Насилие, политика и памет

МАСОВА МАРГИНАЛНОСТ

Доц. д-р СТОЙКО СТОЙКОВ
(Продолжува од минатиот број)


Специфичен и затова важен се явява следващият спомен – този на Милен Радев, озаглавен „И той каза, че апелира към гражданската ми съвест“.
Роден е през 1965 г. в град София, човек с висше инженерно образование, журналист на свободна практика. Баща му е от Албания, а майка му – от Самоков. Споменът е взет през септември 2010 г. в гр. София от Михаил Груев. Радев очевидно никога не се е чувствал македонец. Какво тогава може да е важното за македонците в неговия спомен. Два момента. Първият е описанието за това как ВКР (Военно контраразузнаване) в казармите е следяло хората с македонско самосъзнание. Второто е не по-малко важно. Как паметта на хората знае да се нагажда така, че да забравя неприятните и унизителни спомени (като това, че има македонци и са преследвани).
През 1975-1976 г. е войник в Разлог. Тук ВКР-то го вербува по македонския въпрос. Заявява му: „Нали тук в Пиринска Македония са много силни акциите на нашите съседи от Югославия. Македонски национализъм се разгаря тук сред войниците“ (Груев, 259-260). Сблъскваме се с типичния тоталитарен мироглед – не че голяма част от местните хора са македонци, които реагират на политиката на българизация – не. Ами чужда държава извършва свои акции тук.
Като че дори това да беше вярно, то е можело да стане без подкрепата на местните хора. Важно е и признанието, че „македонският национализъм се разгаря тук сред войниците“, което освен за силата на македонското самосъзнание говори и за друго. Тези войници в Разлог не са местни – те са отвсякъде, като преди това не са се познавали. Въпреки страха от доносничество те все пак са правели нещо, за да се твърди, че македонският национализъм в казармата се разгарял. Самият Радев констатира: „Действително сред нашия контингент имаше една четвърт, грубо казано, бяха местни, от Пиринска Македония“ (Груев, 260). Т.е. били са малцинство и все пак са реагирали.
Подведен от агитацията на ВКР-то, Радев става доносник. Ето и коментара му: „Аз си обяснявам моето поведение с откликването на апела от моята страна именно към този патриотичен дълг и към това, че трябва да опазим България, че тук става дума за някакви македонски козни и коварни игри“. (Груев, 260).
Според Радев по-нататък той е донасял на ВКР-то, с което е имал пет-шест срещи. Ето какво е донасял: „Аз съм донасял примерно за песни, които са се пеели на македонски. Имаше и изказвания сред войниците: „Ние сме македонци“, „Айде бе, вие, българите …“, „Вие сте българи, ние тука сме македонци, това си е наша земя“. Имаше такива момчета, но това ставаше вечерно време, като се напият. Те си ходеха вкъщи често, защото бяха или от Разлог, или от Гара Пирин, Банско или Петрич…
Идваха, носеха колети, пиеха и се пееха песни. (Груев, 261). Може би заслужава внимание и това, че Радев не споменава някой от местните македонци да е регирал на тези думи и да се е противопоставял, твърдейки, че македонци няма и че е българин).
Три неща са ясни. Демонстрацията на македонското самосъзнание сред македонците, ясно разграничено спрямо българите („Вие сте българи, ние тука сме македонци, това си е наша земя“). Изразявано е в изказвания и песни, никакви конкретни акции (и все пак военното контраразузнаване се е безпокояло!). Правели са го, когато се напият – не са смеели, когато са трезви. Страхът е бил налице. Репресията си е казвала своето. In vino veritas.
В следващите редове от спомените личи гузната и опитваща се да намери утеха съвест: „Не съм имал някакви угризения, не че е имало някакви последствия за тях. Сигурно това не го е интересувало кой знае колко“. (Груев, 261). С изключение на един случай, който ще провери, Радев няма как да знае дали е навредил някому. Иска му се така да си мисли. Знаем, че мнозина са страдали заради такива доноси. Също така опит за самооправдание е твърдението му, че сигурно ВКР-то не го е интересувало това, което му казва. Но как? Та нали точно той и точно за следене на „македонския национализъм“ го е вербувал?
От спомените по-нататък си личи, че е осъзнавал неморалността на това, което е вършил. Може би поради това, когато през 1977 г. става студент и Държавна сигурност се опитва да го поеме от военното контраразузнаване, той отказва (Груев, 265).

(Продължава в следващия брой)