете на сбирките се четяха реферати или се говореше по повод някоя забележителна дата. В нашите мисли винаги само тя – Македония, за нас България беше нещо съвсем отделно от нашата борба. В класа ни от 43-ма ученици на събрания ходихме около 37-38 човека. Нашият ръководител беше Пандо Ангелов, който през 1945 год. забегна на запад. Накрая на учебната година се провеждаше общо събрание извън града по мрак. Това беше голямо събитие в живота на организацията. Събираха се над 700 човека от гимназията и някои цивилни лица. Изобщо развиваше се много сериозна организационна дейност. Младежите живееха със своите идеали. Имаше голямо боричкане между различните идейни течения. Македонстващите доминираха в политическия живот. Всички онези, които бяха против една независима Македония, бяха наши врагове. Ние виждахме единствено правилното решение на македонския въпрос в самостоятелна държава.
През лятната ваканция отивахме по родните места в Егейска Македония. От всичко се възхищавахме, чувствахме се като стопани, завърнали се по домовете си от изгнание. Ние бяхме чада почти всички на бедни родители, на които трябваше да помагаме вкъщи и в стопанската дейност. Захласнати по всички тези неща, не усетихме как минават месеци и години, докато дойде 1944 год. Тази година беше и радостна, и трагична. Радостна затова, защото за живот се появи Македонска република. Трагична, защото нови компактни човешки маси бяха прогонени от Македония и поемаха пътя на нерадостния бежански живот. Годината 1944 дойде като ураган, който помиташе всичко насреща си. Такива трагични събития оставят трайни следи в историята на един народ, който е имал нещастието да ги преживее. Това се запечатва в съзнанието на народа и се помни с векове. За нас като младежи нещата може би не бяха съвсем ясни поради нашата неопитност в живота. Жалко е, когато застанат брат срещу брат и търсят мъст един от друг. Но ние бяхме в този свят, в тези трудни години и неволно ставахме свидетели на грозни неща. Опиянени люде, вкусили от сладостта на власт, която дойде в името на нещо свято, нещо ново, за което жадуват човеците. В такива моменти трезвата мисъл и благоразумието биват притъпени от една животинска страст за надмощие над другия. Жаждата за отмъщение за сторени или несторени грехове, които са натрупани толкова много в тази македонска трагедия на взаимно изтребление, което е гибелно за народа и за каузата, към която се стремим. Това е жалкото в нашата история. Това ни отслабва, прави ни безсилни да постигнем с общи усилия заветната цел. За съжаление всичко това е подклаждано от чужда пропаганда – на Атина, София и Белград. Македония е била винаги “ябълка на раздора” заради нейното географско разположение. Безсилни сме да променим хода на историята. Нещата ги приемаме такива, каквито са.
Политическите боричкания, които се развиваха, нас много не ни занимаваха. В нашето съзнание беше залегнало името Македония и нейната съдба. Иначе не може и да бъде. Македонският революционер получава удари и отляво, и отдясно. В продължение на 100 год. България няма ясна национална политика, за да я отстоява. А това рефлектира пагубно върху нашето историческо развитие и съдба. За всички техни котерийни борби сме били винаги ние, македонците, изкупителни жертви. Такава е съдбата на народа в трите дяла на разпокъсана Македония. Удари сме получавали и от лицемерната Европа заради нейните егоистични интереси на Балканите. Но какво да се прави, като тук сме родени и сме обградени от хищни зверове, които протягат кървави лапи към нас.
При напрежение мина и 1945 год. Тогавашните управници в онази тоталитарна система бяха недозрели. Всеки, който не одобряваше тяхната политика, биваше обявяван за враг. Какви врагове бяхме ние, 18-годишни младежи? Може би ги плашеше нашият идеализъм? Смисълът на нашия живот беше само Македония. Бях арестуван с нашия другар Тодор Атанасов Солаков. Престояхме две денонощия в общия арест. Поради големия студ бяхме принудени да притискаме телата си едно о друго през нощите, за да се затоплим. За какво бяхме арестувани, не можахме да резберем. Освободиха ни, но голямото огорчение остана в нашите почти детски души. Това ни каляваше може би за непредвидимите страдания, които ни очакваха в бъдеще.
Настъпи 1946 година. Македонската република във Федеративна република Югославия укрепваше. Ние заедно с тази част от нашия народ се радвахме. Горди бяхме, че съществува и се развива може би по пътя на едно цялостно обединение в рамките на една Балканска федерация, за която се говореше толкова много. Тази идея ни се виждаше примамлива. Смятахме, че и ние, македонците, ще бъдем една равноправна единица на този славянски съюз на братство и разбирателство. Годината 1946 щеше да бъде с историческо значение, защото предстоеше преброяване на населението и определяне на етническата му принадлежност. Това нас много ни активизира. Няма по-голямо щастие от това да имаш възможност да се самоопределиш като такъв, какъвто се чувстваш. Винаги сме се чувствали като македонпи, но щяхме да имаме възможността и да се декларираме като такива със законна сила. Като имахме предвид предстоящото важно събитие, една вечер в дома на Георги поп Ангелов се събрахме около 15 човека, за да обмислим какво да правим. Присъстваха: Георги Иванов поп Ангелов, Георги Икономов, Костадин Мутафчиев, Георги Сирмин, Александър Георгиев Койков, Тимню Димитров Запрев, Димитър Киримов, Илия Гърков, Марин Ангелов Варадев, аз и някои други. Обменихме мнения по предстоящото преброяване. Нас не ни интересуваше кой е на власт. Всички режими са временни, а Македония е вечна. Създадохме организация с цел чрез агитация да събудим у хората националното самосъзнание и те да се пишат македонци.
Това преброяване се провеждаше по линията на партията в Пиринска Македония. Имаше хора, засегнати от партията, които не желаеха да се определят като македонци. Но насилие не се оказваше. Никой не беше репресиран, ако и някои да искат да представят така нещата. Ако някой казва, че е бил малтретиран, то това е лъжа. Насилие имаше по друга линия и смисъл. Ние сме македонци и нищо друго. Родени сме на македонска земя, живеем и ще умрем като македонци. Родолюбието е такова чувство у човека, което го кара да се гордее. Това беше смисълът на нашия живот, това ни даваше сили да оцелеем по мрачните лагери и затвори дълги години. С това ние живеехме, създавахме семейства и поколения, достойни да пазят името Македония.
Поради политически съображения официалната линия на партията започваше да се променя в посока, която по-голямата част от народа не одобряваше. Ние не желаехме Пиринска Македония да бъде присъединена към Югославия. В това ние виждахме някаква опасност за каузата на Македония. Започнахме да реагираме открито. Желаехме да дадем някакъв отпор на тази неправилна постановка на въпроса. Мислихме, че с нашия младежки ентусиазъм решението на въпроса може лесно да се постигне. Започнахме консултации. Организирахме тайни събрания с цел даване отпор на тази политика. Така се стигна до първата сбирка извън града – край Кутевото лозе. Бяхме аз, Лазар Тотин, Спас Писов, Тодор Солаков и др. Втора, по-сериозна среща се състоя в местността Лакото, на която присъсваха Спас Писов, Лазар Тотин, Атанас Лясков, Асен Левков, Марин Барадев, Димитър Киримов, Клия Гърков и аз. Там обмислихме каква да бъде формата на борбата – просветна или въоръжена. Като начало се реши в гимназията да започнем издаването на стенвестник “Македонска мисъл” и “Илинденски лист”. Аз намерих художник в лицето на Щерю Щерев (Тегото). Той прояви майсторство и стенвестникът беше впечатляващ. Картата на Македония беше цялата в черно, а градовете – с червени точици. Статиите се списваха от Иван Парасков, Марин Барадев, Георги Дарев и др. Духът и съдържанието бяха в посока на нашата цел – независима Македония. Интересът от страна на учениците от гимназията беше много голям. С тази си дейност започнахме да ставаме все по-дръзки и по-активни. Появиха се гласове в полза на по-смели действия, като въоръжена борба. Ние не си давахме сметка за риска на такава открита борба. Това се дължеше на нашата неопитност. Разумът бе заместен от идеализъм. Смятахме, че трябва да изпълним своя дълг, та ако ще да ни коства и живота. Знаехме, че не сме първите, няма да бъдем и последни. Нашият фанатизъм ни държеше винаги в бойна готовност за саможертва. Така се редяха нелегалните ни събрания, на които обмисляхме средствата за борба. Беше решено да започнем сериозна подготовка – вербуване на нови членове и набавяне на материална част. За кратко време успяхме да проведем многобройни срещи с наши съмишленици от горните класове на гимназията. Хора, които бяха минали през македонските младежки кръжоци, се отзоваха с готовност да участват в тази опасна и непредсказуема борба. Посветени в това дело бяха следните другари: Атанас Ангелов Лясков, Георги Сотиров Дукимов, Спас Кръстев Писов, Асен Василев Левков, Лазар Благоев Тотин, Тома Пасков, Рафаел Хаим Барух, Тимню Димитров Запрев, Александър Георгиев Койков, Георги Иванов поп Ангелов, Илия Щерев Гърков, Костадин Божков Керезиев, Юсин Мехмедов Кантарджиев, Спас Шалев, Марин Ангелов Варадев, Илия Тодоров Домузов, Любен Сотиров Тигалонов, Ангел Каратанев и др. С някои другари срещите бяха почти всекидневни. Разговорите се въртяха все около предстоящата акция. Появиха се и първите оръжия. Трябваше да ги приберем и съхраним на подходящо място, за да ги вземем в последния момент. Една част от оръжието беше пренесено от Спас Писов в кола, натоварена с оборски тор.
Един ден бях отишъл край турския къшлак в местността Керацата. Там случайно забелязах от сламения покрив да се показва цев от пушка. Аз взех пушката и я занесох вкъщи, за да я почистя и проверя годността й. Това направихме с Костадин Керезов. Промихме я добре и след това отидохме в техния зимник. Заредихме я с патрон, поставихме едно дебело дърво и се прицелихме. Резултата преценихме като много добър. Пушката беше френска, но поемаше гръцки патрони. Друга пушка ни предложи Тимню Запрев. Тъй като пушката беше дълга, а трябваше да се пренесе през града, помолихме Лазар Тотин, понеже е висок и под шинела е най-подходящо. Така и направихме. Една вечер Лазар с още двама, единият отпред, а другият отзад за охрана, донесоха пушката. За да се пренесе до избраното място за скривалище извън града, направих следното: посред бял ден натоварих магарето с един сноп слама, сложих пушката в средата и я откарах на предназначеното място. Освен оръжие ние складирахме и други материали: литература, цигари и храна. Почти всичко бяхме приготвили и очаквахме уречения ден за излизане. Но работата се отложи за след една седмица. Това стена по предложение на Атанас Лясков. Поради какви причини, не разбрах.
През тази трагична седмица самоволно Илия Домузов посвещава в нашата работа бъдещия предател Георги Жерев. Същият бил арестуван през 1945 год. и вербуван за агент на ДС (Държавна сигурност) – гр. Гоце Делчев. Неопитността ни му позволи да се включи и запознае с целия план на нашето мероприятие. Никой не допускаше, че сме в капана на този предател, дирижиран от ДС в лицето на Костадин Кехайов (Бакото). Георги Жерев започна да донася някакви пистолети без патрони, давани му от милицията. Всичко беше в розово сияние, бяхме неудържими. Предателят се открива в повечето случаи, след като извърши подлостта. Насрочихме последно събрание на 20 април в дома на Тома Пасков. Беше Томина неделя, имен ден на домакина. Там дойде и предателят Георги Стоянов Жерев. Уточнихме деня на излизането – същия ден, в 20 часа. Сборен пункт – турският кашлак, на 2 км от града. Но какво се случи? Към 19 ч. дойде Митрето Воденичаря, изпратен от милиционера Ангел Каратанев , за да ни каже, че в полицията има раздвижване и то е във връзка с нашата акция. Ние веднага се активизирахме и аз започнах да препращам хората към сборния пункт. Не знаехме от кого сме предадени и че милицията е блокирала всичко. Най-напред замина Спас Писов, след това Тома Пасков и Радко Еврейчето. Аз се върнах да си взема багажа и пред дома на Спас ме арестуваха. Бяха Славчо Карамфилов и един милиционер. Той ме хвана и насочи пистолета срещу мен. Бях много спокоен, а агентът изживяваше някакво напрежение. Както си стоях, аз тропнах с крак, за да проверя бдителността му. Той: “Браво бе, комити! Вместо в балкана тук ще лежим като марцина.” И аз заех мястото си до тях. Събрахме се около 25 човека. Всички лежахме на едната страна, за да не се гледаме. Позата беше или наляво, или надясно. Понякога на гръб, по команда на милиционера, който ни охраняваше.
Следствието продължи 30 дни. След като приключи, една вечер ни натовариха на камиона – тези, които бяхме определени да бъдем съдени (12 човека), и ни откараха в гр Неврокоп. Там ни настаниха в отделна килия. Бяхме изолирани от останалите обитатели на затвора. Междувременно поставиха при нас двама подследствени по стопанска линия. Те бяха от с. Бачево – Александър Драговчев и Пешо. Минаваха за хора на властта и задачата им беше да ни подслушват. След преживения кошмар в милицията, в затвора почувствахме облекчение. Следствието беше приключило и никой не ни закачаше. Представлявахме интерес за останалите затворници, защото бяхме от първия македонски процес в Пиринския дял на Македония. Нашата конспирация даде кураж и на други и ние бяхме последвани от групи, някои от които попаднаха в затвора. Между тях бяха Атанас Джамбазов, Иван Хуклев, братя Спахиеви и много други.
Постепенно започнахме да привикваме с обстановката в затвора. Животът ни беше сив и еднообразен. Очаквахме обвинителните актове, за да бъдем съдени. При нас често идваше прокурорът Кирил Николов. Той гледаше с големи симпатии на нас, защото бяхме все млади и препълнени с идеализъм. Разбирахме, че и неговото верую беше Македония. Донасяше ни литература с македонска тематика. Обещаваше ни, че ще минем с леки присъди и като бъдем освободени, ще ни издейства една обиколка из Република Македония, за да добием по-правилни впечатления за живота там. В затвора тази, които не се бяхме дипломирали, се готвехме за изпит, за да завършим средното си образование, но впоследствие не ни допуснаха. Така че между четирите стени се явяват проблеми, които заангажират мислите на човека и постепенно го откъсват от външния свят. Младостта е такава сила, която те кара да понасяш всичко хладнокръвно, без сътресения. По цели дни се занимавах с четене на книги, върху които коментирахме. Играехме шах, пеехме, декламирахме. Надзирателите бяха много добри, с изключение на Борис Бончев. Просто им беше разпоредено да ни заключват в килиите. Чрез тях се свързвахме с външния свят. Директорът на затвора беше Славчо Тупаров. Веднъж влязох в пререкание с един милиционер, който ме докладва за тази постъпка и бях наказан с три дена арест. Беше зима, простудих се и получих ревматизъм в колената, спомен за цял живот. Когато човек е без права, понася всичко – лишения и обиди. Славчо Тупаров беше прост и глупав човек.
Бяхме престояли доста месеци в затвора, затова търсехме нещо, което да ни успокои. На 2 август 1947 год. организирахме агитка по случай годишнината от Илинденското въстание. Пред останалите затворници изнесохме програма с песни и декламации. През м. октомври същата година получихме дългоочакваните обвинителни актове. В своите обвинения прокурорът искаше на 4 човека доживотни присъди. Отнасяше се за Атанас Дясков, Георги Дукимов, Спас Писов и Асен Левков. Това разтревожи нашите родители, но ние не се уплашихме. Даже и смъртта бяхме готови да посрещнем – нали е за Македония. Та на Гоце и хилядите борци също им се е живеело, но те умряха за нея, за родината. Докато има неправди, ще има и жертви.
Делото ни беше насрочено за м. октомври 1947 год. Всички бяхме загрижени за протичането на процеса. Уточнявахме кой какво да каже, какво да отрече, какво да бъде държанието ни пред съда и пр. Никакво хленчене пред съда. Не искахме да тьрсим милост от тези, които ни съдеха. Това го считахме за недостойно, даже за предателство. Не пропуснахме да уточним каква да бъде последната ни дума. Духът ни беше много висок. Не се чувствахме виновни. И каква вина е да обичаш родината си? Никой не може да те отклони от пътя, по който си тръгнал да се жертваш за нея. А Македония към това ни зовеше.
Дойде денят, когато щяхме да бъдем изправени пред съд, който не служеше на нашия народ, а защитаваше чужди интереси. Една сутрин ни подкараха, 12 македонски орли, за да ни съдят, и то за какво?! Единствената ни вина беше, че ние бяхме готови да литнем в борбата и ако се наложи, да положим костите си пред олтара на Македония. Бяхме заобиколени от орда милиционери, настръхнали като глутница вълци, настървени за кръв. Поведоха ни пеша през центъра на града до съдебната зала. Ние вървяхме с високо вдигнати глави и с песен. Строени бяхме по трима в четири редици. Хората се тълпяха и ни окуражаваха с усмивки и подвиквания: “Горе главите!” Това, изглежда, не хареса на българските мекерета, та делото беше отложено. Смутени бяха, че няма да постигнат желания ефект да сплашат останалата младеж. Делото беше насрочено отново за 14 ноември 1947 год. Този път бяхме натоварени на затворен камион и ни откараха не в съдебната зала, а в гимнастическия салон на гимназията. Училището беше обсадено с униформена и цивилна милиция. Салонът беше претъпкан с народ и наши близки. Улицата гъмжеше от любопитни граждани и ученици от гимназията. Бяхме охранявани много здраво. Започнаха да ни разпитват един по един. Държанието ни беше достойно. Никой не се признаваше за виновен. Влизахме в пререкание със съдебните заседатели, като доказвахме правотата на нашето дело. Разпитите на подсъдимите продължиха 3 дена. След тяхното приключване започна разпитът на свидетелите. Всички свидетели бяха прокурорски. Когато съдията им задаваше въпроси, те винаги поглеждаха към нас и стеснително отговаряха, за да не ни нещо обидят. Най-силно впечатление направи, когато пред сьда като свидетел застана еврейчето Рафаел Хаим Барух (Радко). Когато съдията му каза, че той е евреин и къде е тръгнал (а него го заловиха извън града), той гордо заяви: “Преди всичко аз съм македонец. В Македония съм роден и за нея ще се боря”. В себе си ние го поздравихме за тази негова смелост и откровеност. Македония е букет от националности. Всеки има място в борбата за справедлив живот и своя свободна родина. Всеки е длъжен като син на тези земя да помогне с каквото може за тържеството на нашата кауза.
Делото продължи 5 дена – до 18 ноември същата година. На тази дата произнесоха присъдите. Дадоха ни последна дума, за да заявим нашето отношение към присъдите. Всички заявихме без колебание: “Милост от вас не искаме и няма да обжалваме присъдите. След излизане от затвора ще продължим да се борим за свободата на Македония!” Това не бяха само силни думи, а думи, които по-късно потвърдихме с дела. Едни от моите другари забегнаха на запад, а други отново попаднаха по лагери и затвори, пак по македонските работи. Салонът гръмна от революционните песни, които запяхме. Пред препълнен с народ салон и състава на съда изпяхме две песни: “Македония ни зове” и ”Борба смела, македонски народе”. Дадоха ни кратко свиждане с родителите и пак с камионетката – в затвора.
Срокът на присъдите беше различен. На повечето от нас като непълнолетни, с изключение на Атанас Ангелов Лясковв, Асен Василев Левкоп, Юсин Мехмедов Кантарджиев, Ангел Каратанев и Спас Шалев, ни беше намалена по една трета част от присъдата. Осъдени бяха, както следва:
Атанас Ангелов Лясков – 10 год.;
Георги Сотиров Дукимов – 6 години и 8 месеца;
Асен Василев Левков – 3 год.;
Спас Кръстев Писов – 2 год., 2 м. и 20 дни;
Лазар Благоев Тотин – 2 год., 2 м, и 20 дни;
Марин Ангелов Барадев – 2 год. 2 м. и 20 дни;
Георги поп Ангелов – 2 год., 2 м. и 20 дни;
Александър Койков – 2 год., 2 м. и 20 дни;
Тимню Димитров Запрев – 2 год., 2 м. и 20 дни;
Юсин Мехмедов Кантарджиев – 2 год.;
Ангел Каратанев – 1 год. и 6 м.;
Спас Шалев – 6 м.
Предварителният арест от 7 м. не ни беше зачетен, та присъдите с това ни се уголемяваха.
В затвора дойде време за размисъл и психическа подготовка, за да изтърпим наказанията, наложени ни от българското правосъдие. Животът започна да протича пак монотонно между четирите страни. В неврокопския затвор престояхме една година и шест месеца. Това продължи до 2 август 1948 год. Тази свещена за нас, македонците, дата е ден на размисъл и преклонение пред паметта и саможертвата на илинденци. По случай тази историческа дата ние пак решихме да празнуваме със съответна програма. В 1948 год. повя друг вятър в отношенията на Югославия със социалистическия лагер. За нас обаче Македония си оставаше със същите проблеми. Отклонение от избрания път не можеше да има. Ние започнахме тържество с песни. Затворът загърмя от гласа на истината, на която се бяхме обрекли. Последваха декламации все в този дух. Като чуха това, надзирателите веднага изтичаха да ни предупредят да спрем тържеството. Но ние продължавахме. Дойде главният надзирател, но ние не отстъпихме. Дойде директорът – и него прогонихме. Като видяха, че са безсилни да се наложат, директорът повика въоръжена милиция, която нахълта с насочени автомати срещу нас. Успяха да ни натикат в карцера. Там бяхме наблъскани един до друг. Продължихме с декламации. които изпълняваше Марин Варадев, а останалите пеехме тихо, за да бъде изпълнението по-ефектно. В карцера престояхме две денонощия. Младостта е непобедима. За родината – всичко! Съдбата на роба е жестока. Слушали бяхме за жестокостите в Гърция и Сърбия, които са прилагали, а и в България имахме нещастието да изпитаме върху нашия гръб. Тази наша постъпка принуди властниците да се отърват от нас, но по такъв начин, че да се запомни за дълго. Ще помнят нашите деца и внуци. И така трагедията ни започна на 4.8.1943 год. Сутринта рано призори само за 10-15 мин. бяхме принудени да си съберем багажа. Навързаха ни ръцете отзад с въжета двама по двама. Нахвърлиха ни в един камион като животни и ни подкараха. Никой не знаеше накъде. Започна едно голямо за нас изпитание. Бяхме длъжни да го посрещнем и да го понесем с достойнство, както повеляваше клетвата, която дадохме в затвора пред ножа в евангелието.
От Неврокоп ни откараха в гр. Разлог. Оттам с влака стигнахме до Пловдив. Настаниха ни в едно тясно помещение, което се казваше “етапно”. Като легнеш, не можеш да опънеш краката, а ги вдигаш по отсрещната стена. Тук бяхме само 9 човека, а останалите – в неврокопския затвор: Юсин Кантарджиев, Ангел Каратанев и Спас Шалев. През деня беше толкова горещо, че не ни стигаше въздух и се задушавахме. Налагаше се по цял ден на смени да размахваме с едно палто и да охлаждаме въздуха. Изтощението беше голямо. От Пловдив поехме с влака за Стара Загора. Там милицията се отнесе по-човешки. Разрешиха ни да си купим някои неща, от което останахме много доволни. Един милиционер ни каза под секрет, че заминаваме в Плевенския затвор. От Стара Загора отидохме в Горна Оряховица. Там пренощувахме. Цяла нощ не мигнахме от дървеници. На следващия ден бяхме вече в Плевенския затвор. Като влязохме в затвора, останахме като втрещени. Не бяхме виждали такъв страшен затвор. Строиха ни в една редица на двора и започнаха щателна проверка на багажа. Обискираха и нас. Охраната на затвора поклащаше заканително глави. Поведоха ни нагоре по железните стълби, които водеха към страшните килии за уединение. Настаниха ни един по един в отделни килия, без всякакви контакти. Обяснение от никой за нищо.
В килията имаше легло с железни ламарини, масичка, стол и етажерка на стената. Прозорецът беше малък и нависоко, та през него се виждаше само част от синьото небе. На вратата имаше шпионка, през която да ни наблюдават. Това е положението. Няма бог, няма майка, няма милост. Далеч от роден край. Македония беше само в сърцата ни и дали щяхме да я видим, не знаехме. Тя ни зовеше, тя ни чакаше и ние трябваше да издържим с цената на всички несгоди и лишения. Няма по-страшно наказание от самотата. Нали затова бяха създали българските джелати този режим. Няма книги, няма вестници. Същински ад. Такава е македонската голгота и кръста трябва да го понесем.
Дните започнаха да се нижат в тягостно еднообразие. Нямахме възможност да се виждаме. С никого не разговаряхме. Извеждаха ни един по един до тоалетната. След известно време нямаше нужда и да ходим, защото храната беше много оскъдна. Подът на килиите беше мозайка. По цял ден кръстосваш напред и назад по една пътека с дължина три метра. Не ни позволяваха през деня да лягаме. Проверяваха ни постоянно от шпионката. Храната беше крайно непълноценна. Едно черпаче чорба и няколко парченца пиперки или зрънца фасул. Хляб по 250 г. Това хроническо недояждане ни изтощаваше много. Стигна се дотам, че когато седя и искам да се изправя, пред погледа ми притъмняваше и падах, докато ми размине. Винаги си спомнях как вкъщи капризничех относно храната и баща ми казваше: “Защото не си видял глад, да ти притъмнява пред очите”. И ето това ми се случи. Прав е бил моят татко.
Преди да ни уединят, още на двора си уговорихме някакъв начин за контакти с този, които ти е съсед по килия. Нещо като морзова азбука. Това започнахме да го прилагаме, но бързо ни откриха, понеже като чукнеш по стената, се чува от разстояние. Не ни беше разрешено да получаваме и да пишем писма. В пълна изолация! Въпреки че получавахме по 250 г на ден, за каляване на характера поставяхме хляба на етажерката и цял ден го наблюдавахме, без да посегнем към него. Ядяхме чак вечерта. Такъв беше животът ни месеци наред.
Нашите родители не знаеха къде се намираме. Никой не беше им обяснил. Когато запитвали директора на затвора Славчо Тупаров къде сме изпратени, той най-цинично им отговарял: “Където заслужават, там ги изпратихме”. На третия месец моята майка отишла при съдията Михаил Сматракалев. Тъй като и той е от Горно Броди, го помолила да каже къде сме, за да дойдат да ни видят. Тогава той казал, че сме в Плевенския затвор, но я предупредил никъде да не споменава откъде знае. И така след три месеца един ден ни отварят килиите и един след друг ни завеждат в стаята за свиждане. Като отидохме там – какво да видим. На отсрещната стена застанали девет разплакани майки, вперили поглед в нас, като че не могат да познаят рождените си чада. Те просто бяха онемели от това, дето виждаха. Бяхме заприличали на отшелници от глад и изтощение. Ние също се вглеждахме в тях и се опитвахме да ги окуражим, но видът ни беше против нашето желание. Последен дойде за свиждането Спас Писов. Той неволно се усмихна, надзирателят видя и го изгони, като го лиши от свиждане с клетата му майка. Каква жестокост! Какво безчовечие! Само който е минал през българските затвори по това време, може да почувства този ужас. Там човек е нищо. Унижен духовно и физически! След тази трогателна среща с милите ни родители получихме храна по три килограма. Нас ни върнаха по килиите, а нашите майки останаха разплакани, с мисълта дали ще оцелеем, дали ще се върнем здрави по домовете си. Те са поели обратно, за да занесат поздрави на гордия Пирин от неговите чеда, оковани за тяхното родолюбие с тежки пранги по българските затвори. След трите месеца и свиждането с нашите майки режимът към нас се промени. Започнаха да ни извеждат по 15 мин. на разходка в двора по карето. Движехме се в кръг един по един, на разстояние 5-6 метра, за да не си говорим. По средата стоеше надзирател с помощници, които зорко наблюдаваха нашето поведение. Погледът ни трябваше да бъде пред себе си, в земята. Никога няма да забравя първото ни извеждане на разходка. Някои другари се съблякоха голи до кръста, за да почувстват слънчева топлина. Какви тела се показаха, особено на тези, които бяха по-пълни, като Лазар Тотин, Спас Писов, Марин Варадев. Бяха толкова измършавели, че кожата на телата им висеше като завеса, зад които прозираха кости. Като полуживи сенки се влачехме по карето. Само в очите ни имаше някакъв блясък, който изразяваше жажда за живот. Тези сили може би черпехме от твърдата вяра и убеждение в правотата на идеите, на които се бяхме обрекли да служим. Този мъчителен и нечовешки режим продължи още много месеци. Спомням си, веднъж се разхождахме и Кофтето (помощник-надзирател по име Бързяшки, криминален тип) извика: “Баятев, гледай пред себе си!” Сигурно за всички беше голяма изненада споменатото име. Значи нашият учител е също тук, в наказателното отделение. По този начин и ние предизвиквахме надзирателите да споменават нашите имена. Така помогнахме на учителя (който ни свали знамето) да разбере, че и неговите ученици са тук. По-късно се събрахме в общия режим в затвора.
Една сутрин към края на шестия месец пред вратата се изпречи директорът на затвора и ме запита: “Нещо да кажеш, да се оплачеш?”. Аз отговорих: ”Добре съм, няма от какво да се оплача”. Повече въпроси нямаше. Така една след друга се отваряха всички килии, но разговор не се чуваше. После научих от другарите си, че отговорите на зададените от директора въпроси били същите. Никой не хленчел за милост. Това наше държание го вбесило. Вместо да промени режима, защото наказанието ни е било за 6 месеца, той ни го удължава с още 3 месеца. Нашето държание го подразнило и сметнал, че сме непоправими. На деветия месец бяхме отведени в общи килии, като ни пръснаха по различни стаи. Тук вече беше друго. Промяната от уединение към общ режим считахме за спасение. Ориентирахме се бързо в обстановката, защото зад гърба си имахме по две и повече години затвор. Човекът е такова същество, което се приспособява. Обадихме се на родителите си. Разрешаваше ни се да пишем по едно писмо на три месеца и да получаваме по три килограма колет с храна. Това ни подкрепи, та се съвзехме постепенно физически.
Общите килии бяха пренаселели. Всеки ден се премерваха по 30-40 см за лягане, и то винаги настрана. Ако искаш да се обърнеш и да легнеш на другата страна, трябва първо да се изхлузиш надолу. Средата в общите килии беше разнородна по възраст и убеждения. Предстоеше ни опознаване един с друг. Още в началото пролича едно негативно предубеждение към нас, македонците. Позволяваха си да ни обиждат, но ние не оставахме длъжни, особено по националния въпрос. Стремяхме се да бъдем коректни в отношенията си, но никога за сметка на македонския народ.
Като задължение всяка година правехме скромно възпоменание на 2 август в памет на загиналите в националноосвободителните борби. Атанас Лясков казваше по някоя дума и се почерпвахме с по една лимонада, Как се посрещаше това, не зная, защото между другите затворници липсваше идейна връзка. Бяха хора с различни убеждения и интереси.
За наше огорчение между затворниците имаше много полицаи, които бяха служили в Македония по време на окупацията през 1941-1944 год, С тях влизахме в остри спорове. Отвращавахме се от делата им. Често бивахме обиждани и псувани на майка македонска. От това получавахме голяма душевна болка, защото тази мъченица не заслужаваше тази обида. Това още повече ни убеждаваше в правотата на нашите идеи. Имахме различия в етническото самосъзнание.
По-късно ни настаниха на работа. Аз и Атанас Лясков, понеже бяхме с по-големи присъди, постъпихме в дърводелската работилница. Останалите бяха изпратени да овладяват кошничарския занаят. Така заангажирани, времето ни минаваше по-леко. На тези, които бяха с по-леки присъди, им дойде времето и излязоха от затвора.
Останахме ние с Атанас Лясков. Всеки ден ходехме на работа и бързо овладяхме занаята. По-късно при нас дойде и Георги Каркаланов от с. Тешово, осъден на 3 год. затвор пак по македонските работи. Беше буден и честен другар. С него общувахме постоянно. В затвора имаше и други от Пиринска Македония, но с тях нямахме контакти. Колкото време престояхме в Плевенския затвор, бяхме в непрестанни спорове с българските националисти. Техните постъпки изкопаваха все по-голяма пропаст между нас. В нашата позиция колебание нямаше. Ние живеехме задружно и това им правеше впечатление. Нямаше какво да делим. Македония е една за всички, родени в нея,
Към работилницата имаше началник. Казваше се Въцов. Беше същински садист в отношенията си със затворниците. Ако види, чо някой се засмее или говори с друг, веднага пита за какво говорят. Във всяка постъпка търсеше повод за наказание. Имаше и много доносници, които клеветяха затворниците пред ръководството на работилницата. Така аз бях наказан с 15 дена карцер, без да разбера за какво точно. Режимът на карцера включваше една четвърт сух хляб на ден. След карцера пак отидох в дърводелската работилница.
В такава тягостна обстановка минаваше времето, докато дойде денят, в който трябваше да бъда освободен. В Плевенския затвор престоях до 9 декември 1952 год. Понеже не ни признаха предварителния арест, изтърпях почти шест години затвор. В онези мрачни години практикуваха така – от затвора те освобождават, а на портала те чака агент, за да те изпратят отново в лагер. А там условията за живот са още по-тежки. Освобождаването ми на 9 декември не беше гаранция, че ще се върна у дома.
Едва ли може да се опише какво чувство вълнува човек, когато прекрачи прага на затвора, за да излезе на свобода. Докато се върна у дома, постоянно очаквах някой да ме потупа по рамото и да ми покаже обратния път. От нашата група в затвора остана само Атанас Лясков. На следващата 1953 година към месец август излезна и той. Но тъй като неговите родители бяха изселени в Северна България, не му беше разрешено да се върне в родното си село. След като си дойдох вкъщи, аз търсих начин да се обадя в затвора, за да съобщя, че съм си у дома. Използвах наивността на един групов отговорник – бай Коста. Той беше бивш партизанин и много словоохотлив. Писах му няколко реда с неискрено съдържание, че съм много доволен от него и работата в затвора, и т.н. Като получил писмото, той почнал да го чете на затворниците в работилницата. С моето изобретение целта беше постигната.
Както казах, бях освободен на 9 декември, а на 11 декември пристигнах благополучно вкъщи. Майка ми ме посрещна на стълбите с просълзени от радост очи. Бяха ме заробили като дете. Връщах се след 6 години: променен, израснал и с мустаци. Най-доброто беше, че се завърнах жив и здрав. За родителите ми това беше единствената награда. Това беше нещо много. През тези години и те бяха преживели голямо напрежение. Две години багажът им бил вързал на бали и са очаквали да бъдат изселени. Всичко това са понесли стоически, със скрита омраза към тези, които искаха да минат за наши спасители.
Животът ми потече мъчително и скучно. Нямаше ги много от моите другари. Едни бяха забегнали на запад, а други – отново по лагери и затвори. В атмосферата на село се чувстваше напрежение. Водеше се борба за оцеляване. Видяхме се само с Лазар Тотин. След няколко месеца ме взеха трудовак, та и там около две години. Така че на 28 години си бях най-сетне вкъщи. Сега пък се явиха други трудности – борба за хляб. Където и да поисках работа, отказваха ми. Набирах винаги за по няколко месеца, и то черна работа. По-добре черна работа вместо черна съвест. Когато човек няма лична икономика, той е зависим. Съдбата му е в ръцете на нечисти хора, които се опитват да го изнудват и да го унижат. По-слабохарактерните хора биваха принуждавани да се пречупят, а другите хитруваха и ги мамеха. Всеки според характера си. Само който се страхува и срамува от черна работа, е способен на подлости. Да бъдеш здрав и да работиш физическа работа е голямо удоволствие. Удоволствие е да твориш нещо за себе си и за обществото.
Един ден заедно с моя приятел Стоян Москов нарамихме раниците и бъчварски инструменти и отидохме да търсим работа в Родопите. Там се организираше пулп за малини и гъби. Тъй като нямахме квартира, известно време се заривахме в сеното на Горското стопанство към с. Сатовча. Кооперациите плащаха добре, та повече от 15 години ходех да работя като бъчвар. Около 9 години работех по складовете на ДСО – гр. Гоце Делчев. През 1974 година постъпих като домакин към Районната потребителна кооперация, откъдето се пенсионирах. Документите, с които се пенсионирах, съдържаха 30 образци №31, от чийто брой се съди на колко врати съм хлопал.
Когато се върнах от затвора, се ожених. Жена ми беше учителка. Добихме си две дъщери. Вкъщи всичко протичаше нормално. Трудностите бяха преодолявани с общи усилия. Минаха доста години от затвора. Другарите, които бяха отишли повторно по лагери и затвори, се бяха вече завърнали. Животът отново ни събра, разбира се, с тези, които бяха останали тук, в града, сега с ново име – Гоце Делчев. Започнахме пак да се срещаме. Колективно ходехме по именни дни, но вече семейно. Целта ни беше със съвсем невинни прояви да се поддържа духът между хората. На тези сбирки вместо слово се пееха само македонски песни, в повечето случаи с революционна тематика. Силата на македонската песен е по-голяма от хвърлена бомба. Песните бяха толкова силни по дух и съдържание, че това не се хареса на управляващите. Те следяха всяко неше движение и срещи в града и околните села. Дразнеше ги това, че се събирахме. Македонската песен се беше наложила до такава степен, че се пееше абсолютно навсякъде. Имаше сили, които се дразнеха от всичко това. Предприе се страшна повсеместна акция за забрана на тези опасни за българщината песни. Конфискуваха се плочи. Привикваха се хора в милицията с цел сплашване. Всичко това даде някакъв резултат. Народът беше изживял много неща и се плашеше. Тези мерки от страна на властите не ни стряскаха, защото бяхме видели много по-лоши неща. За нас беше нужно поле за по-смела и резултатна изява. В мен и нашия общ приятел Крум Тончев от с. Мусомища се зароди идеята за организиране на екскурзии в Пирина. Набирахме хора от нашите среди.
Това се случи през 1970 година. Бяхме около 35 човека в местността Крива река. Отидохме сутринта и вечерта се върнахме. Прекарахме си много весело. Изпекохме две овце. Направихме обща трапеза. На следващата година създадохме по-добра организация. Инициативният комитет се разшири. В него влизаха Лазар Тотич, Спас Писов. Крум Тончев и аз. Крум Тончев организираше хората от с. Мусомища и от с. Делчево, Той прояви голяма активност. Всецяло беше предан на делото и беше готов за всякаква саможертва. Изобщо имаше организаторски нюх, затова и довеждаше при всяка сбирка голям брой хора. На всеки от организационния комитет бяха поставени задачи. Лазар Тотин се грижеше за нощувката в хотела, защото той работеше към това предприятие. Спас Писов имаше задача да подсигури превоза на хората, тъй като работеше към транспортно предприятие. Аз, Георги Дукимов, снабдих храната за всички присъстващи. Освен тези конкретни задачи ние организирахме и хора от гр. Гоце Делчев. Атанас Траханаров намери много добър готвач. В резултат на добра организация можехме да изведем в Пирина около 150 човека. Не липсваше и съответна програма със слово, стихотворения и песни. Всичко беше организирано и насочено в една цел – в името на Македония. Хората се отзоваха с готовност и с голямо желание. Всеки в тези часове изживяваше нещата посвоему, но се чувстваше общият стремеж към една заветна цел – да съхраним нашите идеи.
Беше събота, когато се изнесохме с камиони, натоварени с хора и материална част. Вечерта напалихме огньове. С веселие и закачки на поляната, а други в хотела, посрещнахме зората на настъпващия ден. Ние, които организирахме тази другарска среща, бяхме в особено приповдигнато настроение. Сутринта прозвуча хубава народна музика, изпълнявана от състава, който беше с нас.
Всеки се движеше по поставените задачи. Подготовката за обяда се организира от майстор-готвача бай Георги Гюрджилов. Бяхме закупили няколко овце. Той постави казаните, наряза месото и с голямо майсторство на обяд ни поднесе вкусно ядене. Радвахме се, че можахме да организираме толкова много хора в онези страшни времена, през които се наказваше всяка проява на отклонение от диктата на партията. Това беше времето на онази тираническа система. За последствията не мислехме. Самата среща на бойни другари и съмишленици смятахме за безобидна.
Настъпи очакваният момент. Наставихме се на една поляна сред борова гора, недалеч от хотела, с цел да не бъдем уязвими. Хората бяха подредени на обща трапеза във форма на правоъгълник. Музиката не преставаше да свири. С нас заедно се веселеше и природата. Осведомиха ни, че около нас край хотела има гости от Скопие. Аз веднага отидох да ги поканя. Бяха майка с две дъщери. Те с удоволствие приеха поканата и ги настанихме на трапезата. След тази подготовка тръбата прозвуча със сигнал за тишина и внимание. На тържеството присъства и работещият в циповия завод Георги Димчев. Аз го помолих той да вдигне само наздравица, а за слово беше определен друг. Така и стана. Димчев вдигна чашата и произнесе тържествено думите: ”Миналата година бяхме 35 човека. Сега сме 150, а догодина, дай боже, да бъдем три милиона.” Най-кратки слова, но с ясна цел и политическо значение. Спас Писов говори за събитията на връх Ножот, защото тази историческа дата съвпадаше с нашата среща. След словото се казаха няколко стихотворения. Едното беше “Епопеята на ножот”, а другото – ”Зов”. След официалната част се пристъпи към обяда. Всички много доволни от вкусното ядене, което бе приготвил бай Георги Гюрджилов. След като се нахранихме, се започна общо веселие. Музикантите бяха неуморими. Играха се хора, пяха се песни, правеха се снимки и така времето течеше неусетно. Привечер се прибрахме доволни и безкрайно щастливи, особено старите поборници. Окриляше ни преживяното през тези два дни. Заживяхме с мисълта, че сме намерили, макар и невинна, форма да покажем, че в това мрачно време, както през вековете, така и днес, македонският дух е жив.
Тази наша проява не остана незабелязана от властта. Информирани от доносник, след няколко дена се проведе едно сериозно разследване от органите на ДС в гр. Гоце Делчев. В най-наивните прояви те виждаха страшни неща. За целта беше извикан човек от Благоевград. Започнаха да ни привикват по-активните по организирането на излета. Интересуваха се как е създадена самата организация, как са извозени толкова хора в Пирина. Ние се опитвахме да представим случая като една другарска среща и нищо повече. Но те не бяха толкова наивни. Хората, които са присъствали в тази компактна маса, и нашите прояви ги караха да мислят, че тук се върши нещо сериозно, нещо опасно за държавата. Затова бяха стриктни при разследването на случая. Това продължи няколко дена. Тези наши прояви можеха да ни донесат по-големи неприятности, но, изглежда, властта нямаше полза от създаването на македонска процеси.
Дълго време се говореше за станалото в Пирина. Даваха се различни тълкувания. Наричаха го Македонски конгрес и т.н. Но за нас истината беше само една. Тъй като годините, прекарани по българските затвори, бяха много тежки, а и след това бяхме лишени свободно да контактуваме и споделяме нашите съкровени мечти, тази другарска среща ни удовлетворяваше донякъде. Това ни служеше като неизчерпаем източник на духовна храна. Това ни караше да мислим, че не живеем напразно. Смятахме, че сме успели да внушим на враговете на Македония, че борбата продължава в различни форми. Тя няма да престане, защото след нас идват други, може би по-достойни, които ще понесат знамето, на което е написано със златни букви: “Независима Македония”.
След тази буря животът ни започна да протича пак сив и еднообразен, с грижи за семейство, за работа, за оцеляване. А македонският проблем остана на политическата сцена и чака своето решение. Ако има македонска държава, ще има мир на Балканите. Това значи братство, разбирателство между народите, разграждане на границите и свободно преминаване в трите дяла на нашата мила родина.
Днес, когато има Македонска република в една част от нашата земя, тя ще служи като обединително звено за останалата разпокъсана Македония. И така обединени, ще намерим място в новия европейски дом, към който се стремим.
Това ке биде! Това е актуално.

МАКЕДОНИЯ НИ ЗОВЕ

Дрънчете, пранги, вий зловещо
по македонската земя,
от векове окована,
от векове във нея слънце не огря.

Народ за рода ни славен
създаде писменост, четмо,
а сам оставен е във мрака
да влачи робство и тегло.

Зоват ни родни идеали,
забрадки черни ни зоват.
На крак! О, стига веч сме спали,
Борбата е спасителният път!

Пирин обятия разтваря,
Вардара песен пак реди –
таз песен, що светът е слушал
през илинденските бурни дни.

Желая в този ден последен
със пушка във жесток двубой,
настръхнал, яростен, безстрашен,
да бъда с теб, народе мой!

ДУКИМОВ ДОКУМЕНТИ
РЕЗОЛЮЦИЯ
№ 255
гр. Неврокоп, 18 ноемврий 1947 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА И НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Неврокопският областен съд, наказателно отделение, в публично съдебно заседание от 13 до 18 вкл(ючително) ноемврий през хилядо деветстотин четиридесет и седма година, в състав:
Председател: Михаил Ив. Сматракалев
Членове: Петър Попов, Стефан Радушев, доп. чл.,
при секретаря Ил. Усталиев и прокурор Кир. Николов, като разгледа докладваното от председателя Мих. Сматракалев н.о.х. дело № ____ по описа за 1947 год.,
ПРИСЪДИ:
Признава подсъдимия Георги Сотиров Дукимов, 20-годишен, македонец, православен, неженен, грамотен, осъждан, родом от село Горно Броди, Сярска околия, ученик, за ВИНОВЕН в това, че през 1947 година е образувал в гр. Неврокоп младежка михайловистка организация с фашистка идеология, която си е поставила за цел подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт, поради което и на основание на чл. 1, ал. I от Наредбата-закон за защита на народната власт, във връзка с чл. 58, т. 3 и чл. 61 от Нак. закон го осъжда да изтърпи наказание 6 (шест) години и 8 (осем) месеца строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от Нак. закон за срок от 8 години.
Признава същия подсъдим за НЕВИНОВЕН в това, че през същото време и място да е напуснал местожителството си и да е влязъл или да се е зачислил в група, съставена и въръжена с цел да извърши престъпления по същата Наредба-закон за защита на народната власт, поради което го оправдава от отговорност по обвинението му по чл. 4 от същата Наредба-закон.
Признава същия подсъдим за ВИНОВЕН в това, че през същото време и място е носел огнестрелно оръжие, пистолет, без разрешение, поради което и на основание чл. 30 от Зак. огр. престъпленията и пр. във връзка с чл. 60 и чл. 58, т. 3 от Нак. закон го осъжда да изтърпи 6 месеца тъмничен затвор и да заплати в полза на държавното съкровище 5000 (пет хиляди) лева глоба, заменима при несъстоятелност с шест месеца тъмничен затвор.
Съгласно чл. 64 от Нак. закон определя на същия подсъдим да изтърпи най-голямото наказание – ШЕСТ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА строг тъмничен затвор, с лишение на правата по чл. 30 от Нак. закон за срок от ОСЕМ години.
Признава подсъдимия Атанас Ангелов Лясков, 22-годишен, македонец, православен, неосъждан, грамотен, земеделец, родом и жител на село Мусомища, Неврокопска околия, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е водил споменатата по-горе организация с фашистка идеология, поради което на основание чл. 1, ал. I от Наредбата-закон за защ. нар. власт, във връзка с чл. 61 от Нак. закон, го осъжда да изтърпи наказание 10 (десет) години строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 12 години.
Признава подсъдимия Асен Василев Левков, 22-годишен, македонец, неженен, православен, неосъждан, грамотен, чиновник, родом и жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е бил член на споменатата по-горе организация с фашистка идеология, поради което на основание чл. 1, ал. II от Нар. З.З.Н.Вл., във връзка с чл. 61 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание 3 (три) години строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 5 години.
Признава същия подсъдим за НЕВИНОВЕН в това, че е ръководил през същото време и място споменатата по-горе организация, поради което го оправдава по обвинението му по чл. 1, ал. I от същата Наредба-закон.
Признава подсъдимия Марин Ангелов Вардев, 18-годишен, македонец, православен, неосъждан, неженен, грамотен, ученик, родом и жител на село Жостово, Неврокопска околия, за ВИНОВЕН за това, че по същото време и място е бил член на споменатата по-горе организация, поради което на основание чл. 1, ал. II от Нар. З.З.Н.Вл., във връзка с чл. 61 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание 2 (две) години 2 (два) месеца и 20 (двадесет) дни строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава същия подсъдим за НЕВИНОВЕН в това, да е по същото време и място ръководил споменатата по-горе организация, поради което го оправдава по обвинението му по чл. 1, ал. I от същата Наредба-закон.
Признава подсъдимия Спас Кръстев Писов, 18-годишен, македонец, православен, неженен, грамотен, ученик, осъждан, родом и жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е бил член на споменатата по-горе организация, поради което на основание чл. 1, ал. II от Нар. З.З.Н.Вл., във връзка с чл. 61 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание две години два месеца и двадесет дни строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава същия подсъдим за ВИНОВЕН в това, че през същото време и място е носел огнестрелно оръжие, пушка, без разрешение, поради което и на основание чл. 30 от Зак. огр. прест. и пр., във връзка с чл. 60 и чл. 58 от НЗ го осъжда да изтърпи 6 месеца тъмничен затвор и да заплати в полза на държавното съкровище 5000 (пет хиляди) лева глоба, заменима при несъстоятелност с шест месеца тъмничен затвор.
Признава същия подсъдим за НЕВИНОВЕН в това, че през същото време и място да е напуснал местожителството си и влязъл или се зачислил в група, съставена и въръжена с цел да извърши престъпления по същата Наредба-закон за защита на народната власт, поради което го оправдава от отговорност по обвинението му по чл. 4 от същата Наредба-закон.
Съгласно чл. 64 от Нак. закон определя на същия подсъдим да изтърпи най-тежкото наказание – ДВЕ ГОДИНИ, ДВА МЕСЕЦА и ДВАДЕСЕТ ДНИ строг тъмничен затвор, с лишение на правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава подсъдимия Лазар Благоев Тотин, 20-годишен, македонец, православен, неженен, грамотен, неосъждан, ученик, родом и жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е бил член на споменатата по-горе организация, поради което на основание чл. 1, ал. II от Нар. З.З.Н.Вл., във връзка с чл. 61 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание ДВЕ ГОДИНИ, ДВА МЕСЕЦА и ДВАДЕСЕТ ДНИ строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава същия подсъдим за ВИНОВЕН в това, че през същото време и място е носел огнестрелно оръжие, пушка, без разрешение, поради което и на основание чл. 30 от Зак. огр. прест. и пр., във връзка с чл. 60 и чл. 58 от НЗ го осъжда да изтърпи 6 месеца тъмничен затвор и да заплати в полза на държавното съкровище 5000 (пет хиляди) лева глоба, заменима при несъстоятелност с шест месеца тъмничен затвор.
Признава същия подсъдим за НЕВИНОВЕН в това, че през същото време и място да е напуснал местожителството си и влязъл или се зачислил в група, съставена и въръжена с цел да извърши престъпления по същата Наредба-закон за защита на народната власт, поради което го оправдава от отговорност по обвинението му по чл. 4 от същата Наредба-закон.
Съгласно чл. 64 от Нак. закон определя на същия подсъдим да изтърпи най-тежкото наказание – ДВЕ ГОДИНИ, ДВА МЕСЕЦА и ДВАДЕСЕТ ДНИ строг тъмничен затвор, с лишение на правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава подсъдимия Александър Георгиев Койков, 19-годишен, македонец, православен, неженен, неосъждан, грамотен, ученик, родом и живущ в гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е бил член на споменатата по-горе организация, поради което на основание чл. 1, ал. II от Нар. З.З.Н.Вл., във връзка с чл. 61 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание ДВЕ ГОДИНИ, ДВА МЕСЕЦА и ДВАДЕСЕТ ДНИ строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години
Признава подсъдимия Георги Иванов Попангелов, 18-годишен, македонец, … , православен, неосъждан, грамотен, общ работник, родом и жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е бил член на споменатата по-горе организация, поради което на основание чл. 1, ал. II от Нар. З.З.Н.Вл., във връзка с чл. 61 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание ДВЕ ГОДИНИ, ДВА МЕСЕЦА и ДВАДЕСЕТ ДНИ строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава подсъдимия Тимню Димитров Запрев, 20-годишен, македонец, православен, неженен, неосъждан, грамотен, студент, родом и жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е подпомогнал споменатата по-горе организация, като й е набавил огнестрелно оръжие, пушка, поради което на основание чл. 8 от НЗЗНВл., във връзка с чл. 60 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание ДВЕ ГОДИНИ строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от Нак. закон за срок от 4 години
Признава същия подсъдим за ВИНОВЕН в това, че през същото време и място е носел огнестрелно оръжие, пушка, без разрешение, поради което и на основание чл. 30 от Зак. огр. прест. и пр., във връзка с чл. 60 и чл. 58 от Н.З, го осъжда да изтърпи 6 месеца тъмничен затвор и да заплати в полза на държавното съкровище 5000 (пет хиляди) лева глоба, заменима при несъстоятелност с шест месеца тъмничен затвор.
Съгласно чл. 64 от Нак. закон определя на същия подсъдим да изтърпи най-тежкото наказание – ДВЕ ГОДИНИ строг тъмничен затвор, с лишение на правата по чл. 30 от НЗ за срок от 4 години.
Признава подсъдимия Юсеин Мехмедов Кантарджиев, 28-годишен, турчин, мохамеданин, осъждан, грамотен, земеделец, родом и жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е подпомогнал споменатата по-горе организация, като я снабдил с патрони за пушка, поради което на основание чл. 8 от НЗЗНВл., във връзка с чл. 60 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от Нак. закон за срок от ТРИ години.
Признава подсъдимия Ангел Димитров Каратанев, 30-годишен, македонец, женен, православен, неосъждан, грамотен, милиционер, родом от Кара кьой, Гърция, жител на гр. Неврокоп, за ВИНОВЕН в това, че по същото време и място е подпомогнал споменатата по-горе организация, като я снабдил с патрони за пушка, поради което на основание чл. 8 от НЗЗНВл., във връзка с чл. 60 и чл. 58 от НЗ, го осъжда да изтърпи наказание ДВЕ ГОДИНИ строг тъмничен затвор, с лишение от правата по чл. 30 от Нак. закон за срок от ЧЕТИРИ години.
Осъжда посочените по-горе подсъдими да заплатят солидарно в полза на държавното съкровище 2000 (две хиляди) лева деловодни разноски.
Веществените доказателства: три пушки, едната гръцка, другата и третата манлихерова, три пистолета, единият „Наган”, другият „Парабел”, третият 6/35, един панорамен ъгломер, 25 патрона за пушка, 30 патрона за шмайзер, конфискува в полза на държавата. Конфиксува и литература, състояща се от един пакет разни книги и списания. Останалите веществени доказателства да се върнат на подсъдимите, така както са иззети.
Присъдата е окончателна и може да се обжалва по касационен ред пред Върховния касационен съд в двуседмичен срок от днес.
Председател: Мих. Сматракалев
Членове: И. Попов, Ст. Радучев
МОТИВИ: Подсъдимите Георги Сотиров Дукимов, Атанас Ангелов Лясков, Асен Василев, Левков, Марин Ангелов Вардев, Спас Кръстев Писов, Лазар Благоев Тотин, Александър Георгиев Койков, Георги Иванов Попангелов и Тимню Димитров Запрев се обвиняват в това, че като последователи на реакционната фашистка организация ВМРО (михайловистка), намиращи се под нейно идейно влияние, решили и започнали да работят за реализирането на нейните цели. Първите четирима се обвиняват като ръководители на създадената от тях организация, а другите – като членове. Подсъдимите Георги Дукимов, Спас Писов и Лазар Тотин се обвиняват и в това, че са напуснали местожителството си и са влезли във въоръжена група, съставена с цел да върши престъпления по НЗЗНВл. (чл. 4). Подсъдимите Юсеин Мехмедов Кантарджиев и Ангел Димитров Каратанев се обвиняват, че са помогнали нелегалната михайловистка организация, като са й дали оръжие. Подсъдимият Спас Димитров Шалев се обвинява в това, че е знаел за създадената нелегална организация и нейните намерения, а не е съобщил на властите. Подсъдимите Георги Дукимов, Спас Писов, Лазар Тотин, Темню Запрев се обвиняват още и в това, че са носили или са държали в домовете си оръжие, без да имат разрешение за това (чл. 30 и 31 от ЗОП).
Организацията на Иван Михайлов (ВМРО) е добре позната на македонската и българската общественост. Нейният вожд Иван Михайлов беше най-верното куче на цар Борис и на българската империалистическа буржоазия. Той бе верен агент на немската агентура в България. Дълги години българският дворец беше оставил Иван Михайлов за жупан в Пиринска Македония, където македонското население понасяше един кървав деспотичен режим и се бореше против бандитите с рядко себеотрицание. Не са малко местата в Пиринска Македония, където има заровени избити от бандите на Иван Михайлов народни борци и мирни граждани и селяни. Кръволок и грабител, Иван Михайлов и неговата фашистка организация бяха стражари на българската паразитна буржоазна класа, пазейки я от мощното революционно движение на работническата класа, селяните и прогресивната интелигенция. Иван Михайлов е известен палач не само на македонския, но и на българския народ. Неговите платени агенти убиха през времето на реакционното Мушаново-Гиргиновско правителство редица македонски и български революционери, борци за правда и демокрация, като Симеон Кавракиров, Христо Трайков, Христо Хролев, Димитър Сурлев, Павел Попандов, Божидар Митрев, секретаря на Работническата партия в България – Петко Напетов, видния добруджански прогресивен деец д-р Петър Вичев и още стотици други. Контрареволюционната и палаческа роля на ВМРО (Михайлова) беше известна не само в България, но и в чужбина. Тази роля тя продължи да играе и по време на народната съпротива, която народите в Югославия и България водеха против немския окупатор и неговите агенти. Иван Михайлов бе доказан агент на германските окупатори и той и неговите „войводи“ организираха контрачетите в Гърция и Егейска Македония против народноосвободителната войска на маршал Тито, против македонските народни партизани и гръцките партизани от ЕАМ. След войната Иван Михайлов се е наредил на страната на новите фашисти, подпалвачи на нова война, на страната на американските империалисти и английските им събратя. Сега той е кръвен враг на своя македонски народ, на Титова Югославия и ОФ България, служейки на международните империалисти против народната деморкация и против славянските народи. Неговата задача е да раздухва омраза и недоверие между Титова Югославия и Димитровска България, да всява смут в редовете на македонския народ, да органзиира диверсионни и терористически акции в Народна република Македония и в Пиринския край, в Егейска Македония да служи верно на монархо-фашисткото правителство в Гърция. Лозунгът, който издига тази бандистка организация, е „Независима Македония“. Иван Михайлов иска да измами македонците с този лозунг, който в миналото бе издиган от прогресивните македонски дейци. Но в действителност този лозунг днес означава откъсване на Македония от Титова Югославия и ОФ България и включването й в лагера на англо-американските империалисти, нареждането й на фронта на гръцките монархофашисти. „Независима“ означава откъсване на македонсккия народ от братските му славянски народи, от лагера на демокрацията и мира.
ВМРО (михайловистка) направи редица опити да разстройва и минира …те на гордостта на всички македонци, Народна република Македония, където народната власт излови и осъди редица негови агенти. Тя прави такива опити и в Пиринския край.
Подсъдимите, които са израснали под влиянието на тази михайловистка идоелогия, поощрени от съживяването на Михайловата ВМРО в София и от раздвижването на реакционната опозиция в България, и специално в Неврокопско, решават да започнат „революционна“ дейност. Те организират своя група, която се събира няколко пъти на събрание. На първото събрание, станало срещу …. (1946-1947), те правят преглед на политическото положение и се ориентират към подкрепа на опозицията. Решават да навлязат и в някои ОФ организации с цел да вършат вредителска дейност. Начало на организационната дейност според данните в делото се счита събранието на Нова година, от…. в квартирата на подсъдимия Георги Попангелов. Преди това те са направили опит за провеждане на една обща конференция в хижа „Велибит” (Пирин), но не са успели да се съберат. Атанас Лясков установява известни връзки с човек от американската легация, който го информира по станалия михайловистки процес в София. Първата им проява е издаването на вестник „Свободна Македония“ в гимназията на гр. Неврокоп, от който стенвестник излизат три последователни броя. В този вестник участват Марин Варадев, Георги Дукимов, Лазар Тотин и други. В този вестник те поместват статии с приктито или открито михайловистко съдържание. Поместват карта на Македония, обградена цялата в черно, което означава, че цяла Македония е в робство. Искали са да се срещнат с гръцката комисия, за да й дадат някои материали, но поради друг маршрут на комисията не са направили това.
Но вестникът бива спрян и тогава те се заемат с втората задача, а именно да организират една въоръжена група, която да излезе в балкана и да ходи по селата да агитира за „Независима Македония“ и да провежда нападения над македонски села с цел набавяне на оръжие и храна. За да организират нелегална терористическа и агитационна група, те се допитват до Атанас Лясков, когото намират в село Мусомища. Той се съгласява да се направи едно събрание, на което той да изясни в един доклад задачите на тая нелегална група. На 6 април това събрание се свиква в лозята край село Мусомища. На него са присъствали: Атанас Лясков, Георги Дукимов, Асен Левков, Лазар Тотин, Спас Писов, Илия Григоров и други. На това събрание Лясков говорил пламенно за „освобождението“ на Македония и дал конкретни препоръки за това как да се организира групата и как да се намери оръжие. В същото време той казал, че това е тежка и отговорна работа и трябва всеки сериозно да се заеме с нея. На събранието се взема единодушно решение да се състави групата, като всеки дава съгласие да участва в нея. Натоварили се хора, които да се погрижат за набавяне на оръжие. Между всички Георги Дукимов се …. най-енергично да набави оръжие и успява да набави такова. В тази му дейност проличава неговата организационна ръководна работа. На събранието се определя за дата излизането в балкана: 15-20 април. След като са набавили оръжие, от което една част занасят в местността Керацата, Неврокопско землище, се събират още веднъж на 20 април и същия ден едни от тях излизат, а други биват заловени от народната милиция в града. Сборният им пункт е бил в същата местност – Керацата.
В съдебно заседание подсъдимите направиха самопризнания. Те признаха, че са редактирали три броя от стенвестника „Свободна Македония“, в който е имало поместени лозунги и статии с михайловистко съдържание, както и карта в черно на Македония, признаха, че са правили три събрания, както и … решения, които са взети на тези събрания, признаха как са набавили оръжие, признаха също така, че са виновни, че са били служители на реакционните ….ки , на международните империалисти, че са наливали вода във воденицата на балканската реакция и на българската опозиция. Те отчетоха своята престъпна дейност като пакостна спрямо македонския народ, както и спрямо българския и югославските народи, че са вървели по погрешен път, като заявиха, че Иван Михайлов и неговата организация са наистина противонародни, антиславянски и вражески настроени към народните маси и техните демократични народни правителства. В същото време те обаче мъчно се съгласяваха да признаят, че тяхната организация е била михайловистка, и не искаха да кажат кои са били ръководители между тях. Опитваха се да се извинят, че ОФ общественост не им е помогнала да се ориентират правилно по македонския въпрос и че са били заблудени, плащайки данък на своя висок патриотизъм.
Преценявайки самопризнанията на подсъдимите, съдът намира, че те са до голяма степен искрени, но че те все още не са напълно скъсали с михайловистката идоелогия, че у тях има още много да се изживява, да се оправя. В същото време съдът намира, че правят сериозни опити да се отърсят от старото михайловистко влияние и според своите индивидуални особености проявиха това свое усилие по различен начин. Всички заявиха, че са виновни пред македонския народ и пред българския народ, че са служили със своята дейност на империалистите и че очакват справедливо наказание от народния съд. Накрая на своите обяснения те заявиха, че се разкайват за своите деяния и че ще направят всичко възможно да се поправят и да тръгнат по отчественофронтовски народен път…
Повечето от свидетелите говореха в хармония с признанията на подсъдимите. Свидетелите Георги Мадолев и Георги Данелов дадоха обширни обяснения за миналата противонародна дейност на Иван Михайлов и неговата организация, за големите грабежи, за терора, убийствата, побоищата над мирното население и над прогресивните македонски борци. Те двамата дадоха показания и за вестника „Свободна Македония“, който са виждали и прочели, и го охарактеризираха като михайловистки стенвестник. Те обясниха също така днешната позиция и дела на Иван Михайлов, неговата лакейска роля на международните и балкански империалисти, противонародната му терористическа дейност и пропагандата му против демокрациите на Балканите. Свидетелят Константин Кехайов даде изчерпателни показания за разпита на подсъдимите от народната милиция. Той потвърди обясненията на подсъдимите, че милицията се е държала много добре с тях, че не е упражнила каквото и да е насилие към тях, както обясниха пред съда и самите подсъдими. Той даде една верна характеристика на подсъдимите и обясни как се е развила тяхната дейност. Свидетелите Иван Парасков, Илия Щерев, Димитър Кадев, Методи Терзиев, Тома Лазаров, Любен Тигалонов и други, които са били близки другари на подсъдимите, се опитаха да прикрият някои от деянията на подсъдимите…
От данните, събрани на съдебното дирене, и особено от обясненията на подсъдимите се вижда ясно, че организацията, която те са създали, е имала за цел събарянето и отслабването на установената държавна власт в Народната република България. На въпроса като излязат в балкана, с кого ще се борят, подсъдимите отговориха, че те имали за цел да агитират за „Независима Македония“ и че „щели „да се отбраняват“ срещу ОФ власт, която щяла да ги преследва. От картата, поместена в стенвестника „Свободна Македония“, която е била обградена с дебела черна черта, става ясно, че те са считали цяла Македония за поробена, а това значи, че те, борейки се да освободят Македония, ще се борят както срещу ОФ власт (Пиринска Македония), така и срещу НР Македония и Титова Югославия (Вардарска Македония), изобщо борбата им е била против „поробителите“ на Македония, а за тях това са ОФ България и Титова Югославия.
Макар че подсъдимите избягваха да говорят за организация и не искаха да признаят кои са били ръководителите в нея, водими от съображения да намалят своята вина, но от направените няколко събрания, от издаването на вестника, от опита им да организират една общопиринска конференция на хижа „Велибит”, от твърдото им решение да излязат въоръжени в балкана, от трескавата подготовка и намиране на оръжие, от укриването предварително на оръжието в местността Керацата, където е бил изходният им пункт, от факта, че във всички тези деяния са все едни и същи хора, и все възпитаници на михайловистките ученически кръжоци, става ясно, че те са създали една михайловистка организация, която подпада под ударите на чл. 1 от НЗЗНВл. Това е безспорно организация михайловистка, тъй като тя издига същия лозунг „Независима Македония“ и има същите методи на работа (терористически акции, агитация и пропаганда против сегашното решение на македонския въпрос). Михайловистките организации са точно такива, които се визират в закона: те целят събарянето и отслабването на народната власт в България и Югославия. Тяхната организация е била сигурно едно от поделенията на ВМРО (михайловистка)…
Председател: Мих. Сматракалев

(Продължава в следващия брой)